Ситуация, изходът от която може да посочи само нещо твърде дефицитно у нас

Все повече среди признават, че страната ни се намира в политическа и институционална криза. Противоборството по системата всеки срещу всички е в своя разгар, а повод за скандал може да стане даже оценка на дадено събитие или спомен за проявена реакция. Дори елементи от мутренското минало за изтриване на неудобни свидетели започнаха да си пробиват път. Защото миналото винаги си отмъщава, когато се опиташ да го забравиш без реално да му направиш оценка.

Същевременно отбори от „мъдри“ ангажирани експерти обикалят телевизионните студиа, за да разяснят, че вина за случващото се имат политическите партии, които с появата си отново на сцената преди тридесет години разрушили стройната ни система от ценности и мислене. Навярно малцина от тях обръщат внимание на проблема, че партиите в класическия смисъл на понятието през последното десетилетие бяха щателно разрушени от навлизащия бурно популизъм и то не само у нас. Той обещаваше както бързи и радикални решения за трудностите, така и умело пропагандираше авангардни идеи, утопии и плашеше с катаклизми, зад които надничаха бизнес интереси, къде твърде частни, а къде по-глобални. Във времената на бърза комуникация тези „новости“ в политиката скоростно си пробиваха път, а щедро финансирани информационни ферми подпомагаха процесите, опрени на дефицитите от познания в обществото. Противоречията в оценките роди разделения и от тяхното раздухване естествено се възползват специалистите по ловене на риба в мътна вода.

Понеже още с възникването на демокрацията понятието партия се е свързвало с формирование, което би трябвало да представлява интересите на част от обществото, общи за неговите членове и симпатизанти. Разбира се, всяка партия би трябвало да формира подход на управление, който се основава на идеи, обединени в нещо наречено идеология, върху която е изградена програма, целяща да постигне дадени резултати по определен начин. Е, една партия – комунистическата имаше претенции, че отстоява интересите на всички, защото който не бе съгласен с нейните действия го отстраняваха от обществото и започваха подходящо да го превъзпитават.

Само че, тези лустросани пропагандни клишета уж погинаха с отрицанието на тоталитарните режими от миналия век. Оказва се обаче не съвсем и то не заради съхранилите се по света привърженици на въпросната идеология, а най-вече заради промяна на заглавието и модификации в подхода, но при запазване на съдържанието. А причината се корени във факта, че оценката на миналото е преди всичко емоционална, а не същностна. Пък призивите да престанем да гледаме назад и да се взрем в бъдещето успяват да извадят пречистени даже сенките от тъмнината.

В наши дни с разцвета на популизма, наред с подмяната на съдържанието в класически понятия на политиката се явиха и нови обвръзки, които са на път да разрушат  основни принципи на самата демократична система и свързаното с нея разделение на властите. Опрени на бизнес фундаменти и медийни гиганти започнаха да никнат „политически проекти“. При тях дори не се търси вече надяване на обръчи върху изградени политически партии, а просто общности свързани от частни интереси, формирали консултантски кантори, неправителствени организации или роднински кръгове, готови да си поделят печалбите от дадена мащабна сделка, след което да отлетят по глобалния свят. Понятието „реформа“, тоест създаване на творение с по-добро качество е заменено напълно безапелационно от простичкото „промяна“. В последното се съдържа единствено принципа: “Стани да седна, че ми пречиш да си направя далаверата!“. Останалото са само медийни какафонии за привличане на тълпа от кухи електорални глави, които да следват сляпо даден вожд. Е, тези „запалянковци“ често доста бързо се разочароват и яростно настръхват, тъй като у нас задължително размисълът е след направения избор. Но нищо страшно! Идва следващият „Спасител“, а старият потъва в информационния мрак и може да бъде изпран и почистен, когато се разбере, че се е родила носталгия по него.

Някога социалдемократът Янко Сакъзов бе написал, че прогресът се движи от производящите слоеве, а неговите сподвижници залагали на образованието и на солидарните икономически структури. Ама в онези времена победили средите, дето залагали на подхода на Ленин :“Грабь награбленное!“, понеже е по-лесно да грабиш отколкото да се образоваш, а тезата на Сакъзов е отдавна забравена. Солидарността е архаизъм и на мода пак са „прогресивните сили“, които щяха да доведат въпросното „светло бъдеще“, затрило се нейде по завоите на новите подходи.

Може ли да се излезе от ситуацията на създаденото противоборство с фундамент, втъкнат в отрицанието без ярък катаклизъм? Навярно може, ако се върнем към заглавието, където се подсказва, че трябва да се обърнем към нещо твърде дефицитно, а то е разума. Но за съжаление той е в недоимък не само по нашите ширини. Та затова разни европейски политически светила си задават въпроса: “Като как крайните националисти започват да се множат и то в година на избори за Европа?“. А пък настръхнали фермери се опитват да им приземят „глобалното мислене“, размъквайки по протести не само машини, но и продукти като слама и натурален оборски тор, с който облагородяват насажденията си. Нормално е, щом някои се опитват да реализират сънищата си за далечното бъдеще посредством нормативни ограничения в настоящето, други да опитат да ги вкарат в реалността с аромата от натурални биопродукти.

Ако се върнем на родна земя, картината не е по различна. Едни „авторитети“ напомнят за „деветнайстомайците“ от 1934 г. и техния подход да решат всичко с един замах, забранявайки партиите барабар с Търновската конституция. Тогава само социалдемократите са се опитали да се опълчат, но се оказали „глас в пустиня“. Новите управници изпратили единия от лидерите им – Кръстьо Пастухов на „курорт“ на остров „Света Анастасия“ да се запознае със своите опоненти от двадесетте години – комунистите, а другия Петър Джидров интернирали в гр. Елена да подиша чист планински въздух и протестът затихнал. Не успели да се справят обаче с „меката хватка“ на цар Борис III и експериментът им приключил за година, ала обществото било подготвено и преглътнало без особено силна съпротива следващата стъпка към тоталитаризма – преврата на 09.09.1944 г.,  чийто повеи са в главите на някои и в наши дни. Те естествено са вече усъвършенствали предложенията за промяна и рекламират президентска република. Къде под сурдинка, къде открито по медии. Глазурата на продукта естествено е представена като тази в Париж или другата зад Океана, но същността на блата е напълно по източна рецепта.

И в заключение нерешено остава само едно питане: “Докога подобни кризи могат да ни спохождат перманентно?“. Навярно процесът ще продължи дотогава, докогато престанем да загърбваме надграждането на собствения интелект, разчитайки на изкуствения такъв, който да го замени. Така като се събудим ще разберем, че неглижирайки прочета на миналото и поуките от него сме се оказвали не в желаното бъдеще, а пак в някоя негова модификация, облечена в нови парадни одежди, напудрена и гарнирана, оборудвани с нов чип в главата, облекчаващ болката от старите страдания.