Една панихида е по-човешка от факелно шествие

Всяка година през февруари, българското общество е изправено пред необходимостта да проследи надприказването с елементи на надвикване на тема: „Трябва ли да се допусне да има „Луков марш“ или не бива“? Има си дежурни говорители, както и дежурни провокатори. Просто забележително е до каква степен обществеността е готова да гледа едно и също представление всяка година по едно и също време. Всъщност, най-вероятно причината за ежегодната готовност на подобни дебати не е в личността на генерал Луков, а в перспективите пред бъдещето развитие на „Луковия марш“, както и на възможните „контра действия“, които той вече поражда и би могъл да породи.

Проблемът не е в личността на генерал Луков

Проблемът изобщо не е в генерал Луков. Всеки колко–годе грамотен исторически човек, който не е напълно отровен от „корона вирусите“ на  крайни политически възгледи, би му отдал дължимото, като на строител на българската армия с някои задължителни пояснения за ролята му, като ръководител на едно от теченията в известния Съюз на българските национални легиони (СБНЛ).

Всеки ден минавам покрай някогашния дом на генерал Луков и ми става много смешно, какво ще кажат днешните специалисти по обществените поръчки, ако видят едноетажната му къщичка. Ще има да се чудят, как през ръцете му е минало цялото превъоръжаване на българската армия след отпадането на ограничителните клаузи на договора от Ньойи сюр Сен, а къщичката е толкова малка. Ами, много просто – човекът е имал и чест и достойнство и най-вече чувство за отговорност.

Впрочем, хубаво е да си спомним един текст на Иван Хаджийски, в който говорейки за гражданската смърт и за безсмъртието, той разказва за случая, когато генерал Павел Христов, най-известен като командир на 5-та Дунавска дивизия през Балканската война, но заемал и по-високи длъжности във военната йерархия, изхвърля надолу по стълбището на къщата си небезизвестният „барон“ Гендович, който се опитал да му връчи тривиален рушвет в златни наполеони. Докато изритвал заможния си гост, далече не толкова състоятелния генерал крещял след него: „каналия, каналия“. Това била любимата ругателна дума на генерал Павел Христов, а тези които не знаят какво означава, могат да си погледнат в речника на чуждите думи.

Така или иначе, отговорното отношение към военните разходи не е било изолирано явление и хора като генерал Луков и генерал Христов са нагледна илюстрация за подобно отношение към публичните финанси.

Тук би могло да бъда репликиран, че един гражданин, който откровено си кривеше душата, (няма да му пиша името, защото не искам да го рекламирам по никакъв начин), нарече генерал Луков - "корумпе". Както се досещате, само крайната заслепеност или пък много силната заинтересуваност от брутални спекулации с най-новата ни история, може да роди такава конструкция. За автора на тази квалификация бихме могли да употребим любимото ругателство на генерал Павел Христов, но той и това не заслужава.

Генерал Луков не е бил корумпиран, още по-малко е бил масов убиец или подстрекател на репресиите над евреите. Между другото, противниците на един друг лидер на СБНЛ – вече покойният Иван Дочев, направо му бяха вменили „връзки“ с българското еврейство.

В самата официална идеология на СБНЛ отсъстват анти-еврейски текстове. Такива просто няма. Има много ярки анти-лихварски текстове, но Господ е свидетел, че огромното мнозинство от тогавашните български евреи не са били лихвари, а и твърде много българи са упражнявали този занаят. Не казвам, че сред легионерите не е имало хора, които да са мразели евреите. Имало е, но въпросът е в това, че ненавистта към „библейския народ“ не е фигурирала в официалната доктрина на СБНЛ, за разлика от други националистически организации, като „Ратниците за напредък на Българщината“ (РНБ), които са ни оставили купища документални доказателства за явната си конфронтация с евреите и всичко свързано с тях, дори и с езика им.

Подмяната на един политически профил с друг

За нуждите на някои не съвсем осведомени читатели, ще се наложи да добавя, че пак за разлика от „Ратниците за напредък на Българщината“ (РНБ), легионерите си остават до край опозиционна организация. Легионерите не са били и за минута във властта преди 09 септември 1944 година. Те са били следени от полицията, почти толкова внимателно, колкото и комунистите. Впрочем, това е и причината, генерал Христо Луков да бъде деликатно лансиран за лидер на една от фракциите на легионерите - за да умиротворява разни евентуални републикански и антимонархически настроения в СБНЛ. Такива впрочем е имало.

„Ратниците“ (РНБ) напротив, са излъчили един цял министър на вътрешните работи в правителството на проф. Богдан Филов - министър Габровски.  Легионерите нямат омраза към евреите в официалната си идеология. Ратниците - напротив. Те открито демонстрират ненавистта си към евреите.

В отделни периоди от историята си, Съюзът на младежките национални легиони и произлезлият от него Съюз на българските национални легиони, са се изкушавали да използуват свастиката, като елемент от символиката им. (Пълната емблема и на СМНЛ и на СБНЛ представлява лъв, който е стъпил върху топка. В някои издания на СМНЛ, върху топката има свастика. При СБНЛ, свастиката е заменена с прословутата мълния на легионерите. Но някъде в края на 1944-та година, свастиката отново се появява върху топката, на която е стъпил лъвът, върху един печат, положен върху официален документ на СБНЛ).

Но ако СМНЛ и СБНЛ са използвали епизодично свастиката в своята символика, то символите на РНБ са още по-интересни. Техен цвят е червеният. Даже носят червени ризи. Символът им са сърп и чук на фона на така нареченото "прабългарско слънце" (кръг с кръст в него), направено от дъбови листа. Да Ви напомня това на нещо? Естествено, че Ви напомня - разликата е само в това, че при любимата Партия, сърпът и чукът са кръстосани, а при ратниците са успоредно стоящи изправени - един до друг.

Днешният БНС всъщност по нищо не прилича на легионерите, но силно прилича на "Ратниците за напредък на българщината" (РНБ). Струва ми се, че "дизайнерите" на тази организация са копирали нея, когато са измисляли профила на БНС. Точно това би трябвало да ни държи нащрек.

Днес, последната емблема на БНС са чук и меч - кръстосани като Андреевски кръст. Това да Ви напомня на нещо? Изобщо, днес си имаме една полу-националсоциалистическа, полу-ратническа, полу-комсомолска организация с много популярен в скандалните хроники бивш лидер – г-н Боян Расате. Но генерал Луков няма нищо общо с тези хора. Чудя се, той как би погледнал на тях. Може би щеше да забрани "Луков марш", ако имаше разпоредителни функции от отвъдното ...

Проблемът не е в миналото, а в настоящето

Проблемът действително е в организаторите на "Луков марш", които са под откровения контрол на някои от днешните плутократи с тоталитарно-комунистически „бекграунд”, които масово, но съвсем не до там правилно са наричани "олигарси". Последното е терминологически невярно, но по-важното е, че ако човек си поупражни мозъчните гънки, ще си спомни, че лидерът на Българския национален съюз (БНС) - г-н Боян Расате, водеше предаването си "Гвардия" по телевизията на един съвременен плутократ с тежка комунистическа наследственост. Същият беше открит спонсор на предаването „Гвардия” и почти открит спонсор на БНС. (От това предаване се роди партия с името "Гвардия", съвсем както в случая с „Атака”, но не и с комерсиалния успех на партията на Волен Сидеров, за съжаление и на лидера на БНС и на спонсора му).

Човек няма как да не бъде мнителен при такива стечения на обстоятелствата. Едва ли съхраняването на паметта за деятелността на генерал Луков е смисълът на живота на вдъхновителите и особено на спонсорите на движение като БНС. По-скоро става дума за „взимане на заем” на образа на личност, която да „замаже” истинският генезис на движението, публично проявление на което е БНС. Ние можем само да гадаем, какви са далечните планове на политическите технолози, които са „бабували” на БНС, както и на тези, които в момента се грижат за образа му. Първият опит за влизане на деятелите на БНС в политиката, завърши с общо взето неуспешното участие на политическата партия „Гвардия” в една или две изборни кампании. Но, както се казва – „що е време, за напред е” ...

На този етап, следвайки вече проверената схема на работа на противопоставяния от типа „ДПС - Атака”, на хоризонта се задава нова подобна дихотомия от типа „БНС срещу някакви крайно леви”. Анархистите не ги броим, техните изяви поне за сега, придават най-вече колорит на масовите безредици, организирани талантливо около събитието „Луков марш”.

Бяхме свидетели на излизането на улицата не едни „добри хора”, които ни призоваваха „да бъдем като Виолета Якова”. Ако за секунда приемем невъзможното и повярваме, че ще заприличаме на „черния ангел” - терористката Виолета Якова, възниква въпросът, по кого ще трябва да стреляме? Защото убийствата, извършени от Виолета Якова и другарите й, си остават и до днес не докрай логични и обяснени.

Защо „черните ангели” убиха генерал Луков?

Трите най-значими жертви на тази форма на комунистически терор в България са:

Полковник Пантев – бивш шеф на полицията, по време на убийството му вече извън ръководството на полицията.

Генерал Луков – бивши военен министър, по време на убийството му далече извън изпълнителната власт, „командирован” да „модерира” най-мощната опозиционна, националистическа формация в България.

Сотир Янев – социалдемократ, кооперативен деец, защитник на евреите – осъдил публично и в писмен вид отношението на национал-социалистите към евреите, председател на комисията по външна политика в Народното събрание.

Ако се вгледаме в тези три имена, ще видим, че двама от тях са категорично извън властта, докато третия е изпълнявал функциите на своеобразна „бяла врана” в Парламента. (За противопоставянето на Сотир Янев срещу анти-еврейските настроения, вижте оригиналната му статия по въпроса, „Съвременният национализъм с оглед на Българската държава”, https://svobodennarod.eu/chetivo/item/6043-savremenniyat-natzionalizam-… ; За личността на Сотир Янев и убийството му, виж: https://svobodennarod.eu/views/item/6044-istoriyata-kato-sredstvo-za-na… ; за ролята на Сотир Янев като адвокат и защитник на комунистически функционери като  Младен Исаев, Стефан Разсолков, Димитър Чернокозов, може да се прочете в запазените архивни документи от фонда му Държавен архив - Ф. 2134К, включващ един инвентарен опис 1, в който се съдържат 108 (сто и осем) архивни единици).

Общото между тримата убити от „черните ангели” е фактът, че те най-вероятно са били разглеждани като възможни участници в някаква политическа алтернатива на правителството на проф. Богдан Филов, ако примерно германците се опитат с външно влияние да пренаредят картите в българския политически живот. Сотир Янев примерно е бил социалдемократ, хуманист, защитавал е комунистически деятели като адвокат в съда, но е бил безкомпромисен анти-комунист в политически план, а също така и не е долюбвал Съветския съюз. Знаейки, че Цар Борис ІІІ е ценял Сотир Янев заради редица негови напълно реални заслуги към България, в Москва най-вероятно са стигнали до извода, че той трябва да бъде елиминиран физически.

По аналогичен начин вероятно се е разсъждавало и за генерал Луков и за полковник Пантев. Те са били изключително компетентни в своите области, с безукорна репутация като военен и полицай и са били абсолютно лоялни към Цар Борис ІІІ. Всичко това, ги е правело в очите на московските аналитици, възможни участници в различни политически и управленски комбинации, в случай на правителствена промяна и още по-рязко засилване на ангажираността на България с Германия.

Нашите доморасли „антифашисти” вероятно биха попитали, как точно България би могла да се ангажира още повече с Германия, след като е била формален член на Тристранния пакт. Отговорът е, че е можело и още как.

Не можем да се абстрахираме от изключително важния факт, че България не обявява война на СССР и че Съветската легация в София функционира меко казано доста свободно по време на войната. Не можем да се абстрахираме и от факта, че българското правителство не допуска дори организирането на доброволчески отряди за Източния фронт.

Малко известен, но изключително показателен е фактът, че българската власт (сред която проф. Богдан Филов е последователно министър-председател и регент) не допуска на българска територия пратениците на генерал Власов, които са се опитвали да влязат във връзка с белогвардейската емиграция в България. На пратениците на Власов им е отказано дори да стъпят на българска земя, та камо ли да извършват някаква агитация и организационна работа.

Не на последно място, би трябвало да подчертаем, че министърът на външните работи на Царството (тогава вероизповеданията са били под надзора на МВнР), подлага на безпрецедентен натиск Светия Синод, когато последният проявява желание да се захване с мисионерска дейност на контролираната от германската армия територия на Украйна. Стига се до скандали и заплахи, като междувременно германците посрещат с големи почести в Берлин един от нашите църковни йерарси, който се е застъпил в полза на евентуална българска мисионерска дейност в Украйна. В крайна сметка, Светият синод изпраща големи количества църковна и богословска литература в Украйна, но без да има каквато и да е поддръжка от официалните български власти. Този феномен, проф. Светлозар Елдъров нарича „Третата евангелизация на Киевската Рус” (Елдъров, Светлозар, Православието на война, С., 2004 г., стр. 263 – 277).

Изобщо, ако трябва да обобщим фактите, Съветското правителство е имало огромна изгода от запазването на „статус - кво”-то в българската политика, независимо, че България е била официален съюзник на Германия. Правителството на проф. Богдан Филов, както и последвалите правителства по време на Регентството след смъртта на Цар Борис ІІІ се държат твърде коректно с Москва. Затова и може съвсем сериозно да се изкаже хипотезата, че съветските тайни служби са извършили известна „профилактика” в България, ликвидирайки абсолютно целенасочено хора, за които са смятали, че биха могли да заместят напълно приемливата за Москва в дадения момент тогавашна власт в София.

Отделен въпрос е кой е направил избора на хората, които да бъдат „елиминирани” според терминологията на тайните служби. Бойната група, в която е участвала и Виолета Якова, която според участниците в „анти-Луков марша” ни гледала от някъде (тези хора, в задгробния живот ли вярват?) и като която трябвало да бъдем (пази Боже !) е била на ръчно управление от Москва. Никакви наши ЦК и Политбюра не са взимали решенията кой да бъде ликвидиран.

Така че, Луков, Пантев и Янев са напуснали този грешен свят по изрична директива от Североизток, защото някой е преценил, че представляват опасност за това, което впоследствие беше наречено „монархо-фашистки режим”. Изглежда, тезата, че поне известно време съветските тайни служби са „треперели” над здравето и благополучието на властта в София има право на съществуване, като към нея водят много косвени доказателства.

Преки доказателства биха се явили, ако някой ден на властващите в Москва им се стори, че ще е политически изгодно да декласифицират определени архиви от онова време. Тогава ще стане много интересно, а един куп пропагандисти с и без учени титли ще се чудят къде да се дяват. Но за сега, те разчитат, че от Москва ще си мълчат. Да, в Москва умеят да пазят тайна, но да не забравяме, че на „онези” папки пише на общопонятния руски език: „хранить вечно”.

Защо мнозина демократично мислещи хора не одобряват „Луков марш”, без да са професионални „антифашисти”?

Искам изрично да отбележа, специално за професионалните „антифашисти” в България, че написаното по-горе не представлява нито реабилитация, нито героизация на националсоциализма. С такава дейност, авторът на тези редове не се занимава. Нещо повече – бил съм обект на нападки, защото съм се изказвал точно срещу определени прояви на подобна героизация. (Виж: https://blacksea-caspia.eu/bg/%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B… ).

Случаят с генерал Луков е много особен. В определен период от живота си, той е лидер на опозиционна националистическа организация, която никак не е долюбвана от официалната власт в София. Той става жертва на лоялността си към царската династия в България, ангажирала го в действия, предизвикали решението на външна сила за неговото физически отстраняване от политическата сцена в страната ни.

В този смисъл, не бива да се учудваме, когато хора с демократично мислене са против провеждането на масови мероприятия от типа на „Луков марш”. Причината изобщо не е личността на генерал Луков, който със сигурност е последователен анти-комунист, но в никакъв случай не е национал-социалистически идеолог, нито пък в актива му има каквито и да са действия против човечеството и човечността.

Причината не само фен-клубът на Виолета Якова да не харесва „Луков марш”, е преди всичко в профила на организаторите на мероприятието, както и във формата му, която навява разни успоредици с 30-те и 40-те години на миналия век. Но отхвърлянето на ежегодното политическо представление, наречено „Луков марш” не означава нито съгласие с идеята, че „трябва да бъдем като Виолета Якова”, нито пък каквато и да е идейна близост с кърваво червените групички, които намират опора за изстъпленията си, точно във факта, че видите ли - някой си правел факелно шествие всяка година през февруари.

Впрочем, изстъпленията под надслов „Виолета Якова Ви гледа”, би трябвало да бъдат пресичани безкомпромисно със същите аргументи за противопоставяне на езика на омразата и на политическия екстремизъм. А паметта на генерал Луков би могла да бъде почитана и с по-малко зрелищни, но по-искрени мероприятия. Дори в една панихида има повече човешка същност, отколкото в маршируването по улиците.