Тази статия беше написана специално за сайта NEWS.bg непосредствено след приключването на президентските избори в Украйна и избирането на Владимир Зеленский за президент на страната. (България 2001 и Украйна 2019 – горко на реформаторите …, НЮЗ.бг, 01 май 2019, 11:53:46, https://news.bg/comments/balgariya-2001-i-ukrayna-2019-gorko-na-reforma…). Едва ли щяхме с такова закъснение да я обнародваме повторно в „Свободен народ онлайн“ ако междувременно не беше излъчено съобщението, че Слави Трифонов се е престрашил и наканил да излезе на политическия пазар със своя партия. Като си припомним, че политическата партия на Владимир Зеленский се нарича „Слуга на народа“ (по едноименния сериал), а партията на Трифонов щяла да се нарича „Няма такава държава“ (по името на едно чалга-политическо музикално изпълнение), става ясно, че не е грях да се върнем в чудния свят на историческите аналогии.
Преобразяването на Слави Трифонов в „политик“ в никакъв случай не е радостно събитие за България и за политическия й живот, профанацията на политиката у нас продължава с неотслабващи темпове и по този повод ще отбележим навлизането на един превтасал шоумен в политиката с една малко поостаряла статия. Всъщност, изложеното в статията няма как да остарее. Не е актуална само частта около борбите на новоизбрания президент Зеленский и неговото обкръжение за разпускане на Върховна Рада и за свикване на предсрочни парламентарни избори.
Затова частта от текста, с подзаглавие „Героични напъни за предизвикване на предсрочни парламентарни избори“ е отстранена и са направени незначителни съкращения в изводите. Иначе, надяваме се, че изложеното в текста ще Ви припомни много неща, които са позабравени. А „тарикати“ като Слави Трифонов разчитат на късата ни историческа памет.
И така, Украйна има нов президент. За никого не е новост фактът, че Владимир Зеленский спечели и втория тур от президентските избори в пряко единоборство с досегашния президент Петро Порошенко.
Винаги съм твърдял, че между събитията в Украйна и събитията в България има удивително сходство, макар че те са „дефазирани“ във времето – събитията у нас по принцип предшестват ставащото в Украйна. Така че, в известен смисъл, поне до сега украинците можеха да поглеждат в най-най-новата история на България и да се досещат, какво им предстои. Разбира се, Украйна е много по-голяма държава от България и съответно и събитията там са с по-голям мащаб.
Образно казано, ако в нощта на 10-ти януари 1997 година, в София полицията преби известен брой протестиращи, между които и неколцина депутати, то в Украйна по време на така наречения „втори Майдан“ бяха убити повече от сто души. Този пример илюстрира достатъчно добре разликата в мащаба между България и Украйна, но не отменя удивителните подобия между протичащите политически процеси и събития.
В момента, „злобата на деня“ е фактът, че новият президент на Украйна е комедиен актьор. Аз трябва да призная, че по редица причини не съм възхитен от избирането му, но в случая трябва да се отбележи, че професията на Зеленский е възможно най-малкият проблем. Президентът Рейгън (прости ми Господи за сравнението) също беше актьор с дълга кариера в киното. В момента, Арнолд Шварценегер също прави политическа кариера и не се справя зле.
Въпросът е в друго. Зеленский беше избран именно защото „беше продаден” на публиката, като лице, което няма нищо общо с досегашната партийно – политическата система на Украйна. Поне на пръв поглед, той не е участвал във всички събития и процеси, които са обект на дискусия, отричане и сочене с пръст в Украйна. В това отношение, той ужасно прилича на нашия Цар Симеон Втори, станал министър-председателят на Републиката - Симеон Сакскобургготски.
Някой би възразил остро и би обявил, че е неуместно да се поставят знаци на равенство или дори на подобие между цял цар и един комедиен актьор, наричан най-често – клоун. Тук вече би могло да се поспори, кое е по-голяма клоунада – цар да стане министър-председател на Републиката или актьор, който играе ролята на президент в телевизионен сериал, да стане президент наяве. Аз бих предложил да отдадем заслуженото и на двете постижения.
Прилики, прилики, прилики ...
Сходството всъщност е потресаващо, защото и през 2001 година и сега през 2019 година, един огромен недостатък беше превърнат в решаващо предимство. Липсата на какъвто и да е управленски опит и на каквото и да е предишно участие в политическия живот, по принцип е лоша атестация за която и да е кандидатура за висш държавен пост, особено когато става дума за президент или за министър-председател. Още повече, когато става дума за президент на „почти президентската” република в Украйна или за премиер на „министър-председателската” република в България. Така е от гледна точка на рационалното мислене.
Да, но избирателните тела в България (2001 г.) и в Украйна (2019 г.) се държаха не рационално, а абсолютно ирационално. В България, избирателите повярваха на обещанията за „оправянето ни” в рамките на 800 дни. В Украйна, след като гледаха няколко сезона Владимир Зеленский в ролята на учителя Голобородко, станал по каприз на съдбата президент, избирателите решиха, че могат да преместят виртуалната реалност в действителността или сами да се пренесат във виртуалната реалност.
По време на предизборната кампания, на избирателите в Украйна многократно се напомняше, че кандидат за президент е актьорът Владимир Зеленский, а не учителят Голобородко от сериала „Слуга на народа”. Избирателите обаче с огромно мнозинство решиха, че кандидат е точно Голобородко, който в сериала ходи на работа с велосипед.
Всъщност, работата не е във велосипеда на Голобородко и не е в програмата „оправяне за 800 дни” на Симеон Сакскобургготски. Въпросът е, че и двамата, поне на теория бяха останали извън политическия живот на прехода, до момента когато решиха да се качат на изборната сцена. И в единия и в другия случай, мнозинството гласува за „абсолютната новост” и за „абсолютната чистота”. И в България и в Украйна, някои хора си позволиха да напомнят, че нито „абсолютната новост” е съвсем новост, нито „абсолютната чистота” е толкова чиста, но в случая с тези изявления подавляващото мнозинство от избирателите просто натисна клавиша с надпис “IGNORE”.
Разбира се, тук би могло да се възрази основателно, че всъщност и двамата герои на коментираните два случая отдавна са лелеели своите мечти и са се готвели за изпълнение на своите амбиции. В това би имало значителна доза истина. За Симеон Сакскобургготски знаем, че теоретически би трябвало да се е готвил да бъде Цар на българите още от момента, когато е научил азбуката. Сведенията как са стояли нещата в действителност са противоречиви.
За Зеленский знаем, че идеята да се трансформира от „президентът от сериала - Голобородко” в президент на Украйна е била обмисляна още от 2017 година, заедно с неговия добър приятел - крупният бизнесмен Игор Коломойский.
Всичко това е така, но специално фактите за предварителната подготовка на Зеленский станаха известни на публиката едва към края на изборната кампания. Всъщност, за такава подготовка свидетелства и самото регистриране на партията „Слуга на народа”, наречена така по името на въпросния сериал, в който Зеленский играе ролята на президента Голобородко.
По официални данни, партията „Слуга на народа” е регистрирана на 13 април 2016 година под първоначалното име „партия на решителните промени”. На 02 декември 2017 година, тя вече е в регистъра на политическите партии под много „по-търговското” название Политическа партия „Слуга на народа” и като ръководител на партията е посочен Иван Генадиевич Баканов, който още от 2013 година е ръководител и на дружеството с ограничена отговорност „Квартал 95”, което е творческото студио, дело на което е прословутият хумористичен телевизионен сериал, изстрелял Зеленский на най-висока политическа орбита.
В самото начало, новата политическа партия не е обект на всеобща народна любов, но се вижда нейната лесна разпознаваемост в обществото. Декемврийският допитване за 2017 година на фонда „Демократични инициативи” и на „Центъра на Разумков” в Украйна, представено на 23 януари 2018 година (https://www.pravda.com.ua/rus/news/2018/01/23/7169284/), дава на партията „Слуга на народа” 4 процента от избирателите.
През април 2018 година, социологическата група „Рейтинг” вече е измерила (https://www.unian.net/politics/10095875-vybory-v-radu-v-liderah-batkivs…), че за „Слуга на народа” са готови да готови да гласуват 6 на сто от избирателите. Партията е яхнала вълната на протестния вот и вече е в списъка на сериозните кандидати за Върховната Рада.
На 26 юни 2018 година, желаещите да гласуват за „Слуга на народа” са вече 10,5 процента. Изследването е направено от същата група „Рейтинг”. (https://www.unian.net/politics/10095875-vybory-v-radu-v-liderah-batkivs…) Интересното е, че тогава партията все още е по-предпочитана от самия Зеленский, за когото са готови да гласуват за президент 9,3 от избирателите.
Прави впечатление и това, че Зеленский и хората му, четат в социологическите изследвания не само рейтинга си, но и приоритетите на хората. Към същата дата 26 юли 2018 година, 63 на сто от избирателите искат прекратяване на военните действия в Източна Украйна. Ясно е, че действуващият президент Порошенко не може да даде подобно обещание. За сметка на това, кандидатът за президент Зеленский ще обещае това еднозначно по време на предизборната си кампания. Когато изборните резултати са факт, той просто се връща към формулата, към която до момента се е придържал и Порошенко. Остава да се спори, кой е измамен в по-голяма степен – Порошенко или целокупният украински народ.
В началото на февруари 2019 година, рейтингът на партията „Слуга на народа” вече е 24,6 процента, а за Зеленский са готови да гласуват 16,4 на сто от изирателите. Зеленский вече е на чело сред потенциалните кандидати за президент, като втори е Порошенко с 10,3 на сто. (http://www.kiis.com.ua/?lang=ukr&cat=reports&id=823&page=1).
У нас, кампанията на Симеон Сакскобургготски и НДСВ беше още по-скоротечна и експресна. През 2001 година, в навечерието на праламентарните избори, Андрей Райчев основателно оприличи измерването на популярността на НДСВ с това да се прави топографска карта на изригващ вулкан. Но и кампанията на „Слуга на народа”, респективно на Зеленский не е от продължителните.
И в двата случая, единият път през 2001 година - направо светкавично, а сега през 2018 – 2019 година пак много бързо, беше лансирано ново, „привлекателно” предложение, на което публиката не може да устои. Просто сме станали свидетели на още един избирателен „блицкриг”. Първият път, това беше направено от формация, стъпила на харизмата на лидера си. Във втория случай, „харизматичният” фактор е заменен с много оригинален „медиократичен” фактор. Публиката е агитирана нон стоп с шеги и смешки, без да бъде отегчавана с традиционната политическа агитация. В скрита форма, с много добро „продуктово позициониране” на украинската публика беше продаден образът на Зеленский, слял се с този на „виртуалния президент” Голобородко от сериала „Слуга на народа”.
В България, историята на медиократичните партии с комедиен бекграунд започва с Народно движение „Ку-ку”, което напълно сериозно се готвеше да участва на изборите през 1994 година, но беше спряно ни повече ни по-малко от Главния прокурор, покойният г-н Иван Татарчев. По-късно, на местните избори през 1999 година, като партия с подобен профил и стил се изяви движението „Гергьовден”, което по същество беше „римейк” на Народното движение „Ку-ку”, но в значително по-интелигентна форма. Всъщност, когато се шегуваме с украинците, все пак не е лошо да не забравяме, че в България в момента има партия от управляващото мнозинство, която е кръстена на телевизионното предаване на своя лидер – политическата партия „Атака”.
За сметка на това, когато на Царя „му дойде времето” да оглави политическите процеси в България, беше изигран друг комедиен етюд, сравним по остроумие с идеята да основеш партия с името на комедиен сериал.
Когато новосъздаващата се партия „Национално движение Симеон Втори” (НДСВ) подаде документи за регистрация в тях имаше такива „недоделки”, за да не кажем - детински пропуски, че и Софийският градски съд и Върховният касационен съд отказаха да регистрират новата политическа сила. Незабавно беше лансирана тезата, че „корумпираната съдебна система” не иска да регистрира партията на „добрия Цар”, защото последната е огромна заплаха за управляващата тогава коалиция ОДС и Иван Костов лично.
Няма здравомислещ човек, който да повярва, че при такава „юридическа фаланга” в тогавашните редове на НДСВ, би могло документите за регистрация на партията да са в такова окаяно състояние. Но те наистина на нищо не приличаха и на съда просто не беше даден шанс да регистрира НДСВ. На публиката беше предложен един нов театрално – политически етюд, който стопроцентово изпълни целта си. Цялата страна беше убедена, че „лошият Костов” прави спънки на „добрия Цар”.
След като от наивността на широките маси на избирателите бяха изцедени колкото се може повече сълзи на гняв или на съчувствие, с лекота беше сглобена коалиция от две нищо не означаващи за публиката партии – „Партията на българските жени” и „Движението за национално възраждане - Оборище”. Коалицията естествено отново се наричаше НДСВ. Похватът с регистриране на коалиция от два фантома, която да представлява напълно сериозна партия също не беше нов. ВМРО-БНД вече го бяха осъществили за местните избори през 1999 година.
Впрочем, някои много добре запознати съвременници и преки участници в тези събития си спомнят, че е имало и друг подготвян коалиционен формат за „царската” политическа сила. В него са влизали партията „Демократичен алианс”, създадена от елитни представители на КТ „Подкрепа” и спомената вече ВМРО-БНД, междувременно успяла да получи партийната си регистрация. Но изглежда, че подобни формации не са се видели на Симеон Сакскобургготски достатъчно управляеми и се е минало към „по-сиромашки” и непредставителен вариант.
Има още много интересни сходства и подобия между кампанията от 2001 на Царя на българите и кампанията от 2019 година на виртуалния президент на Украйна от сериала „Слуга на народа”, станал по волята на избирателите напълно реален държавен глава. При едно от тези сходства, Зеленский дори изпревари Симеон Сакскобурготски. Едва ли някой е забравил как в навечерието на откриването на Народното събрание, депутатите от победилото НДСВ бяха посъветвани от царствения си патрон „да бъдат господари на мълчанието, а не роби на думите си”. (https://news.bg/archive/deputatite-ot-ndsv-da-badat-gospodari-na-malcha… ).
Владимир Зеленский стана „господар на мълчанието” още по време на предизборната си кампания. Щабът му разумно прецени, че участието му в голям брой дебати, единствено ще открои липсата му на опит и на знания и „Слугата на народа” беше скрит от очите и ушите на публиката. Дори до исканите лично от Зеленский дебати на Олимпийския стадион в Киев се стигна след безкрайни кандърми, пазарлъци и несигурност до последния момент.
Както се вижда, без да се напъваме и да насилваме фактите, можем да покажем сериозните прилики между изборната победа на НДСВ през 2001 година и на Зеленский в Украйна през 2019 година. Украинците могат да продължат да „хвърлят по едно око” на българската история – току виж са провидели какво ги чака. Новото е, че и българите вече могат по-сериозно да следят украинския политически живот. Няма да им бъде излишно да видят, какво ли би могло да стане, когато комедиен актьор оглави държавата. У нас не липсват кандидати, макар че главният от тях неотдавна се „издъни” тежко ...
Горко на реформаторите ...
Тук е мястото да се подчертае, че главното сходство между изборите в България от 2001 година и изборите в Украйна от 2019 година са в това, че публиката със „завидно” единодушие отхвърли заявката на вече действувал един мандат реформаторски фактор за продължаване на работата му за втори срок. В България, втори мандат беше отказан на правителството на Обединените демократични сили (ОДС) начело с Иван Костов. В Украйна беше отказан втори мандат на Президента Петро Порошенко.
И в двете държави, действалият до момента реформаторски фактор беше елиминиран с използването на антитеза, изградена върху нестандартна кандидатура. В България беше използвано сформирано “ad hoc” политическо движение, оглавено от Царя на българите, който никога не е абдикирал, нито пък признавал референдума за замяна на монархията с „народна” република през 1945 година. В Украйна беше използвана личността на актьор, който няколко сезона играе ролята на президент на Украйна в комедиен сериал.
Естествено, и двата контрапункта на „статус кво-то” – и НДСВ със Симеон Сакскобургготски и „Команда Зе” начело с Владимир Зеленский, бяха забележителни с това, че в очите на обществото те нямаха нищо общо с дотогавашния ход на политическите процеси в страната. Те бяха възприети като едва ли не „стерилни” и „политически девствени” фактори, които са дошли да заменят обявените за корумпирани дотогавашни управляващи.
Формулата за отстраняване на едно „корумпирано управление” от някакво олицетворение на „политическата невинност”, употребена в България през 2001 година се повтори по удивително идентичен начин в Украйна през 2019 година. Човек чак се чуди, дали подходът не е заимстван по някакъв начин по оста София – Киев?
Прави впечатление, че в момента привържениците на Порошенко се тюхкат и се ядосват, че досегашният президент е станал жертва на „лоша комуникация” и че екипът му не е обяснил нито в достатъчна степен, нито по достатъчно добър начин на избирателния корпус, мащабът и значението на направените реформи, респективно на извършените добрини. Абсолютно същата теза беше застъпвана, след парламентарните избори в България през 2001 година. Човек би помислил, че става дума за една и съща кампания ...
Несъмнено и при правителството на Иван Костов в България и при президентския мандат на Порошенко в Украйна е имало съществени пропуски в комуникационната стратегия на борещите се за втори мандат реформаторски фактори. От гледна точка на днешния опит обаче може да се предположи, че ролята на лошата комуникация може би е надценена. Въпросът изобщо не е само в комуникацията. Просто правенето на реформи също има своята политическа цена и по правило тя се заплаща от самите реформатори.
Става дума за това, че за реформаторските сили е свойствена самозаблудата, че публиката трябва да ги оценява положително и да ги обича по подразбиране. За съжаление, това не е вярно.
На първо място, част от обществото винаги е против набелязаните реформи. На второ място, част от принципно подкрепящите реформите не са доволни от начина по който те са прокарани. За едни те са недостатъчно радикални. За други са прекалено радикални. За трети те не са били прокарани в правилна логическа последователност.
Не трябва да се забравя, че и самите реформатори, колкото и да са пълни с добри намерения, правят различни грешки, някои от които „вместо да изпишат вежди – изваждат очи“.
Но най-голямата група от недоволни е от тези граждани, които смятат, че управляващите са се облагодетелствали от реформите нечестно. Тук дори не става дума, дали облагодетелстването е било правомерно или не. Хората в тези случаи не разсъждават със законови категории – те разсъждават с морални категории, при това така, както те сами разбират морала.
При осъществяването на някаква значима социална промяна, какъвто беше случаят с България през 1997 – 2001 година и какъвто е случаят с Украйна в периода 2014 – 2019 година, неминуемо се създават предпоставки определени социални групи, приятелски кръгове или отделни лица да се възползват по благоприятен начин от ставащото. Още един път трябва да се подчертае, че тук въпросът изобщо не е дали това е било по законен или по незаконен начин.
В България, буквално всеки, който е участвал по някакъв що–годе ефективен начин в приватизацията, беше „стигматизиран”, казано научно. Казано на общопонятен български – участниците в приватизацията бяха обявени за престъпници по подразбиране. За престъпна беше обявена самата приватизация. Отречена беше още масовата приватизация, стартирана от предишното социалистическо правителство на Жан Виденов, което беше свалено в резултат от януарските протести през 2017 година. Масовата приватизация беше обявена на масова „приматизация” и това е може би най-милото, казано у нас за приватизацията като цяло.
Осъществените по време на правителството на Иван Костов приватизационни сделки чрез „работническо мениджърски дружества” (РМД), бяха обявени за дело на „разбойническо мениджърски дружества”. Когато тези факти се коментират, изобщо не се разисква въпроса за законността на една или друга сделка – за престъпна се смята цялата приватизация. За да бъде ужасът пълен, дори и тогавашният главен прокурор, който известно време беше заместник министър на правосъдието в правителството на Иван Костов, също обяви, че огромната част от държавните активи са били „откраднати” по време на приватизацията. От кого? Естествено, че от правителството на Иван Костов и от него лично.
На същите грандиозни обобщения станахме свидетели и по време на последната година – година и половина от президентския мандат на Порошенко, да не говорим за истерията развихрила се по време на предизборната кампания. Ясно е, че има страшно много хора, които по една или друга причина са недоволни от Порошенко или са обидени от някакви негови действия. Никой от тях обаче не разви недоволството си в някакъв конкретен план. Всички повтаряха, че страната е корумпирана, че системата е корумпирана и че Порошенко и кликата му са ограбили и опустошили буквално всичко.
Стигна се до безкрайно тъжната ситуация, при която беше обявено, че „кликата на Порошенко” е „окрала армията”. Ако има някаква област, в която Украйна безспорно да има видим напредък, това е изграждането на боеспособна и добре въоръжена армия. При това – въоръжена в много голяма степен с оръжие собствено производство.
Кулминацията на експлоатирането на сюжетната линия „Порошенко обра армията” беше случаят с огласяването на данни за контрабандирането в Украйна на елементи, възли и детайли – руско производство, които са жизнено важни за работата на украинската отбранителна промишленост. Ако някой се беше добрал до тази информация през 2014 – 2015 година, той или щеше да остане дискретен или пък щеше да бъде „разчекнат” от публиката (макар и в преносен смисъл) в случай, че беше огласил информацията.
През 2019 година обаче всички се хвърлиха да изчисляват кой какво е спечелил от „престъпната схема”, нищо че тя по принцип ощетява единствено ... руската страна. Никой не се опита дори от куртоазия да размишлява над въпроса, какво е спечелила украинската отбранителна промишленост с нелегалния внос на руските елементи, детайли и възли. Дори и защитниците на президента Порошенко останаха безмълвни по въпроса, смятайки вероятно, че всякакви допълнителни обяснения само ще влошат положението допълнително.
Създаването на всеобща истерия срещу „корумпираната система” е една от формите на умело „управление на хаоса”, което се използва от политтехнолозите. Нека не бъда разбиран неправилно – не отричам съществуването на корупция в Украйна или в България, при това на неприемливо високо ниво на корупция. Но едва ли е справедливо да се хвърля цялата вина за всеобщата корупция единствено върху властимащите. Поне що се отнася до България, корупционните практики могат да бъдат открити на всички нива на социалната йерархия – ако богатите „си имат” обществени поръчки, за които да се борят с всякакви средства, то хората с по-ниски доходи също имат своите области на масово прилагане на корупционни практики, каквато е примерно „тучната нива на инвалидните пенсии”.
От друга страна, и през 2001 година и през 2019 година на публиката се казваше: „тези, които ви говорят за реформи и даже претендират да ги провеждат, всъщност са превърнали всичко в една огромна далавера, от която те се обогатяват ежечасно. Единственото, което те правят е да се обогатяват за ваша сметка”.
Така че, ако древните римляни са казвали „горко на победените“, в днешните демократични времена можем спокойно да кажем – „горко на реформаторите“. Тям вторите мандати не са угодни. Ако някой се домогва до продължаване на пребиваването си по върховете на изпълнителната власт, то той би могъл да се поучи от други съвременни български образци, които показват, че бавенето на реформите, отлагането, отказът от едно или друго действие при първи симптоми на съпротива от страна на някоя обществена група, дори „нищо не правенето“ на моменти, могат да донесат дори и нов правителствен мандат. Стига някой друг преди теб да е свършил повечко работа и ти да можеш да си позволиш по-дълга „стратегическа пауза“.
Каещи се грешници, лов на вещици и други познати български сюжети в украински вариант
Междувременно, в Украйна вече се разиграват сцени, които толкова ни напомнят българската действителност, че за кой ли път трябва да признаем менталната близост на двата народа и да си плюем в пазвата, че все пак у нас мащабът на всичко е по-скромен от украинския замах.
Тук ще разгледаме само няколко примера на вече надигащата се вълна на разчистване на сметки, на замитане на следи, на нареждане в първия ред на „борците за справедливост“ и прочее.
Как да се изкара Порошенко виновен за всяко поражение на фронта?
На 22 април 2019 година, експертът по военните въпроси на Владимир Зеленский – Иван Апаршин написа в блога си, че виновните за предаването на Крим и за обкръжаването на украинската армия при Иловайск и Дебалцево ще бъдат издирени и ще бъдат наказани. (https://www.obozrevatel.com/ukr/politics/ivan-aparshin-posadki-budut.ht… ). „Истината за Иловайск, за Дебалцево, за началото на войната през 2014 година, за завземането на Крим – ще бъде публикувана. И максимално доведена до логически завършек. Вече в най-скоро време хората ще научат истината. Никой не смята да крие нищо от никого. И длъжностните лица, които са вземали решения или са бездействали там, където е трябвало да се действа – ще бъдат привлечени под отговорност“, пише Апаршин. Позицията и намеренията на Апаршин са потвърдени и от депутата от Върховната Рада – Семьон Семьонченко (Семен Семенченко), който съобщава в своя Фейсбук профил:
„Днес се срещнах с експерта по военните въпроси в отбора на Зеленский – Иван Апаршин. Преди всичко се поинтересувах от неговата позиция относно Иловайск, Дебалцево, началото на войната, предаването на Крим. Неговото гледище за ситуацията напълно съвпада с моята позиция. И като народен депутат и като непосредствен участник в събитията в Иловайск и в Дебалцево. 1. Грифовете за секретност трябва да бъдат свалени от материалите по разследването. 2. Хората трябва да узнаят истината. 3. Длъжностните лица, които са спомогнали за военните поражения със своите действия или бездействия, трябва да бъдат привлечени към отговорност пред открит украински съд“, пише Семьонченко.
Той добавя, че като депутат и като заместник ръководител на комисията по въпросите на отбраната при Върховната Рада е готов да окаже пълно съдействие и помощ на разследването, а като командир на батальона „Донбас“ и като гражданин е „готов да даде показания пред който и да е съд по време на открит процес“. (https://www.facebook.com/photo.php?fbid=2437851232916303&set=a.74774167… ).
Формулировката на Иван Апаршин, към която Семьонченко се присъединява с нескрит ентусиазъм, всъщност е доста коварна. В нея се съдържа заплахи в няколоко посоки. В чисто исторически порядък, първата заплаха е насочена точно срещу хората, дошли на власт в Украйна след втория Майдан и Революцията на достойнството. Заплахата е недвусмислено насочена срещу тогавашния председател на Върховната Рада – Турчинов, срещу сегашния председател на Радата – Андрий Парубий, който по това време (в периода 27 февруари – 07 август 2014 година) беше секретар на Съвета по национална сигурност и отбрана на Украйна, и не на последно място срещу Юлия Тимошенко, която беше взела дейно участие в дебатите относно поведението на Украйна по отношение на явната руска агресия в Крим.
Точно Юлия Тимошенко беше застъпила тезата, че украинските лидери в този момент трябва да са „миролюбиви като гълъби“. Към списъка можем да добавим и лидерите на партията „УДАР“ – Кличко и на партията „Свобода“ – Тягнибок, които също са участвали при формирането на украинската позиция в този момент.
Ясно е, че не е чак толкова трудно на тази основа да се отправят мотивирани обвинения дори и в държавна измяна, като се твърди, че с действията и бездействията си един или друг от тези хора е станал причина за загубата на Крим, за ескалацията на напрежението в Донецка и Луганска област и за завземането им от про-руските сепаратисти, подпомогнати ефективно от руската армия.
Подобни дискусии в Украйна се водят много упорито повече от година. В тези дебати има поне две направления. Едното е чисто човешкото желание да се разбере „как стана така”, да се изясни кой и как е сбъркал, за да се стигне до загубата на територии, връщането на които съвсем не се очертава в близка перспектива.
Другото направление обаче е нескритото желание на част от военния елит на Украйна, намирал се на ключови позиции преди Революцията на достойнството, както и на много хора, намирали се на съответните високи позиции в специалните служби, да атакуват загубата на Крим и на териториите в Източна Украйна. За тези висши военни и деятели на спецслужбите, които са загубили ръководните си функции точно около и / или поради Революцията на достойнството е изключително удобно да раздухват дискусията на тема „Кой предаде Крим, Донецк, Луганск и Новоазовск ?”, за да злепоставят хората, които са дошли на тяхно място.
Ако си послужим с известния цитат от Библията, имената на далите интервюта в тази посока са Легион. Достатъчно е човек да се „поразходи” из украинския Интернет и ще открие какво ли не. Ще открие обидени военни, разузнавателни и контраразузнавателни дейци. Ще открие и що-годе обективни анализи, които обаче винаги завършват с купчина камъни в градинките на Турчинов и на Юлия Тимошенко. Желанието за реванш на мнозина „изпаднали в Б група” дейци на силовите ведомства в Украйна, чудесно се съчетава с желанието на цялото общество да знае поименно виновниците за военните и политически поражения на Украйна от 2014 година.
И понеже няма как да се пришие на Порошенко вина за загубата на Крим или за поражението при Иловайск (Порошенко положи клетва като президент на Украйна на 07 юни 2014 г.), от отбора на Зеленский се сещат да питат и за „поражението при Дебалцево”. Тук вече става дума за дребната но ефикасна подлост, умишлено заложена в дискусията на събитията около боевете при Дебалцево.
Не всеки в България си спомня в подробности за войната в Източна Украйна, затова ще поясним събитията с няколко изречения. Дебалцево е гара на железопътната линия Донецк – Луганск. През късното лято на 2014 година, украинската армия предприе мащабно настъпление срещу сепаратистите в Донецка и Луганска област. Последните бяха подпомагани както от руски доброволци, така и от редовни руски части.
В резултата на тази офанцзива беше освободена значителна част от територията ан Донецка и Луганска област, украинската армия се оказа в предградията на Луганск и почти обкръжи Донецк. Крахът на „Руската пролет” беше съвсем предстоящ и тогава руската страна се включи много по-активно в боевете с няколко батальонно – тактически групи от редовната руска армия. На украинците беше нанесено много тежко поражение при Иловайск, след което интензитетът на бойните действия значително спадна.
Точно в рамките на споменатото по-горе настъпение, украинските войски успяха да превземат Дебалцево на 28 юли 2014 година и да прекъснат железопътната връзка между Донецк и Луганск. Образува се дълбок „клин” във фронта на сепаратистите и техните руски съюзници. Това положение на фронта се задържа до месец януари 2015 година, когато бойците на самопровъзгласилата се ДНР, заедно със съответната руска подкрепа започнаха общо настъпление срещу Дебалцево.
Боевете при Дебалцево се предхождаха от своеобразен „отвличащ маньовър” с щурма на летището на Донецк, отбранявано с изключителна упоритост от украинците. В крайна сметка, ДНР-овците, заедно с чеченски наемници превзеха летището, но то беше напълно разрушено, а украинските му защитници получиха прозвището „киборги”, заради изключителната си твърдост.
Самите боеве при Дебалцево, съвсем нямаха за украинската страна катастрофалния характер на битката за Иловайск. Тънката особеност при тези боеве беше, че част от сраженията протекоха, докато в Минск Путин, Порошенко, Меркел и Оланд водеха преговори, които ще бъдат окачествени като „най-дългите преговори с участието на държавни глави в най-новата история на човечеството”. Участници в преговорите свидетелствуваха, че Президентът Порошенко почти на всеки 15 минути е излизал от залата на преговорите, за да се осведомява лично за хода на бойните действия.
Боевете при Дебалцево се превърнаха и в една от най-яростните битки на пропагандната война, водена около събитията в Украйна през последните пет години. „Управниците” на самообявилата се ДНР отказаха да спрат боевете, въпреки срещата в Минск, защото Дебалцево било тяхна „вътрешна територия” и мирните преговори не се отнасяли за него. Путин и особено външният министър Лавров през цялото време разпространяваха фалшиви новини за „обкръжаването” и за „разгрома” на украинците при Дебалцево.
Всъщност, фактите сочат, че бойците на ДНР се сражаваха със солидна руска помощ. Сред руските военни, сражавали се при Дебалцево има дори значителен брой срочно служещи (Виж примерно: https://www.novayagazeta.ru/articles/2015/03/02/63264-171-my-vse-znali-… ). В Интернет бяха излъчени доста кадри на бойни машини от редовната руска армия, които се бият при Дебалцево. (https://militarizm.livejournal.com/74351.html ) Някои от тях дори не бяха успели да заличат добре опознавателните си знаци.
Поредица от публикации изясняват принадлежността на дошлите на помощ руски войници към части на руската армия от Далечния Изток. (https://censor.net.ua/photo_news/331573/nikakoyi_tsenzury_material_byl_…), (https://censor.net.ua/news/331254/mat_obgorevshego_pod_debaltsevo_tanki…), (https://censor.net.ua/photo_news/327778/po_sledam_rossiyiskih_tankistov… ).
Сепаратистите и руснаците успяха в крайна сметка да превзем Дебалцево. Те обаче не можаха нито да обкръжат, нито да пленят украинците там. Това се признава и от руски специализирани източници. (Виж в: „Оттер Кирилл, Танковый бой под Дебальцево стал адом для ВСУ”, Военное обозрение, Мнения, 20 февруари 2015 г., https://topwar.ru/69410-tankovyy-boy-pod-debalcevo-stal-adom-dlya-vsu.h…; статията започва с думите: „Град Дебалцево, за който през последните дни се водиха тежки боеве, окончателно премина под контрола на опълченците. Украинските военни с бой и загуби излязоха от образувалия се котел”).
Нещо повече – поради много ефикасните действия на артилерията на Въоръжените сили на Украйна (ВСУ), при Дебалцево се образува своеобразно руско танково гробище, кадрите от което обиколиха света. (https://uapress.info/ru/news/show/60233 ).
Боевете при Дебалцево предизвикаха и своеобразна криза в отношенията между самообявилите се ДНР и ЛНР. За ръководството на донецките сепаратисти, превземането на Дебалцево беше въпрос на живот и смърт. За про-руските сили в Луганск, боевете за Дебалцево се оказаха последна грижа и те отказаха да изпратят подкрепления на „братската Донецка народна република”. Наложи се, военното командуване на ДНР да спешава танкисти за участие в уличните боеве в Дебалцево – факт, който беше регистриран дори и от медиите на сепаратистите. („Как брали Дебальцево. Точка зрения участника процесса”, 24. 03. 2015, 14:03:00, виж в началото на раздела „Вместо пролога, просто для понимания”, https://kenigtiger.livejournal.com/1555422.html) Тези събития доведоха до явна конфронтация между вече покойния „вожд” на ДНР – Захарченко и лидерът на ЛНР - Плотницкий. Резултатът беше отстраняването на лидера на ЛНР и „присаждането” на по-приемливи за Донецк ръководители в Луганск. (https://meduza.io/feature/2017/11/24/stydnye-voprosy-pro-dnr-i-lnr-chem… )
В крайна сметка, Дебалцево падна и това беше повод за неуморни информационни спекулации и твърдения за Дебелцевски „чували” и „котли”. За разлика от Иловайската катастрофа обаче, в случая с боевете при Дебалцево става дума най-вече за разпространяване на пропагандни „фейкове”, а не за обкръжаване, да не говорим за ликвидиране на украинска войскова групировка.
Нещо повече, боевете при Дебалцево обезкървиха до такава степен сепаратистите от ДНР (въпреки надлежната помощ с бойна техника и личен състав от другата страна на границата), че от тогава до сега настъпателният им порив секна. Някой би казал, че това се дължи на Минските споразумения, но точно боевете при Дебалцево показаха, че когато имат преимущество и се чувстват силни, про-руските сепаратисти в Донецк не се интересуват от никакви споразумения. За тях не е проблем да обявят който и да е участък на фронта за „своя вътрешна територия”, както стана през януари – февруари 2015 година.
В Украйна, най-съществената критика към ВСУ при боевете за Дебалцево, беше свързана точно с неизползуването на изтощението на отрядите на самообявилата се ДНР. ВСУ бяха критикувани за това, че не успяха да организират контранастъпление, което да доведе до превземането на важния населен пункт Горловка. За военна катастрофа при Дебалцево никой не е говорил, освен разбира се руските медии, а каквото и да е сравнение с Иловайск е съвършенно неуместно.
И сега чуваме, че на обществото щяла да бъде представена „цялата истина” за боевете при Дебалцево. Не е нужно човек да е особено мнителен, за да се явят съмнения, че някой ще се опита да докаже личната вина на досегашния президент за загубата на Дебалцево и за възстановяването на пълния контрол на про-руските сепаратисти върху железопътната линия Донецк – Луганск. Ако разбира се, не става дума за ежби на ниво висш команден състав във ВСУ, полетът на фантазията на „отбора на Зе” най-вероятно ще ни сервира подобен следизборен сериал.
Съдиите взели решението за национализация на „Приватбанк” искат „импичмънт” на Порошенко
Съдиите, които са взели решението за национализирането на „ПриватБанк“ се обърнаха към Висшия съвет по правосъдието (ВСП) с молба да бъде инициирана процедура за „импичмънт“ на президента на Украйна Петро Порошенко. За това услужливо съобщава самата прес служба на Окръжния административен съд на 23 април 2019 година. Също така, съдиите помолили ВСП да предприеме мерки за осигуряване на тяхната защита от „произволните и противоправни действия на ръководството на държавата“, а прес службата не пропуснала да цитира тази молба.
Прес службата на ВСП също така информира широката публика, че съдийската колегия заявила за натиск от страна на държавното ръководство и се е обърнала към Главната прокуратура и към Държавното бюро за разследвания с молба да се започне наказателно производство срещу Порошенко, а съща така и срещу министъра на правосъдието Павел Петренко и срещу ръководителя на Националната банка Яков Смолий, заради тяхното вмешателство в работата й.
„Съдиите молят да се започне досъдебно производство по отношение на държавния глава, министъра на правосъдието и председателя на Националната банка на Украйна (НБУ) чрез внасяне на съответните сведения в ЕРДР (Единен регистър на досъдебните разследвания), в резултат на което виновните лица ще бъдат привлечени под наказателна отговорност“, се казва в прес съобщението. (Судьи, которые принимали решение по „ПриватБанку“, потребовали инициировать процедуру импичмента Порошенко, Гордон, 23 апрель 2019, 12:54, https://gordonua.com/news/politics/sudi-kotorye-prinimali-reshenie-po-p… ).
Съдиите твърдят, че държавното ръководство е направило изявления, които представляват „пряка заплаха за съдебната система на Украйна“. „Коментирайки решенията на съдиите, изпълнителната и законодателната власт са длъжни да избягват критика, която може да накърни независимостта на съдебната власт или доверието на обществото към нея“ е казано в заявлението на съдиите.
„ПриватБанк“ е най-голямата търговска банка в Украйна. Тя беше национализирана на 19 декември 2016 година. Бившият акционер в банката – Игор Коломойский многократно е заявявал, че след президентските избори се надява да получи компенсация заради национализацията на „ПриватБанк“ – „в един или друг вид“. Също така Коломойский е давал да се разбере, че не смята да си връща собствеността и прекия контрол върху банката, но иска да получи 2 милиарда американски долара от капитала на банката.
Игор Коломойский е един от най-богатите украински граждани, съсобственик на бизнес групата „Приват“. Според списание „Новое время“, той заема пето по ред място сред най-богатите украински граждани със своето състояние, което в момента е около 1,6 милиарда долара. Коломойский подкрепи втория Майдан и Революцията на достойнството и участва дейно в отразяването на агресията срещу Украйна в нейните източни области. През 2014 – 2015 година, той ръководеше Днепропетровската областна държавна администрация, но поради възникнал конфликт с президента Порошенко, подаде оставка и замина зад граница. До скоро живееше в Швейцария и Израел, но се завърна в Украйна след президентските избори. Той заяви, че ще се върне в Украйна след официалното встъпване в длъжност на Зеленский.
На 18 април 2019 година, буквално миг преди да се проведе втория тур на президентските избори, Киевският окръжен административен съд удовлетвори иска на Коломойский срещу Националната банка на Украйна (НБУ) и срещу правителството. С решението на съда на практика се признава незаконността на национализацията на „ПриватБанк“. В НБУ заявиха, че ще обжалват това решение. Министерството на финансите на Украйна също заяви, че ще подаде апелативна жалба срещу решението на Окръжния административен съд.
На 24 април 2019 година, депутатът от Върховната Рада, принадлежащ към групата на Блока на Петро Порошенко – Алексей Гончаренко окачи на вратите на Мариинския дворец в Киев, рлакат, на който е изобразена целувка между новоизбрания президент Владимир Зеленский и украинския финансов „могул“ – Игор Валериевич Коломойский. За съжаление, най-младите най-вероятно няма да забележат, че плакатът всъщност е реплика на много по-стара снимка, на която съветският лидер Леонид Брежнев се целува по почти еротичен начин с лидера на тогавашната Германска демократична република – Ерих Хонекер. Самият Алексей Гончаренко написа във Фейсбек профила си:
„Представих пред Мариинския дворец картината с целувката на Зеленский и Коломойский. Избраха за президент Зеленский, но кой реално е президент? Това е въпросът. Аз така разбирам нещата – Мариинският дворец ще бъде преименуван на Коломойски дворец. И ще си заживееем. Сам по себе си, със своята целувка Зеленский връща към живот Коломойский. Чакаме сега, какви контрибуции ще заплати народът на Украйна на Игор Валериевич“. (https://www.facebook.com/alexeygoncharenko/posts/2305836976122193 ).
По време на кампанията за президентските избори, президентът Порошенко многократно заявяваше, че в случай на победа на Владимир Зеленский на изборите, Коломойский възнамерява да си върне собствеността над „ПривтБанк“ и Украйна ще бъде заплашена от икономическа криза. Междувременно, на 19 април 2019 година, НБУ съобщи, че Окръжният съд се е произнесъл с още едно решение срещу държавата по повод национализацията на „ПриватБанк“.
Тук коментарът трябва да е съвършенно лаконичен. Уплашени до смърт, че на власт идва човек, който е смятан за протеже на Коломойский, съдиите взели решението за национализацията на „Приватбанк” хвърлят сред обществото бомбастичното искане за „импичмънт” на Президента Порошенко. Не става ясно за кога ще „импичват” Порошенко, след като встъпването в длъжност на Зеленский е предстоящо, но важното е да се направи добро впечатление на новата власт.
Някои непретенциозни заключения
Сходствата между цели етапи в развитието на политическия процес в Украйна и в България е несъмнено. Близката менталност на двата народа и редица сходства в исторически и геополитически план, предопределят тези сходства.
Днес, след избирането на Владимир Зеленский за президент на Украйна, изхождайки от българския исторически опит, бихме могли да очакваме няколко неща.
На първо място, ще има мощен тласък към отричане на всичко, направено по времето на президентството на Порошенко. Определени сили ще се опитат да пренасочат тази „вълна на отричане” към всичко, произлязло като резултат на Революцията на достойнството.
От друга страна, историческият опит сочи, че инерцията на сродни обществени промени е огромна. Споменатите промени може и да не са свързани с толкова жертви, колкото Революцията на достойнството, но са с подобен емоционален заряд. Тази инерция ще продължи да тласка Украйна към членство в ЕС и в НАТО, подкрепяна от силни обществени настроения.
Самият Зеленский, подобно на Симеон Сакскобургготски през 2001 – 2005, а и подобно на Сергей Станишев през 2005 – 2009 година ще бъде принуден да следва тази посока на обществените настроения. Да се отрече приносът на Порошенко за оцеляването на украинската държавност, за развитието на въоръжените сили на Украйна, за провеждането на определени реформи в страната е много лесно. Не е никак лесно обаче да се застане на пътя на набралото скорост ДОизграждане на украинската нация и срещу течението в ДОсъграждането на украинската държавност.
Още повече, че за разлика от страните от ЕС, където се води политическа битка между про-европейските сили и националистическите формации от различни нюанси, в Украйна между про-европейците и националистите има много повече допирни точки и несравнимо по-голямо поле за сътрудничество.
Затова Зеленский и неговите ментори, които да са те, ще бъдат изправени пред необходимостта да следват принципната философия на политиката на Порошенко, поне що се отнася до европейската и евро-атлантическата перспектива на страната. Обещанията за бързо приключване на войната в Източна Украйна също вече са история. Зеленский и компания, поне за сега се върнаха в официалното русло на досегашната украинска политика. Ако излязат от него, има огромен шанс да излязат и от политиката като цяло.
Българският исторически прецедент от 2001 година показва, че „вулканичното изригване“ на новата политическа сила, дошла да отстрани реформаторските сили от властта, трая доста кратко. За около шест месеца, Националното движение Симеон Втори буквално се срина в очите на избирателите. И тогава, както и сега (на президентските избори) в Украйна, реформаторските сили бяха на второ място, с много по-слаб резултат, но все пак – втори. Ако на шестия месец от управлението на НДСВ, демократичната опозиция в лицето на Обединените демократични сили (ОДС) беше предизвикала парламентарна криза, може би щеше да се стигне и до предсрочни избори.
Тогава обаче, политическата сила, елиминирала реформаторския фактор от изпълнителната власт в България, ползува един неочакван бонус, който Зеленский днес със сигурност няма. През 2001 година, лидерът на ОДС – Иван Костов, който беше министър-председател от 1997 до 2001 година, изпадна в странна психологическа депресия, която се трансформира в политическа депресия за ръководената от него демократична коалиция. Иван Костов просто замлъкна, престана да комуникира с обществеността и по този начин даде огромно предимство на своите собствени екзекутори.
Отделен въпрос е, че на няколко пъти и по време на управлението на НДСВ, начело със Симеон Сакскобургготски и на така наречената тройна коалиция (БСП, НДСВ и ДПС), начело със Сергей Станишев, опозицията в България спираше свои настъпления срещу управляващите в името на политическата стабилност, заради лелеяното и очаквано влизане в ЕС.
Подобен политически комфорт със сигурност няма да бъде осигурен на Зеленский. По всичко личи, че Порошенко няма намерение да изпада в никакви депресивни състояния, нещо повече, той вече заяви намерението си да продължи политическата си битка на предстоящите парламентарни избори с поглед към следващите президентски избори. (https://gordonua.com/news/politics/poroshenko-gospod-pomozhet-i-ya-vern… ). Последва участието на партията на Порошенко – „Европейска солидарност“ на предсрочните избори за Върховна Рада на Украйна, както и едно фундаментално негово интервю през „Украинска правда“, от което се вижда, че той и политическата му сила тепърва ще играят важна роля в Украйна. (https://www.pravda.com.ua/articles/2019/08/1/7222417/ ).
Дори и най-яростните противници на Порошенко, които взеха най-дейно участие в създаването на общия фон за изборите на тема „Цялата власт е корумпирана и за това е виновен Порошенко“, признават, че досегашния президент на Украйна е не просто много опитен политик, но е и изключително корав боец. Едни изтъкват, че Порошенко „има много здрав гръбнак“, други изтъкват, че „той има топки“.
Дори и менторът на Зеленский – бизнесменът Игор Коломойский, в интервю за руската информационна агенция РБК, на въпрос за оценката му за президентския мандат на Порошенко, отговори много ясно: „Ами, с основната задача той се справи – спаси страната от Вас. Когато дойде на власт, Крим вече го нямаше, Донбас вече беше завзет де-факто. Той спря агресията. Аз мога да го критикувам както искате, но не и пред Вас. Ние вътрешно ще си изясним нещата сами“. (https://www.rbc.ru/politics/06/08/2019/5d42dbad9a7947887624fff0 ).
На всички е ясно, че в този случай, нещата в Украйна няма да се развият, както в България. Новата власт няма да получи обидено мълчание като подарък от старата власт. Напротив, политическото състезание ще продължи и по принцип това ще бъде добре за политическите процеси в Украйна. Важното е да не се стига до самоцелни разрушителни действия, каквито през последните дни не липсват.
Стратегията на Порошенко и съмишлениците му беше формулирана от представителката на досегашния президент във Върховната Рада, по време на брифинг в парламентарните кулоари:
„Всичко ще зависи от това, каква позиция ще заеме президентът Зеленский. А ние за сега не чуваме тази позиция. Изборите приключиха, наближава моментът на встъпване в длъжност, става сериозни събития извън границите на Украйна. И ние не чуваме нито една дума от новоизбрания президент … Всичко ще зависи от това, какъв курс ще възприеме отборът на Зеленский. Ако това ще бъде продължаване на курса към европейска идентичност и към евроатлантическия съюз, ние ще го поддържаме конструктивно. Ако видим дори и минимално отстъпление от курса, избран от президента Порошенко и неговия екип, ще заемем конструктивно опозиционно становище по тези въпроси“ (https://www.youtube.com/watch?v=P-ypHV6Yovc ).
От Блока на Порошенко приложиха и нова за Украйна технология на формиране на партийните листи за предсрочните парламентарни избори, чрез предварителни избори – използваният и у нас в по-стари времена американски специалитет – популярните „праймърийз“. Това беше обявено за първи път в съобщение във Facebook от 23 април 2019 година на Владимир Горковенко - завеждащ отдел в Главния департамент по информационната политика на Администрацията на Президента на Украйна (https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=2193211994049748&id=1…; ).
Очевидно Зеленский и неговият отбор си дават сметка, че ако не са особене внимателни ще дадат много козове на опонентите си и ще бъдат бити на територия, на която Порошенко се чувства изключително удобно, поради личния си принос за оцеляването на украинската държавност и за нарастването на отбранителния потенциал на Украйна. Символичен е фактът, че на Зеленский му се наложи да смени името на страницата си във Facebook и тя вече е на украински и се нарича „Володимир Зеленський“.(https://hromadske.ua/posts/vladimir-teper-volodimir-zelenskij-zminiv-im… ).
Една от първите бързи схватки между новия президент и силите на Порошенко във Върховната Рада бяха опитите за искане на оставка на председателя на Парламента – Парубий и за предизвикване на предсрочни избори. С оставката на Парубий, Зеленский не успя, но победи в по-важната битка за разпускането на Радата и за предизвикване на предсрочни парламентарни избори. По последния въпрос, Зеленский получи известна помощ и от средите на украинското правосъдие.
За голямо съжаление на украинците, имаме основание да смятаме, че състоянието на тяхната съдебна власт е плачевно – в сравнение с него, българското правосъдие изглежда безкрайно честно и неподкупно. Така че, в пътя на Украйна към НАТО и най-вече към ЕС ще наблюдаваме повторение на един стар, леко втръснал на публиката но изключително важен сюжет – опитите за реформиране на съдебната власт. Ако самите украинци не се сетят за тази необходимост, то от Брюксел ще ги подсетят …