Актуално състояние на арменско-азербайджанския конфликт – геополитически и геоикономически измерения

Този текст е логическо продължение на предишен анализ, озаглавен: „Конфликтът между Армения и Азербайджан и ситуацията в Закавказието, от която зависим всички” (https://blacksea-caspia.eu/bg/konfliktt-mezhdu-armeniya-i-azerbaydzhan-… ). В края на предишния анализ възникваше въпросът „Как е възможно да се преговаря 26 години и да не се постигне окончателно мирно споразумение?”. Освен всичко друго, в него се отбелязваше:

Проблемът е в това, че както стана дума по-горе, преговорите се проточиха прекалено дълго, а опитът на Никол Пашинян да изпрати сигнал на Москва, че тя може да разчита на него по най-важните геополитически въпроси в Закавказието – контрола върху трасетата на газопроводите и нефтопроводите се оказа много лошо пресметнат. Вместо да спечели благоволението на Путин, Пашинян даде на Азербайджан не просто повод, а много сериозна причина да поднови бойните действия.

Така възникна реалната възможност, ключовият момент в „Мадридските принципи“ – връщането на Азербайджан на седемте района около Нагорни Карабах да стане със силата на оръжието. Към днешна дата, вследствие на споразумението между Азербайджан, Армения и Русия, оповестено под формата на съвместно политическо изявление на Илхам Алиев, Никол Пашинян и Владимир Путин, това е факт. Азербайджан си върна контрола над седемте района около бившата Нагорно Карабахска автономна област, като и върху част от територията на НКАО – най-вече върху историческата столица на Карабахското ханство и азербайджанската култура – град Шуша.

Естествено, възниква резонният въпрос: толкова ли не можеше това да стане с преговори, а трябваше да се водят пълномащабни бойни действия? Отговорът ще даде може би някой ден Никол Пашинян, защото можем да обвиняваме предшествениците му в безкрайното забавяне на преговорите, но за детонирането на новия въоръжен конфликт, заслугата е лично негова.

Така или иначе, историята на противопоставянето на Азербайджан срещу Армения в преговори, продължили повече от 26 години е изключително поучителна. Тя показва, че са възможни ситуации, при които дори и Великите сили не могат да наложат волята си над малки но суверенни държави. Това би могло почти да предизвика възхищение, ако резултатът не беше пълномащабна война, в рамките на която се твърди, че се водят „бойни действия от пето поколение“.

Тук вече можем да продължим с анализа на актуалното състояние на арменско-азербайджанския конфликт и на неговите геополитически и геоикономически измерения:

Финалът на 26 годишното печелене на време, шикалкавене, водене на преговори, на които не се вижда краят е също много поучителен. Никол Пашинян и неговият военен министър може би решиха, че за нуждите на вътрешната политика в Армения, могат да бъдат използвани външно политически средства. Ако Пашинян беше учил уроците си по история по-внимателно, той несъмнено щеше да знае, че по подобен начин е започнала Френско-Пруската война през 1870 година. Императорът на Франция – Наполеон ІІІ заявява пред вътрешния си кръг от най-приближени сътрудници, че му е необходима „една малка, победоносна война”. Всички знаем как завършва „малката, победоносна война” – с тежко поражение на Франция, със загубата на Елзас и Лотарингия, с рухването на Империята и с Парижката комуна, като „допълнителен бонус”.

В случая с 44 дневната война в Закавказието през тази година, арменското държавно ръководство също търсеше някаква „малка, победоносна война” или дори „малка, безнаказана въоръжена провокация”, с която да поддържа тонуса на привържениците на управляващото мнозинство.

В тази посока бяха направени достатъчно предварителни стъпки. Сред тях са: отказът от „Мадридските принципи”, станал по време на „Мюнхенските дебати” между Никол Пашинян и Илхам Алиев по време на Международната конференция по сигурността през февруари 2020 г.; отказът от подхода „територии срещу мир” и не на последно място – провокацията в изключително невралгичния Товузки район.

Последното събитие, да което вече стана дума е от изключителна важност. Това представляваше недвусмислен реверанс в посока към Москва с посланието:

„Ако азербайджанската енергийна и транспортна инфраструктура Ви пречат, (най-вече Южния газов коридор и Железопътната линия Баку – Тбилиси – Карс, известна вече като БТК, както и нефтопровода Баку – Джейхан), ние сме готови да Ви съдействаме, като инициираме въоръжен сблъсък точно там, където границата между Армения и Азербайджан е най-близо до въпросните обекти на критичната инфраструктура на Баку. Само кажете и ние сме насреща”...

Днес, Пашинян и военния му министър могат да отричат яростно подобни тълкувания, но едва ли някой ще повярва на уверенията им. Ескалацията на напрежението си вървеше като по учебник – първоначално със сблъсъците в Товузкия район, след това с различни PR демонстрации, включително военното обучение на съпругата на Никол Пашинян и на още двадесетина нейни съмишленички от движението „Жени за мир” в окупираните тогава територии [21], за да се стигне до „дръпването на спусъка” на 27 септември 2020 година.

Пашинян дойде на власт на вълната на анти-корупционната риторика, като тук трябва да имаме пред вид не само тривиалното рушветчийство в Армения, но и всеобщото възмущение срещу опита на предпоследния президент на Армения – Серж Саргсян да си направи конституционна реформа, която да го остави на власт и след окончателното изтичане на мандата му, този път под формата на министър-председател със своевременно рязко нараснали пълномощия. Циркът с „конституционната реформа” в Армения, създаде всички необходими условия за мащабни обществени протести срещу политическото „статус-кво” в страната.

Пашинян се възползва оптимално от създалата се ситуация и дойде на власт, яхвайки вълната на протеста срещу конвенционалната и високата политическа корупция. Но, както е добре известно – да дойдеш на власт е много по-лесно от това да се задържиш на власт. Когато анти-корупционната риторика на Пашинян се изхаби, най-вече поради липсата на адекватни действия в същата посока, той потърси „план Б” в ескалацията на напрежението. Така се стигна до рязкото покачване на напрежението и до пълномащабната 44 дневна война, започнала на 27 септември 2020 година и завършила с падането на Шуша и споразумението Алиев – Пашинян – Путин.

Всичко това, би трябвало да покаже на арменската страна в конфликта, а най-вече на Никол Пашинян и неговите съмишленици, че и най-лошият мир е за предпочитане пред най-хубавата война. Още повече, че 44 дневната война, наричана вече и „Втора Карабахска война”, съвсем не беше хубава за Армения и арменците. Тя просто доведе до военен разгром на арменските сили в окупираните азербайджански райони и до достигането на азербайджанските войски на крачка от столицата на някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО) – Степанакерт (Ханкенди).

През всичките 26 години на преговори в периода между Бишкекското примирие и 44 дневната война, един от основните аргументи на привържениците на арменската кауза беше: „международното право може формално да е на страната на Азербайджан, но арменците си завоюваха своето право над завзетите райони на бойното поле”. Вижда се, че човек не бива да изкушава съдбата постоянно, особено когато става дума за такова променливо нещо като военното щастие.

Споразумението между Илхам Алиев, Никол Пашинян и Владимир Путин и перспективите на разрешаването на конфликта в Нагорни Карабах

Безспорен факт е, че ако Армения се беше придържала към „Мадридските принципи”, днес тя щеше да е в много по-добро положение в Нагорни Карабах. Но заиграването с националистическите настроения и използването на външната политика за решаване на конюнктурни вътрешно политически задачи, доведе Пашинян до сегашното му незавидно положение.

Подписаното споразумение между Илхам Алиев, Никол Пашинян и Владимир Путин [22], с което се спират бойните действия от 00:00 часа по московско време на 10 ноември 2020 година, не оставя никакво място за маневриране нито на арменската дипломация, нито на политическото ръководство в Ереван като цяло. Армения вече прави една след друга, предвидените в споразумението отстъпки, без да има каквото и да е право на „обжалване и протест“.

Със сигурност можем да твърдим, че ако в Ереван бяха приели искрено „Мадридските принципи“ и бяха дали ход на конструктивни преговори по прилагането им, в момента арменците щяха да контролират територията на бившата НКАО в границите в които тя беше окупирана от тях към 27 септември 2020 година. Шуша щеше да е все още под арменски контрол.

В момента, арменците на територията на бившата НКАО не контролират територията, на която живеят.

Според Споразумението „Алиев-Пашинян-Путин“ [22] в най-добрия случай, те са под закрилата на Русия – останалата извън контрола на Азербайджан част от бившата НКАО се превръща от непризната арменска република и от „втора арменска държава“ в откровен протекторат на Руската федерация. Протекцията се осъществява чрез предвидения в споразумението „миротворчески контингент на Руската Федерация“, състоящ се от „1960 военнослужещи, въоръжени със стрелково оръжие, 90 бронетранспортьора, 380 броя автомобили и специална техника“. [22]

От по-песимистична гледна точка обаче, арменците в Нагорни Карабах се превръщат буквално в заложници, гарантиращи доброто поведение на Ереван пред Москва. Арменските държавни ръководители вече видяха как Руската федерация може (когато поиска и когато й е изгодно) да следва международно-правните норми толкова стриктно, че с иначе напълно легитимното си поведение да накаже дадено държавно ръководство, което не харесва, в частност – някакъв държавно-политически лидер, когото особено много не харесва.

Ако Армения беше следвала „Мадридските принципи“, Нагорни Карабах щеше да има много по-прецизиран специален статут, като някъде в неопределеното бъдеще дори щеше да бъде проведен и референдум за самоопределението на населението му. Референдумът вероятно щеше да бъде отложен за след десетки години, но миротворческият контингент щеше да бъде много по-балансиран (в него най-вероятно щяха да са широко представени останалите държави от ОНД, на първо място – Беларус и може би Казахстан) и карабахските арменци нямаше да бъдат „заложници“ на отношенията Москва – Ереван. Те щяха да живеят и работят в условията на „високата автономия“, за която постоянно говореха и продължават да говорят азербайджанските лидери.

Днес, „високата автономия“ е заместена от нещо, намиращо се по средата между „протекторат“ и „заложничество“. Арменското държавно ръководство и лидерите на самообявилата се „Нагорно Карабахска Република“ нямат абсолютно никакви инструменти, с които да помръднат нещата и на йота от това положение.

Много по-оптимистични са нещата за Азербайджан. „Страната на огньовете“ си върна окупираните седем района около бившата НКАО, откъдето азербайджанското население беше изгонено по най-безцеремонен начин по време на „Първата Карабахска война“, заедно с кюрдското население от Келбаджарския и Лачинския район. Азербайджанците обаче трябва да са изключително внимателни, защото създаващата се ситуация в останалата извън техния контрол част от бившата НКАО твърде много наподобява на ситуацията в Южна Осетия преди руско-грузинската война от 2008 година, известна като „войната 08.08.08“.

Успоредиците между „остатъчния“ Нагорни Карабах днес и Южна Осетия през 2008 година са много. И двете територии са част от държави – членки на ООН и международната общност ги разглежда като част от територията съответно на Азербайджан и на Грузия.

И на двете територии са се самообявили „независими държави“, които изобщо не са признати от международната общност. Тук би трябвало да отбележим, че Южна Осетия по редица причини е призната поне от Русия, Никарагуа и една – две тихоокеански островни държави, докато Нагорни Карабах не е признат от никого – нито от Русия, нито дори от Армения. Но международно-правното положение на двете територии е съвсем сходно.

И на двете територии действат управленски режими, които са крайно враждебни към държавите, чиято суверенна територия всъщност са.

И двете територии са под протектората на Руската федерация. Тук азербайджанската страна, би трябвало много добре да прецени опита на Грузия в нейния опит да си върне суверенитета над Южна Осетия.[14] Макар че и до ден днешен продължават да висят неясноти и въпросителни над „войната 08.08.08“, едно е ясно. И най-малкото посягане на Азербайджан към територията, намираща се под руска протекция, може да доведе до незабавен и крайно асиметричен отговор.

Споменът от руско-грузинската война хвърля много дебела сянка над останалата извън контрола на Азербайджан част от бившата НКАО и властта в Баку не трябва да забравя за събитията от август 2008 година нито за миг. [14] Най-важното е, че азербайджанците не бива да забравят, че съществува много широк арсенал от провокации, които биха могли да активират някаква руска свръхреакция. По тази причина, те трябва да са изключително внимателни и да не се поддават на никакви емоции, каквото и да става в „остатъчния“ Нагорни Карабах. Към тази констатация трябва и да отнесем и заключението, че Азербайджан най-вероятно ще продължи досегашната си политика на ограничаване на ролята и намесата на Турция в деликатния баланс в Закавказието.

Въпреки доста тенденциозните повтаряния на някои медии по време на 44 дневната война, наричана вече и „Втора Карабахска война“, които постоянно пишеха: „подкрепяният от Турция Азербайджан“, всички добросъвестни наблюдатели забелязаха усилията на азербайджанската дипломация, да държи Турция на страна от конфликта.

Разбира се, отношенията между Турция и Азербайджан в момента са в своя зенит, но съществената помощ на Турция за Азербайджан изобщо не трябва да бъде търсена във военната област. Там, тя беше ограничена в значителна степен.

Въпреки всеобщото стереотипно разбиране, Турция изобщо не е главният снабдител с оръжие на Баку. Над 70 на сто от вноса на оръжие на Азербайджан идва от Израел, в това число и преобладаващата част от дроновете, изиграли толкова важна роля за победата на страната в 44 дневната война.

Не по-малко несъстоятелни бяха и внушенията, че Турция изпраща „муджахидини” от Северна Сирия в помощ на Азербайджан. Излишно е да се обяснява, че някакво сирийско опълчение, трудно ще свърши работа на непознат терен, където противниците се бият с оръжия, които са последната дума на военната промишленост. Докато за арменците, идването на помощ на някои техни сънародници от Сирия или от Ливан, би могло да има все пак някакво положително отражение върху бойния им дух, то при азербайджанците идването на подобна „външна” помощ би донесло „нулева добавена стойност” за тяхната боеспособност. (Отделен въпрос e, че едва ли в Идлиб има токова бойци на анти-Асадовата опозиция, колкото създателите на разни политически внушения разпращат по целия свят – от Либия до Нагорни Карабах).

Истинската помощ оказана от Турция на Азербайджан през годините, беше на първо място, осигуряването на достатъчно надеждни трасета за енергийните и транспортни инфраструктурни проекти на Баку през Анадола и европейската част на страната. Разбира се, Турция е защитила интереса си в тези съоръжения по най-добър начин, но помощта, оказана на осъществяването на азербайджанските проекти наистина е много важна. Достатъчно е да се направи сравнение, за колко време бяха изградени Транс-анадолският и Транс-адриатическият газопровод и за колко време се строи, без да е изпълнен до край интерконекторът, свързващ газопреносните мрежи на България и Гърция.

Турция и Азербайджан имат и други съвместни проекти – нефтопроводът Баку-Джейхан, както и петролната рафинерия на държавната азербайджанска компания SOCAR, разположена в Измир. Пак логистичната подкрепа на Турция, позволи на Азербайджан да прекара през своята територия част от Новия Велик копринен път, в лицето на железопътната линия Баку-Тбилиси-Карс (БТК) и да свърже пристанището на Баку на брега на Каспийско море с турската железопътна мрежа, а от там и с Европа.

Така че, турската подкрепа има огромно значение за Азербайджан, но в съвсем различен смисъл в сравнение с широко тиражираните внушения в различни медии. 

Азербайджанците имаха много сериозни причини, да сдържат огромното желание на Турция да се ангажира в по-голяма степен в конфликта. За това те имаха и стратегически и чисто пропагандни съображения.

От стратегическа гледна точка, отношенията между Азербайджан и Иран са изключително деликатни. Етническото азербайджанско землище е разделено между днешната територия на Република Азербайджан и северозападните земи на Иран, където живеят около два пъти повече азербайджанци. Въпреки общото си историческо минало с Азербайджан (или по-скоро точно заради него) и въпреки общата религиозна вяра – шиитския Ислям, Иран беше и е стратегически съюзник на Армения и нейната единствена надеждна сухопътна връзка с околния свят.

Освен това, в периода на управлението на Народния фронт, през първите години след обявяването на независимостта на Азербайджан, държавни лидери от Баку, като покойният тогавашен президент Елчибей си позволяват лукса да направят по-прикрити или по-ясни намеци за автономия на азербайджанците в Северозападен Иран. Тези несръчни демаршове, направени повече за вътрешно политическа консумация, отколкото с някаква по-далечна перспектива, изиграват негативна роля, възбуждайки подозренията и притесненията на Техеран, че северният им съсед има териториални претенции.

Иранското държавно ръководство съвсем не е забравило опита на Сталин за създаде марионетна азербайджанска държава със столица в Тебриз в периода ноември 1945 – ноември 1946 година. Разбира се, има огромна разлика между днешната Азербайджанска република и някогашната съветска империя, но това не прави подозрителността на Техеран по-малка.

(Азербайджанската държава със столица в Тебриз е създадена по лично указание на Сталин. През януари 1946 година, нейното създаване е последвано от появата на така наречената „Мехабадска република” на кюрдите в Северозападен Иран, която е можела да осигури на въоръжените сили на СССР пряк достъп до Ирак. Няколко изключително важни документа могат да се прочетат в превод на английски език в сайта на Международния научен център Удроу Усилсън, в специалната му колкция от документи за Студената война, предвестник на която е възникналата във връзка с описваните събития „Иранска криза”. Виж: Cold War International Project, Virtual Archive 2.0, Collection 1945-46 Iranian Crisis, Woodrow Wilson International Center for Scholars, https://web.archive.org/web/20071021051934/http://wilsoncenter.org/inde… ).

От трета страна, в днешната геополитическа реалност, съществува все по-ясно оформящо се противопоставяне между Турция и Иран. Причините за това противопоставяне са резлични – от чисто геополитически и борба за регионално лидерство, до културни и религиозни по оста на противопоставяне между сунити и шиити. Противопоставянето доби съвсем реални очертания по време на гражданската война в Сирия, където и Иран и Труция в крайна сметка се намесиха пряко. Азербайджанското ръководство очевидно изобщо не желаеше да провокира иранците, допускайки по-широка намеса на Турция по време на 44 дневната, Втора Карабахска война.

Естествено, особените отношения между Азербайжан и Иран не са единственото основание на Баку да се стреми към ограничаване на турското участие в събитията около Нагорни Карабах. През последните няколко години, азербайджанското държавно ръководство положи изключителни усилия, за да неутрализира негативната реакция на Русия на газовите и транспортни начинания на Азербайджан в Турция, Югоизточна и Южна Европа. Тези действия биха могли да бъдат окачествени като „висш пилотаж” в отношенията на относително малка суверенна държава с Руската федерация.

Азербайджанците успяха по много находчив начин да ангажират руската държавна компания „Роснефт” (смятана за много близка до сърцето на президента Владимир Путин) в мащабно дългосрочно сътрудничество. Освен това, в Баку успяха да направят капитал и от неадекватната риторика на министър-председателя на Армения – Никол Пашинян, свързана с исторически въпроси, като сътрудничеството на „Дашнакцутюн” с Абвера през Втората световна война и ролята на Гарегин Нжде (Гарегин Егишевич Тер Харутюнян, известен и като Гарегин Нъждех) в създадения от нацистите „Арменски национален съвет”. (Арменският национален съвет (“Armenisches Nationales Gremium”) е създаде в Берлин по инициатива на немското военно командуване през 1942 година. Той е оглавен от професора от Берлинския университет Арташес Абегян. Гарегин Нжде става член на Арменския национален съвет през декември 1942 година, като е и заместник главен редактор на вестник „Азат Айастан“ („Свободна Армения“), чийто главен редактор е бил Абрам Гюлхандян).

Темата за действията на Азербайджан за осигуряване на тила си откъм Русия и ОДКБ е твърде сериозна, за да бъде разгледана в няколко реда и ще бъде тема на последваща публикация на Лабораторията по проблемите на Черноморския и Каспийския регион (ЛПЧКР) към ВУСИ. Тук ще се ограничим с констатацията, че ролята на Руската федерация в Закавказието нарасна. Армения вече е изключително зависима от Москва, а Азербайджан трябва сериозно да се съобразява с руското присъствие не само в 102 база в Гюмри (бившият Ленинакан) на територията на Армения, но и с ролята на руския миротворчески контингент на останалата извън азербайджански контрол територия на бившата Нагорно Карабахска автономна област (НКАО).

(Междувременно, руското военно присъствие в Азербайджан, изразяващо се в експлоатацията на Габалинската радарна станция, беше преустановено през месец декември 2012 година. Габалинската РЛС е най-мощната (и най-скъпата) станции за ранно предупреждение срещу ракетно нападение, с персонал около 2000 души. От друга страна, тя се смята за остаряла в технологично отношение. Габалинската РЛС може да се използува за прихващане на евентуални изстрелвания на ракети със среден радиус на действие, както и за следене на космически спътници намиращи се на орбитални позиции на юг от територията на Руската федерация. Габалинската РЛС влезе в световните новини през 2007 година, когато руският президент Владимир Путин предложи на американската страна Русия и САЩ да използват съвместно радарната станция, в замяна срещу отказ от разгръщането на система за противоракетна отбрана в страните от Централна и Югоизточна Европа. На 10 декември 2012 година, Министерството на външните работи на Азербайджан съобщи, че Руската федерация спира да ползува взетата под аренда Габалинска РЛС, тъй като страните не са успели да се договорят за размера на арендната цена. [23]).

Независимо, че постоянно сочената за стратегически съюзник на Руската федерация (РФ) Армения, загуби 44 дневната Втора Карабахска война, Москва излезе на печалба. Руснаците успяха да влязат в ролята на главни миротворци и да елиминират Минската група на ОССЕ от подписването на примирието между Азербайджан и Армения. Тук те бяха улеснени до крайност от абсолютно едностранчивата позиция, заета от Франция, в частност от президента Макрон, който застана изцяло и открито на страната на Армения. Така се оказа, че една от страните – съпредседателки на Минската група (Русия, Франция и САЩ) е взела страна в конфликта. При това положение, Азербайджан предпочете посредничеството с Армения да се ограничи до руското участие, а в Ереван просто нямаха право на никакъв избор.

По-горе стана дума, че в Баку ще трябва да бъдат изключително внимателни във взаимоотношенията си с Русия и с руския миротворчески контингент, имайки пред вид печалния опит на Грузия от конфликта в Южна Осетия. Но това горчиво хапче е общо взето лесно за преглъщане на фона на постигнатия огромен успех – връщане на контрола над седемте окупирани района, съседни с Нагорни Карабах и връщане на контрола над част от територията на бившата НКАО и най-вече над историческата столица на Карабахското ханство – град Шуша, смятан за „културната перла” на Азербайджанската република.

Големият губещ в 44 дневната война е Армения. По-горе пространно бяха разгледани проиграните от арменските политически елити възможности за постигане на „мир срещу територии” и за фактическо запазване на контрола над Нагорни Карабах. Всички тези възможности вече са история. Големият въпрос на деня е по какъв път ще продължи арменската външна политика.

Безспорно, най-вероятният сценарий е да станем свидетели на вълна от реваншизъм. Всъщност, точно това и наблюдаваме, но ще бъде добре да не се правят окончателни заключения, докато Никол Пашинян продължава да е на власт в Ереван. Няма съмнение, че в момента всички опозиционни сили в Армения безкомпромисно атакуват Пашинян, както заради потърпяното поражение във войната и подписаното споразумение с Илхам Алиев и Владимир Путин, така и водени от не съвсем „идеални” цели – моментът е изключително подходящ за връщане във властта на старите арменски политически елити, включително на „Карабахския клан” и на „Дашнакцутюн”.

Ясно е, че избистрянето на някаква устойчива арменска външно политическа линия може да се очаква след приключването на разразилата се политическа криза, независимо от начина по който ще стане това и от крайния резултат. Безспорно, много малко вероятно е да започне процес на помирение с Азербайджан, не само на този етап но и в перспектива. Поражението в 44 дневната война на първо място дава енергия на всички крайни националистически сили, като в момента и най-маргинални групировки имат поле за изява.

Освен това, всеки арменски политик, на когото би му минала през главата идеята за помирение с Азербайджан, несъмнено си спомня незавидната съдба на първия президент на Армения – Левон Тер Петросян, който падна от власт точно заради желанието си да стигне до някаква сделка с Баку. Последните събития потвърдиха, че Левон Тер Петросян е бил прав в своите действия, но това е валидно за страничните наблюдатели. За сега няма данни за никакво отрезвяване в Армения, по-скоро там става точно обратното.

Страната е заляна от протести срещу управлението на Пашинян. В това няма нищо учудващо, но в огромното си мнозинство, мотивите на протестите са реваншистки. Хората не протестират срещу това, че Пашинян и правителството му (най-вече в лицето на министъра на отбраната) вкараха страната във Втората Карабахска война. Те протестират срещу споразумението между Илхам Алиев, Никол Пашинян и Владимир Путин, което оценяват като капитулация на Армения пред Азербайджан. Трудно е да се оспори оценката им за акта на подписването на споразумението, но отхвърлянето му в този момент е изключително неблагоразумно.

В крайна сметка, споразумението или „капитулацията” според протестиращите, спасиха арменските бойци в Нагорни Карабах от пълно поражение, особено при перспективата голяма част от тях да бъдат обкръжени при населения пункт Красный Базар, недалече от Ходжавенд. Да не говорим, че след превземането на Шуша, авангардът на азербайджанската армия беше пред вратите на Степанакерт (Ханкенди).

Но рискованото поведение „да се дърпа дяволът за опашката” не се изчерпва с антиправителствените протести в Армения. Те могат да се приемат за нещо съвсем нормално, независимо от тяхната нецелесъобразност в дадения момент. Освен мащабният протест в страната срещу правителството на Пашинян, известен контингент от арменските въоръжени сили в Нагорни Карабах, отказаха да признаят споразумението от 10 ноември 2020 година и останаха да водят партизански действия в горите. Някои от тези бойци дори се обявиха за „смъртници”.

В края на ноември и в началото на декември, тези партизански отряди, извършиха нападения над азербайджански военни и над цивилни лица, извършващи служебните си задължения в района. Нападенията станаха най-вече в Ходжавендския район, над който азербайджанската армия си възвърна контрола в хода на 44 дневната война. (За подробности за нападенията виж в: Приложение № 1). Като незабавен отговор, последва анти терористична операция на Службата за държавна безопасност на Азербайджан (DTX).

Последваха нови инциденти, като последният регистриран случай е от 27 декември 2020 г., в района на село Агдам (Акаку) на Ходжавендския район, при което един азербайджански войник беше убит, а един – ранен. [25] Според оценките на азербайджански наблюдатели, в горите на нагорни Карабах са останали между 3000 и 4000 арменски бойци. [26] Има различни мнения за това кой в Армения насърчава дейността на партизаните. Преобладава мнението, че това е дело на опозицията, по-специално на „Карабахския клан”, а не на арменското правителство, което в момента изобщо няма интерес от изостряне на обстановката.

Но който и да подклажда подновяването на боевете в Нагорни Карабах, целта на тези действия е ясна – проваляне на мирното споразумение от 10.11.2020 г., формулирано с тристранното изявление на Илхам Алиев, Никол Пашинян и Владимир Путин. Развитието на събитията по такъв сценарий вещае много нерадостна перспектива за арменското общество. При него, Армения ще продължи да бъде в изолация от повечето съседни  държави, което пък изключва възможностите за постигане на икономически растеж и за подобряване на благосъстоянието на арменските граждани. Изолацията означава и продължаване на изключването на Армения от всички регионални инфраструктурни проекти.

Единственото изключение в картината на тази изолация вероятно ще продължи да бъде Иран, който от своя страна се опитва поне да думи да постигне сближаване с Азербайджан. Наблюдателите са крайно скептични към такова приятелство между Техеран и Баку, но е възможно това да стане факт поне от части, поради интересите на Иран към общи водни, хидротехнически проекти, които са свързани с освободените територии на Азербайджан. На всичкото отгоре, Армения загуби доста удължената си фактическа граница с Иран, съществувала по време на окупацията на „седемте района”. Сега връзката между двете държави отново се осъществява през тесния коридиор в най-южната част на Зангезур при град Мегри.

Освен това, Армения вече е фактически протекторат на Русия, въпреки откритото недоволство сред определени среди в страната и в диаспората. Както стана дума, арменците в Нагорни Карабах изцяло зависят от руския миротворчески контингент.

Мирната алтернатива за Армения и арменците

Колкото и невероятно да звучи, това положение на нещата има алтернатива и първата предпоставка за него е заложена точно в текста на споразумението „Алиев-Пашинян-Путин”. Става дума за точка 9 от споразумението, която гласи:

„Вдига се блокадата на всички икономически и транспортни връзки в региона. Република Армения гарантира безопасността на транспортните връзки между западните райони на Азербайджанската Република и Нахичеванската Автономна Република с цел да се организира безпрепятственото движение на граждани, транспортни средства и товари в двете посоки. Контролът над транспортните връзки се извършва от органите на Граничната служба на Федералната служба за безопасност на Русия.

Съгласувано между Страните, ще бъде осигурено строителството на нови транспортни комуникации, свързващи Нахичеванската Автономна Република с западните райони на Азербайджан”. (Виж и [22]).

В този текст е заложена възможността, Армения да се опита да излезе от почти пълната транспортна блокада, в която се намира. Ако между Азербайджан и Армения се установи устойчиво примирие (за подписването на мирен договор, все още никой не смее и да мечтае - достатъчно е да отбележим, че документът, по който се прилага споразумението за прекратяване на огъня е изявлението на тримата лидери на Азербайджан, Армения и Русия). Армения би могла, стъпка по стъпка, да се опита да създаде отношения на търпимост първо в транспортния отрасъл, като използува транспортната инфраструктура на Азербайджан – пътища, железници и най-вече пристанищата на Каспийския бряг. Това е постижима цел, дотолкова доколкото тя би носила приходи и на азербайджанската икономика, под формата на различните такси за транзит. Тя обаче не допуска провеждане на диверсии и водене на партизанска война в Нагорни Карабах и седемте азербайджански района около него.

Следващата стъпка би могъл да бъде опит за излизане от икономическата блокада. Мнозина от наблюдателите са съгласни, че ако Армения има в момента някакъв капитал, това са хората й и тя трябва да разчита на труда на гражданите си, за да постигне икономическо и обществено възстановяване. Дават се дори примери с Германия след Втората световна война. Ключовата стъпка към такова икономическо и ако щете – психологическо възстановяване обаче е помирението със съседен Азербайджан, както и прекратяването на провокациите срещу съседна Грузия.

Това обаче не може да стане без предприемане на мерки за създаване на някакво доверие между враждуващите кажи – речи от 1906 година страни.

(Тук се има пред вид, така наречената „Армяно-татарская резня” („Армено-татарското клане”), провокирано от царската „Охранка” (тоест от тайните служби на Руската империя). В условията на избухналата Първа руска революция и на катастрофално загубената Руско – японска война, „Охранката” не се поколебава да провокира кланета между арменското и азербайджанското население в Закавказието, като широко използува агентурата си сред националистическите арменски формации. Тази отвратителна провокация е мотивирана със съображението, че по това време Баку е вторият по значение индустриален град в Русия след Петербург и царските блюстители на реда се безпокоят, че може да ес превърне в поредното огнище на революционен пожар. Темата е от изключително значение за разбирането на арменско-азербайджанския конфликт, както и за ролята на руската колониална политика в Закавказието и ще бъде обект на специален анализ на ЛПЧКР при ВУСИ).

Тук изрично трябва да се подчертае, че не може да се използува стандартната формулировка – „мерки за укрепване на доверието”. В момента в отношенията между арменци и азербайджанци, както и между двете държави Армения и Азербайджан, няма абсолютно никакво доверие, което да се укрепва. Ако доверието можеше да се измерва с числа, да се „квантифицира”, то със сигурност щяхме да получим даже не нула, а отрицателно число.

Има различни техники и практики за създаване на доверие и по-нататъшното му укрепване, някои от които са проверени и изпробвани при разрешаването на конфликти в други страни между цели държави, както и между отделни общности. Проблемът е там, че на политическата сцена в Армения не излиза „Партията на мира”. Там всички се борят да бъдат автентичната „Партия на войната”.

Някои арменски учени твърдят, че арменците са „глобална нация”. В това твърдение със сигурност има нещо вярно, колкото и известните ни многобройни дефиниции за „нация” да противоречат на определението „глобална”. Арменците са създали могъща и влиятелна диаспора по целия свят. Но за съжаление, нито сред жителите на територията на Република Армения, нито сред диаспората в момента не можем да открием признаци на поява на „Партия на мира”. Последното се илюстрира по един чудесен начин с пример от България, където местният клон на „Дашнакцутюн” зае открита и официална позиция против тристранното споразумение от 10 ноември 2020 година, окачествявайки го като „унизително, пораженческо и опасно за съществуването на Арцах, Армения и арменския народ като цяло”. (Виж: Приложение № 2).

На 22 декември 2020 г., в Армения започна национална стачка, която според организаторите й трябва да продължи до подаване на оставка от страна на Никол Пашинян. Опозиционните партии настояват за оставката на министър-председателя, като за временен премиер до провеждането на предсрочни парламентарни избори предлагат известния арменски политик Вазген Манукян. [27]

Съдейки по изявленията на Манукян и на опозицията като цяло, „Партия на мира” не се е появила в Армения или поне няма да се появи от редовете на партиите, организиращи протестите за оставка на Пашинян. Това поне за сега показва, че мирната алтернатива е много малко вероятно да бъде възприета от арменското общество. По някаква ирония на съдбата, съществува възможността по чисто прагматични политически причини, точно човекът започнал 44 дневната Втора Карабахска война – Никол Пашинян, да се превърне по неволя от „ястреб” в „гълъб” и да пледира в полза на умиротворяването на региона. Неговият опит да закрепи спадащия си рейтинг с „малка победоносна война” се провали, но сега му остава възможността да се застъпва за мира, обвинявайки опозицията в безотговорност в критичен за арменската нация момент.

Това обаче, едва ли може да е политическата основа за прокарване на мирната алтернатива за арменското общество. Затова, остават много сериозни, песимистични съмнения, дали мирът има шанс в Закавказието. Мир не може да има, докато едната от страните в конфликта (Армения) иска реванш, а другата страна (Азербайджан) вижда това. Така не може да бъде създадено никакво доверие, да не говорим за „укрепването” му. От своя страна, това вещае нестабилност в Закавказието и рискове от ново разразяване на конфликта в неопределено бъдеще, с всички възможни геополитически и геоикономически усложнения, които могат да последват от това.

Ролята на „меката сила” на Европейския съюз

Във все още не приключилата криза в Закавказието, взела формата на пълномащабна война, Европейският съюз на практика отсъстваше. Това се дължи, както на ангажираността на европейските политици с други проблеми като пандемията и „Брекзит”-а, така и на политиката на единия от двата двигателя на ЕС – Франция, която зае открито про-арменска позиция. По този начин, Франция се самоизключи от ролята на възможен посредник (независимо, че Франция е съпредседател точно на Минската група на ОССЕ, която с десетилетия работи за постигане на мир в Южен Кавказ), а заедно със себе си, извади и Европейския съюз от преговорния процес.

На практика, политиката на Франция и в частност на президента Макрон, даде „карт бланш” на Владимир Путин да поеме ролята на „едноличен помирител” и да извлече максимална изгода за Руската федерация във възникналата ситуация. За това той беше улеснен в максимална степен и от азербайджанското и арменското държавно ръководство.

Независимо, че 44 дневната война доведе до военна катастрофа за Армения, в Баку едва ли са били очаровани от перспективата да управляват целия Нагорни Карабах с бунтовното му арменско население. По принцип, Азербайджан се съобразява много повече от Армения с мнението на международната общност и в Баку добре знаят, че последната не би толерирала пряко азербайджанско управление в Степанакерт (Ханкенди), особено пък установено след военни действия. Отделен въпрос е, че всеки инцидент в Нагорни Карабах щеше да се превръща в повод за негативни анти-азербайджански кампании по света и щеше да налива вода в мелницата на пропагандата на арменската диаспора.

Затова, за азербайджанците и лично за Илхам Алиев, поемането на ролята на миротворци от страна на руснаците не беше най-лошата възможност. Азербайджанската армия си свърши работата по най-добър начин, в ръцете на Баку премина и важна част от бившата НКАО, населена преди 1988 година с азербайджанци – старата столица на Нагорни Карабах – Шуша. Останалата, компактно населена с арменци територия на бившата НКАО, азербайджанското ръководство спокойно остави в ръцете на руснаците, макар че това със сигурност е свързано и с определени притеснения и неудобства, някои от които вече бяха разисквани. Но при всяко положение, Баку се отърва от необходимостта да носи отговорност за територия с крайно враждебно настроено население в планински район посред зима.

За Армения, посредничеството на Русия просто донесе спасение за разгромената й армия, както и за формированията на сепаратистите от Нагорни Карабах. Пристигането на руските миротворци буквално спаси арменските въоръжени сили в Нагорни Карабах от пълен разгром. Тук Никол Пашинян изобщо не лъже, когато се позовава на арменското военно командване, когато мотивира подписа си под споразумението от 10 ноември 2020 година.

При тази подредба на силите и на интересите, за Путин не беше чак толкова трудно да изпълни ролята на посредник за споразумението за спиране на огъня. САЩ останаха страничен наблюдател, а ЕС беше буквално изключен от ставащото.

ЕС обаче има шанса и трябва да се върне в мирния процес в Нагорни Карабах. Интересът на ЕС и на абсолютно всички негови страни-членки е в Закавказието да се установи траен мир. Това е трудна задача, но ЕС има нещо, което е много необходимо за мирния процес – финансови средства и други материални ресурси. ЕС може спокойно, мотивирано и последователно да провежда политика по формулата „мир срещу възстановяване” в Нагорни Карабах и региона.

Тук не става дума само за хуманистични съображения. ЕС и цяла Европа имат нужда от енергийните ресурси на Азербайджан, Туркменистан и другите страни от басейна на Каспийско море. Нормалното функциониране на динамично изграждащата се енергийна инфраструктура минава през установяването на мир в Закавказието. Поне що се отнася до Армения и Азербайджан, напълно по силите на ЕС е да провежда политика по формулата „мир срещу възстановяване”. Това е политика, за която ЕС има ресурси и на която европейските политици са майстори – точно тук е мястото на прочутата европейска „мека сила”.

Докато Русия се занимава със силови проблеми в Нагорни Карабах, включително и с крайно деликатни въпроси като преустановяването на партизанските действия в Ходжавендски район, ЕС може да се заеме незабавно с дефинирането на формула или на формули, които дават рамката на политиката „мир срещу възстановяване”. В момента, Армения не може да разчита на някаква особена материална подкрепа от Русия – самата Русия има дефицит на финансови ресурси.

(Руската страна оказва една много сериозна услуга на правителството на Пашинян, като осъществява масовото завръщане на евакуиралите се по време на Втората Карабахска война арменци в столицата на бившата НКАО – Степанакерт (Ханкенди). По този начин, властите в Ереван са освободени от огромния бежански проблем, който беше възникнал по време на 44 дневната война. Освен това, от международно признатата територия на Армения са изтеглени над 46 000 арменци с възможно най-радикални настроения. [28]).

От своя страна, другият амбициозен играч, който гледа към района – Турция, също изобщо не е в цветущо финансово положение. Турция оказва сериозна помощ на Азербайджан в рискованите и трудни операции по разминирането в Нагорни Карабах (руснаците общо взето правят същото за арменците), които са задължителна първа стъпка за елементарна нормализация в района. Това е много важно за Баку, но там не могат да разчитат на някаква особена финансова подкрепа от страна на Анкара, където състоянието на икономиката в момента бележи само негативни тенденции.

При това положение, за европейската политика има голямо поле за действие. ЕС може да прокара с чиста съвест една политика, която е едновременно и хуманистична и изцяло в интерес на страните-членки, иначе казано – на лице е много приятно съвпадение на прагматичните интереси с човешкия морал.

От своя страна, България е една от най-заинтересуваните страни от мира в Закавказието, защото Южният газов коридор – стратегически инфраструктурен обект, изграден от Азербайджан, решава въпроса за енергийната диверсификация на България. Редом с България са Гърция, Албания и Италия. В съвсем малко по-далечна перспектива, в тази редица са и Черна гора, Босна и Херцеговина и Хърватско. В по-далечна перспектива, изгода от разклоненията на Южния газов коридор очакват Румъния, Унгария и дори Украйна. Залогът е много голям и затова мирът в Закавказието си струва ангажимента, усилията и парите.

Работата над този текст е приключена окончателно на 30 декември 2020 година, когато е и предаден на редакционния комитет на Организационния комитет на Международната научна конференция „Предизвикателства за сигурността и икономиката на държавите от Черноморския, Каспийския и Средиземноморския регион“, проведена на 13 ноември 2020 година. Текстът е представен като доклад на конференцията, като беше окончателно оформен в последвалия период с оглед на изключителната динамика на събитията.

Използвана литература:

[1] Зейналова, Ляман, Оповестени са сроковете за започване на търговска експлоатация на тръбопровода за транзит на азербайджански газ в България, 09 март 2020 г., Рубрика „Региони”, https://blacksea-caspia.eu 

[2] Гараджаев, Турал, В Баку бяха обсъдени възможностите за включване на Румъния в „Южния газов коридор”, 27 февруари 2020 г., Рубрика „Региони”, https://blacksea-caspia.eu 

[3] Зейналова, Ляман, Хърватското министерство на околната среда и енергетиката: TAP и IAP могат да осигурят сигурност на газовите доставки за Хърватско, 10 декември 2019 г., Рубрика „Региони”, https://blacksea-caspia.eu 

[4] Зейналова, Ляман, Северна Македония ще получи достъп до азербайджанския газ, 04 декември 2019 г., Рубрика „Региони”, https://blacksea-caspia.eu 

[5] Дечев, Теодор, Шах на руския цар на газовата шахматна дъска, 02 август 2019 година, Рубрика „Анализи”, https://blacksea-caspia.eu/bg/analizi/shakh-na-ruskiya-car-vrkhu-gazova…;

[6] Дечев, Теодор, Шах на руския цар на газовата шахматна дъска – ІІ. Руският газов шахмат и Каспийският газопроводен гордиев възел“ от 21 август 2019 година, Рубрика „Анализи”, https://blacksea-caspia.eu/bg/analizi/shakh-na-ruskiya-car-vrkhu-gazova…;

[7] Хасанов, Хусейн, Туркменистан остава най-важният доставчик на природен газ за Китай, 10 януари 2020 г., Рубрика „Региони”, https://blacksea-caspia.eu 

[8] Stratfor, Ще бъде ли построен газопроводът TAPI до 2022 година?, 19 декември 2016 г., Рубрика „Региони”, https://blacksea-caspia.eu/bg/regioni/sche-bde-li-postroen-gazoprovodt-…;

[9] Хасанов, Хусейн, Газопроводът „Туркменистан – Афганистан – Пакистан – Индия се строи според предвидения график“, 11 декември 2019 г., Рубрика „Региони”, https://blacksea-caspia.eu 

[10] Италианските компании са поканени да участвуват в проекта TAPI, 06 ноември 2019 г., Рубрика „Региони”, https://blacksea-caspia.eu/bg/regioni/italianskite-kompanii-sa-pokaneni…;

[11] Аджария. Турецкая оккупация которую никто не заметил. Часть 1, 20 января 2019, Военное обозрение, Рубрика „Мнения”, https://topwar.ru/152757-adzharija-tureckaja-okkupacija-kotoruju-nikto-…;

[12] Ким, Виталий, Турки собрались забрать у Грузии целый регион, Экспресс газета, 6 июня 2019, 08:00, https://www.eg.ru/politics/739672-turki-sobralis-zabrat-u-gruzii-celyy-…;

[13] Олисашвили, Георгий, Грузинская Аджария превращается в турецкий регион, Первый канал, Новости, 30 июня 2019, 22:16, https://www.1tv.ru/news/2019-06-30/367799-gruzinskaya_adzhariya_prevras…;

[14] Война 08.08.08: Впервые о ее тайнах в интервью Владиславу Щурыгину генерал Хрулев, 27 апреля 2012, 18:30, https://regnum.ru/news/polit/1525951.html 

[15] (S) Писмо от Заместник [държавния] секретар Негропонте относно закупуване на арменско оръжие от Иран през 2003 година, 12 август 2019 г., https://svobodennarod.eu/chetivo/item/6128-secret-pismo-ot-zamestnik-da…;

[16] Страните от Организацията на договора за колективна безопасност ще проведат учения срещу Азербайджан?, 14 август 2020 г., Рубрика „Региони”, https://blacksea-caspia.eu/bg/880501878 

[17] Дечев, Теодор, От мадридските принципи до Мюнхенските дебати, Първа част, blacksea-caspia, 30 юни 2020 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/%D0%BE%D1%82-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D1%80%D0%…;

[18] Дечев, Теодор, От мадридските принципи до Мюнхенските дебати, Втора част, blacksea-caspia, 01 юли 2020 г.,  https://blacksea-caspia.eu/bg/%D0%BE%D1%82-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D1%80%D0%…;

[19] Дечев, Теодор, От мадридските принципи до Мюнхенските дебати, Трета част, blacksea-caspia, 03 юли 2020 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/145381754 

[20] Дечев, Теодор, От мадридските принципи до Мюнхенските дебати, Четвърта част, blacksea-caspia, 04 юли 2020 г.: https://blacksea-caspia.eu/bg/%D0%BE%D1%82-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D1%80%D0%…;

[21] Членки на организацията „Жени за мир”, начело със съпругата на министър-председателя на Армения, преминаха военно обучение на окупираните от Ереван азербайджански територии, blacksea-caspia, 09 септември 2020 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/1713402222 

[22] Мир в Нагорни Карабах ?, blacksea-caspia, 10 ноември 2020 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/mir-v-nagorni-karabakh 

[23] РФ приостановила эксплуатацию Габалинской РЛС – МИД Азербайджана, 10 декабря 2012, 18:41 (мск), Российская информационная агенция „РИА Новости”, https://web.archive.org/web/20121213060331/http://news.mail.ru/politics…;

[24] Le Monde: Францию заинтересовала тактика Азербайджана в войне в Карабахе, 26.12.2020, 22:41, https://minval.az/news/124072183

[25] Армянские боевики напали на азербайджанских военных в Карабахе, погиб солдат, 28.12.2020 г., 11:02, https://minval.az/news/124072575 

[26] Сафаров, Бахтияр, Эльхан Шахиноглу: В лесах Карабаха укрылись от 3 до 4 тысяч армянских боевиков, 28.12.2020 г., 17:44, https://minval.az/news/124072783 

[27] Приймак, Артур, Андрей Самохин, Наационална стачка започва в Армения, Вестник „Вахан”, бр. 42 (1365), год. 30, от 23 декември 2020 год., стр. 1-2.

[28] В Ханкенди прибыли еще 840 армян, Minaval.az, 27.12.2020, 23:23, https://minval.az/news/124072505

Приложения:

Приложение № 1

Съобщение на Министерството на отбраната и на Службата за държавна безопасност на Азербайджан

13 декември 2020 г., 12:45 часа

След обявяването на прекратяването на огъня в съответствие с изявлението, подписано на 10 ноември 2020 година от Президентите на Азербайджанската Република и Руската Федерация и от министър-председателя на Армения, някои въоръжени формирования на Армения останаха в гористата местност, северозападно от населеното място Хадрут (Гадрут) от Ходжавендския район на Азербайджан.

Позовавайки се на официални арменски среди, арменските средства за масова информация съобщиха, че тези въоръжени формирования са се заблудили в гористата местност. Арменската страна се обърна към командуването на миротворческите сили на Руската Федерация с молба да ги изведе от въпросната територия. Азербайджанската страна създаде всички условия за извеждането на тези арменски формирования от там.

Военнослужещите от миротворческите сили на Русия пристигнаха на тази територия в сложни метеорологични условия и с помощта на високоговорители се обърнаха към арменските въоръжени отряди, намиращи се в гористата местност, съобщиха им, че са взели необходимите мерки за тяхната евакуация от тази територия.

Като цяло, военнослужещите от миротворческите сили на Руската Федерация изпълниха своите задължения по съхраняването на режима на прекратяване на огъня и евакуацията на арменските военнослужещи, представяни като „заблудили се” и „безследно изчезнали” с отговорност и висок професионализъм.

Тези арменски въоръжени отряди не напуснаха територията, обратно те създадоха бойни позиции и през послените дни извършиха терористично-провокационни и диверсионни действия против лица, изпълняващи на гражданска служба на дадената територия и срещу военнослужещи. Така, на 26 ноември 2020 година в освободеното от окупация село Сур на Ходжавендския район, в резултат на внезапно нападение на арменци над военнослужещи от Министерството на отбраната на Азербайджан, изпълняващи служебните си задължения на тази територия, трима наши военнослужещи загинаха и двама бяха ранени. На 8 декември, един военнослужещ загина, а сътрудник на компанията „Azercell” беше ранен сериозно при монтиране на средства за комуникация и ретранслаторно оборудване недалече от селището Хадрут (Гадрут) на същия район.

Отчитайки изложеното по-горе, Службата за държавна безопасност на Азербаджанската Република беше принудена да проведе онтитерористична операция в този район. Отправянето в такива случаи на необосновани обвинения от страна на някои ръководни лица в Армения и от арменските средства за масова информация срещу руските миротворчески сили и срещу азербайджанската страна са непримливи.

Арменската страна е длъжна да осигури изпълнението на положенията на тристранното изявление, да поддържа съблюдаването на режима на прекратяване на огъня и на мира, да се въздържа от провокации чрез останалите на територията арменски въоръжени отряди или остатъци от въоръжените сили на Армения, а също така от преднамерено изостряне на ситуацията и от използуване на подобни случаи за вътрешно политически цели.

Като се придържа към положенията на тристранното изявление, Азербайджанската Република продължава своите усилия за осигуряване на мира в региона в тясна координация и сътрудничество с миротворческите сили на Руската Федерация.

Забележка:
Преводът е направен от доц. д-р Теодор Дечев, според руския и английския текст на съобщението, помесетно официално в сайта на Министерството на отбраната на Азербайджанската република на 13 декември 2020 г., 12:45 часа. Виж на руски: https://mod.gov.az/ru/news/soobshenie-ministerstva-oborony-i-sluzhby-go… ; и на английски език: https://mod.gov.az/en/news/information-of-the-ministry-of-defense-and-t…;

Приложение № 2

Декларация

От 27 септември до 9 ноември 2020 г., Армения и диаспората бяха изправени прид изключително тревожни моменти, моменти на оцеляване. Войната, разгърната от врага, азербайджанците, срещу Арцах беше много трудна за всички нас. Имаме хиляди жертви и огромни загуби на територии. Прекланяме се пред паметта на героите, жертвали живота си, за да защитят земята ан Арцах.
Искаме да изразим абсолютното си отхвърляне на тристранното споразумение от 10 ноември, което считаме за унизително, пораженческо и опасно за съществуването на Арцах, Армения и арменския народ като цяло.
Възмутени от тази ситуация, ние протестираме срещу решението на министър-председателя на РА за подписване на това споразумение, и присъединявайки гласа си към вълната на недоволство в Армения, осъждаме политическите грешки на властите и настояваме за оставката на премиера и правителството на РА.

Арменска революционна федерация „Ташнагцутюн” – България

Забележка: Текстът на декларацията на българския клон на Арменската революционна федерация „Ташнагцутюн”, поместваме без каквито и да са изменения по публикацията му във вестник „Вахан”, бр. 40 (1363), год. 30, от 9 декември 2020 год., стр. 1. В настоящия научен текст, за името на Арменската революционна федерация е използувано утвърдилото се название „Дашнакцутюн”. В декларацията обаче е изолзувана друга транслитерация на названието – „Ташнагцутюн”.