Трудово изправително селище Държавна сигурност „Дупница“, 1945

Времето неуморимо следва своя ход. 78- години ни делят от създаването от новата Отечествено - фронтовска власт, дошла в страната на 9 септември 1944 г., на Трудово - изправително селище Държавна сигурност № 1 „Дупница“ край гр. Дупница с цел изолация на идеологическите и противници, определени като врагове на народа и тяхното политическо и трудово превъзпитание. Това е дълъг период на премълчаване: до скоро за този лагер не се знаеше почти нищо, не се говореше гласно и за него имаше ограничена представа. Всъщност, това е и време, през което у нас настъпиха много и сложни промени, и едва напоследък ставаме свидетели на внимание и заинтересованост към него и проговаряме. 

В книгата проследявам архивни материали и документи (макар те да са доста оскъдни) и представям неизпепелени от годините мъчителни лични спомени напламенни и с непокорен дух лагеристи и участници в събитията. Чрез тях се опитах безпристрастно да опиша и предам мерки на държавата за „дисциплиниране“ на своите опоненти от най-ранния период – първите месеци след 9.09.1944 г. и годината след това, като фокусирам вниманието си върху три значими теми: първо - създаване на нормативната рамка за изграждането на лагери за политическите противници в новата вътрешно-политическа обстановка в страната; второ - мястото на Държавна сигурност като инструмент за репресия и трето - сформиране и дейност на ТИС - ДС „Дупница“. В този смисъл, макар и кратка, книгата не е лесна за четене.

Лагерът „Дупница“ е първият изграден в страната след законодателното уреждане на лагерната система през м. януари 1945 г. Съществувал е само няколко месеца от пролетта до есента на 1945 г. Работният обект е строежът на жп линията „Дупница – Бобов дол“. Може би, защото това са началните стъпки на организиране на лагерите, редът в него не е от най-злочестите и до нас не са достигнали данни за прояви на жестокост от „не-човека“ на властта към безпомощно стоящия насреща му въдворен Човек – това уродливо безчовечие, което по-късно генерира адът на лагеристите в „Белене“, „Куциян“ и на др. места. Но то не променя факта, че инакомислещите са били изпращани в лагера без съд и присъда; че режимът в него е бил суров и безжалостен, под строга и коравосърдечна милиционерска охрана и с чести, жестоки унижения; а трудовото задание – тежко и мъчно изпълнимо. 

И ако политиците казват, че „смазочното масло“ на историята винаги е кръвта, има граници, които ние трябва да защитаваме никога да не се преминават. Отговорността ни пред идващите дни повече от всякога налага отминалите печални събития да ни служат за поука и без допълнително да провокираме безполезна омраза или полемика, да имаме отговорност и да не се лишаваме от историческата памет.

Може би, ако не бях родена в Дупница, тази книга нямаше да се случи. Винаги най-много съм мразила насилието и жестокостта. Да отнемаш брутално свободата на хора и на твои политически опоненти, да превръщаш живота им в кошмарен ад в трудови лагери – изправителни селища или възпитателни общежития – да отнемаш животи и съсипваш семейства - това беззаконие, тези престъпления и терор са голям урок и не бива да допуснем да се повторят отново, никъде и никога. Защото, както изрича един от героите в книгата: „Жестокостта, диктатурата са били винаги слаби, за да угасят порива към свободата“. И днес водите на река Джерман в края на града са неподвластни на времето - през пролетта буйни, а през есента спокойни; през лятото огрени от слънчеви лъчи и през зимата заскрежени - носят преживяното в лагера и то не бива да отмине в забрава. Ако искаме да бъдем свободни, градивни и честни граждани, трябва не само да знаем, но и да бдим да не се загубва човешкото в Човека! Затова, заради днешния и утрешния ни ден, написах тази малка книга.

Уважаеми Читателю, в неподправения от теб прочит на книгата имай свободно, трезво, критично мислене. Ако се трогнеш от написаното и усетиш себераздаването на героите-страдалци, значи си си се докоснал до тяхното свободолюбие, чувство за справедливост и за демокрация, копнеж към изконните общочовешки ценности. Истинският живот харесва смелите хора. И в сегашното преломно време, нашият цивилизован избор на хора – хуманисти, нека хвърля мостове: окрилени от ведрината на свободния човешки дух, нормалното усещане за себе си да ни вдъхновява за повече емпатия и човешка любов около нас. Да бъдем и да следваме огъня в себе си.  

Емилия Маркова