За книгата

Баща ми – Борис Марков Янев от гр. Дупница – в най-хубавите години на своята младост е концлагерист по политически причини от лагера в Белене. Новата отечественофронтовска власт под доминантното управление на БКП, дошла в страната на 9 септември 1944 г., белязва него и семейството му като неблагонадеждно. За да оживее и вземе хляба в ръцете си, то е принудено да премине през невиждани изпитания и несгоди – впечатляващо е, че с много вяра в идеи и смела борба успява да защити правото си на достоен живот.

През 2019 г. в читалнята на Комисията по досиетата в гр. София аз се запознах със събираното с години от Държавна сигурност досие на Борис Марков. Бях потресена от последователното и методично събиране и обработка на информация за един светъл човек с бунтарски дух, но обявен за опасен и вражески за обществото елемент. За тези нанизани една след друга години на следене, жестокости и безправие в Държавна сигурност, концлагер „Белене“ и след това в семейството ни (както и в много други семейства по това време) не се говореше. Преди това, когато започнах да пиша книгата „Не спирай! Продължавай напред! Животът на Борис Марков“, той с тъга в гласа едва промълви: „Един нерадостен живот“ и пестеливо разкри отделни случки от преживените страдания. С едно верую – че човек трябва да има голямо сърце и въпреки натиска следва да остане верен на три неща: на своите принципи, на истината и свободата и на своето семейство – така да проявява човечност, да усеща доброто и да го прави.

В този смисъл аз дължа настоящата книга на своите родители, защото да ти отрежат много млад крилете и поради това да падаш, да ставаш, да изгаряш и да се изправяш, но без страх и без корист да продължаваш да търсиш и да намериш смисъла в живота са нужни много житейска сила и мъдрост, дързост и решимост, любов и щедрост.

Първата част на книгата, озаглавена „Младост, отдадена за доброто на хората“ запознава със семейството и ученическите години на Борис, които значат събуждане и поглеждане към заобикалящия свят чрез докосване до идеите на анархизма и на тази основа – воля за включване и активно участие да се променят нещата.

Втората част „Престъпното лице на Държавна сигурност“ разкрива подробности от дейността ѝ като силова структура в държавата за потъпкване на основни човешки права на хората. Акцент са нейните безчовечни страни: наблюдение, проследяване, арести, разпити, побоища и въдворяване в концлагери на политически опоненти на властта.

Ключово място в книгата заемат черните страници за живота в концлагера „Белене“- непосилно тежкият труд и бит, непрестанният глад, „превъзпитанието“ – превърнали се в средство за унижение и за разправа с инакомислещия Човек и на съпротивата му срещу съществуващия ред и диктатура, действащи в страната.
Предизвикателни са следващите страници, които показват силата и куража на родителите ми за адаптиране за честен и достоен живот в средата на настъпилото безвремие в страната, когато белязани с клеймото „враг на народа“, те трябва да се доказват и да преследват мечти, но да не бъдат никога наведени или на колене.

Накрая интерес представляват изложените автентични разкази и интервюта в медии за тези злощастни години на бивши концлагеристи, верни другари по съдба и приятели на моя баща, които бяха чести гости в дома му в гр. Дупница. Макар и в последните няколко години 91-годишният Борис Марков, 92-годишният арх. Кръстьо Павлов от Благоевград и 99-годишният Александър Наков от гр. Перник да не са вече сред нас, живите, искрено споделените от тях спомени за станали действителни събития, както и тези на 92-годишния Кирил Николов от гр. Дупница са безпристрастни свидетелски описания на времето на жестокости и безчинства, целящи да овладеят и контролират определените за политически опасни в държавата лица.

Затова считам за съществено достойнство представените първични източници на информация – конкретните неподправени разговори, собствените думи на героите, както и позоваването на архив от Комисията по досиетата, които са сърцевината на книгата. Показани са също снимки и документи от семейния архив.

Ще отбележа и паралела с някои съвременни събития и разкази, които като червена нишка се опитвам да впиша в битието ни на хора – хуманисти и в името на голямата цел: да правим в живота повече добрини!

Преди години ми попадна книгата „Белене – островът на забравените“, в която авторът Н. Гешев – млад концлагерист, описва видените за първи път въдворени от Втори обект, които администрацията на лагера старателно укрива: „Съзряхме хората от първа чета на Втори обект, пръснали се като мравки по дигата и изкопите, откъдето се товареше пръстта, кретащи след пълните тарги, за да ги изсипят със сетни сили на билото. Дигата растеше непрекъснато. Години наред земята попиваше потта на стотиците роби, които градяха дигата. Наградата беше мизерия, глад, а често и куршум. Колко оставиха костите си там!“ .Затова ми се иска да се знае, че настоящата книга не е за въдворявания в концлагерите елит на българската нация. Това е книга за преживяното и изпитано там от обикновените хора: мъже и жени – неизвестни герои, знайни за своите близки и приятели и незнайни за обществото. Замисълът е, разкривайки достоверно неизвестни сведения и обстоятелства, да дам по-ясна представа за изпепеления живот на обикновения човек – хилядите работници, селяни, занаятчии, чиновници, учители и др., опълчили се срещу ширещото се безправие с решимост и енергия и останали такива до края на живота си. И което днес е много важно – неприемайки никога властта като източник на привилегии или средство за забогатяване. Дълбок поклон!

Това е книга за смелите хора, които стояха като трън в очите на властта, но защитаваха идеите си цял живот, защото други не можеха да бъдат. Тяхната заръка да не се страхуваме от трудностите – те раждат нова енергия, с която да се преодоляват препятствия и да се променяме към нещо ново и много по-добро –има много съвременно звучене.

Аз не съм историк или политик по професия, но за съжаление все по-осезаемо става усещането ми, че днес в обществото – ние и особено по-младите хора – нямаме информация за много неща от близкото ни минало, а истинските герои от лагерите се позабравят. Като че ли с времето все повече се отдалечаваме от жестокото, мрачно време на Държавна сигурност и омаловажаваме безчинствата в концлагерите, а социолози и педагози дори отчитат, че днешните ученици, юноши и младежи не знаят и не познават времето на тези грозни и кошмарни страдания, престъпления и злодейства, разбили хиляди човешки съдби и унищожили човешки животи. В този смисъл книгата може да е полезна на широк кръг читатели – граждани, политици, младежи и ученици, бъдещата генерация на България.  

Твърдо вярвам, че за българските герои от лагерите трябва да се знае истината! Българските герои от лагерите не трябва да остават скрита страна от живота ни. Напротив, за тях ние трябва по-силно и по-често да говорим, да споделяме, да пишем, да учим – за да не се забравят, а да се знаят и да се помнят.

Казват, че който не знае своето минало, няма и настояще, и бъдеще. Затова, изхождайки от основополагащи ориентири – да сме верни на обективната историческа истина, да обичаме хората и да сме човечни в действията си, в книгата споделям това, което е в мен – то гори и зове живота на цяло едно поколение с ясното послание ДА СЕ ЗНАЕ ЗА ЛАГЕРИТЕ И БЕЗУМИЯТА, ДА БЪДЕМ БДИТЕЛНИ И ДА НЕ ДОПУСНЕМ ТЕ ДА СЕ ПОВТОРЯТ!

Желая Ви смелост и несломим дух!

Емилия Маркова