Текстът на тази книга беше готов още преди по заповед на президента Владимир Путин, Руската федерация да се впусне във военна авантюра в Украйна, наречена от руските власти „специална операция“ и представляваща пълномащабна агресия и война. Това обстоятелство обаче по никакъв начин не променя направените в книгата заключения за състоянието на моментното “State of the Art” южно от главния Кавказки хребет.

До голяма степен книгата беше готова още преди да започне 44 дневната война през септември 2020 година, завършила със съвместното изявление на Илхам Алиев, Никол Пашинян и Владимир Путин от 10 ноември 2020 година. Още в най-първоначалния вариант на книгата беше ясно формулирана тезата, че в Южен Кавказ времето работи за Азербайджан, а не за Армения и че водената политика на безкрайно протакане на преговорите за мир, наложена най-вече от двамата президенти от така наречения „Карабахски клан“ – Роберт Кочарян и Серж Саргсян, в крайна сметка ще се окаже фактор който е ерозирал сигурността на страната и на протежетата й в Нагорни Карабах.
В книгата внимателно е проследена предизвестеността на станалото през есента – зимата на 2020 година, но желанието трудът да се „изпипа“ забави издаването й. Междувременно избухна 44 дневната война и авторът не можа да се похвали с пророчески способности и да заяви на висок глас: „Аз казвах ли Ви?“. Пък и станалото не беше чак толкова трудно да се предскаже, стига човек да следи внимателно икономическите тенденции и военните приготовления в Южен Кавказ. Проблемът е много повече в това, че в Армения продължава да се разпорежда „партията на войната“, нивото на реваншизма е високо и изобщо не се забелязва консолидирането на „партия на мира“.

Възникналата ситуация след 44 дневната война, създаде ситуация, при която би могло да се тръгне към помирение в Южен Кавказ и към създаване на едно свободно икономическо пространство от Азербайджан, Грузия и Армения, което да допринесе както за просперитета на жителите на региона, така и за постигането на положителни цели в енергетиката и търговията, които са от значение за цяла Европа.(След Февруарската революция в Руската империя от 1917 година е направен подобен опит със свикването на Тифлиския Сейм и обявяването на Закавказката федеративна демократична република, но едностранното обявяване на независимостта на Грузия, проваля това начинание. Днес има много повече предпоставки не за федерализирането на Южен Кавказ, а за създаването на общо икономическо и търговско пространство, особено в контекста на последните геополитически промени и развитието на транспортната инфраструктура по направлението „Изток - Запад“). Още повече, че поне към 10 ноември 2020 година, изглеждаше, че не само „Великите сили“, но и регионалните играчи нямат нищо против от развиването на подобен сценарий.

Книгата е посветена и на този въпрос, на него е отделено подобаващо място в нейния край, но в крайна сметка тя се опитва да даде отговор как се стигна до развръзката от есента и зимата на 2020 година. За целта трябваше да се проследи първо как международната общност стигна до формулирането и оповестяването на така наречените „Мадридски принципи“ за разрешаване на конфликта в Нагорни Карабах. След това трябваше да се анализира опита тези принципи да бъдат обезсилени, предприет през февруари 2020 година от Никол Пашинян в Мюнхен.

След това събитията наложиха да се направи детайлен анализ на възникналата ситуация след 44 дневната война, завършила с пълно поражение за Армения, с голям успех за Азербайджан и с неочаквани придобивки за Руската федерация и за Владимир Путин в личен план. За съжаление, могат да се направят сериозни успоредици между ситуацията в Южна Осетия и днешното положение на руските миротворци в Нагорни Карабах, където междувременно така нареченото „Национално събрание“ на самообявилата се „Нагорно Карабахска република“ или „Република Арцах“, побърза да обяви руския език за втори официален език.

Днес е изключително трудно да се прогнозира как ще се отрази войната в Украйна на положението в Южен Кавказ, но още преди тя да избухне, положението там продължаваше да бъде изключително нестабилно. Отделен въпрос е изключително деликатното положение на Азербайджан, като ключов доставчик на въглеводороди за Югоизточна и Южна Европа в един момент, в който „дилърът“ на примирието в Нагорни Карабах – Владимир Путин е във фактическа война с Европейския съюз.
На всички тези въпроси в книгата е отделено внимание, като стремежът определено беше емоциите да бъдат оставени на страни, доколкото това е възможно.

Всъщност, работата над книгата започна веднага след Мюнхенската конференция по сигурността от февруари 2020 година, когато се състояха прословутите „Мюнхенски дебати“ между президента на Азербайджан – Илхам Алиев и министър-председателя на Армения – Никол Пашинян. Тогава някои хора оцениха станалото просто като „политическо шоу“, донесло някаква изгода само на организаторите на конференцията.

Противно на тази оценка се оказа, че в Мюнхен Никол Пашинян се опита да отхвърли подкрепяните от международната общност „Мадридски принципи“ за разрешаване на конфликта в Нагорни Карабах и да лансира някакви свои, доста импровизирани „Мюнхенски принципи“. Първата крачка към 44 дневната война беше направена от Пашинян през февруари 2020 година в Мюнхен.

Последва изключително недалновидната „Товузка провокация“ от лятото на 2020 година, с която арменското държавно ръководство буквално демонстрира, че има потенциала да прекъсне маршрутите за износ на азербайджански нефт и природен газ към Европа, както и железопътните съобщения с Турция и ЕС. Този знак беше адресиран към Москва, но беше лошо изчислен и скоро след това – наказан на бойното поле.

Както вече стана дума, агресията на Руската федерация в Украйна с нищо не промени направените в книгата заключения за политиката на страните в това, което в Азербайджан вече наричат „Арменско – азербайджанско противопоставяне“. Според официалното мнение в Баку, конфликтът между Армения и Азербайджан вече е разрешен и е останало едно противопоставяне, което не е етнически конфликт, а е противопоставяне на междудържавно ниво.

Вече възникват нови проблеми, свързани най-вече с договореното в тристранното изявление „Алиев – Пашинян - Путин“ отваряне на границите и премахване на блокадата на Армения от една страна и на блокадата на Нахичеванската автономна република (част от Азербайджан) – от друга. В ключови въпроси се превърнаха Лачинският коридор – съдбоносен за снабдяването на Степанакерт (Ханкенди) и Зангезурският коридор при град Мегри, който трябва да осигури свързването на Нахичеван с азербайджанската „метрополия“.

Читателите на книгата може би няма да се изненадат, като установят, че тези въпроси са обсъждани от Армения и Азербайджан още приживе на азербайджанския президент – Хайдар Алиев. Със съжаление обаче трябва да се констатира, че и тогава и сега арменското общество се оказва неузряло да размени териториалните въпроси, в това число въпросите за отварянето на коридорите срещу мир и сигурност.

Книгата е предназначена за специалистите в областта на Международната сигурност, международните отношения, етническите конфликти, геополитиката и историята. Тя може да бъде използвана като учебно помагало от студентите от магистърските програми по „Международна сигурност“, „Международни отношения“ и „Етнически конфликти“ във Висшето училище по сигурност и икономика, както и в други висши учебни заведения.