На 20 януари 2019 година се навършват 29 години от едно от най-големите престъпления на съветския политически елит и на въоръжените сили на СССР, спрямо собствения им народ. Събитията от нощта на 20 януари 1990 година напълно основателно са известни в най-новата история като „Черният януари“ или като „Кървавият януари“. Станалото в Баку е много важен епизод не само от азербайджанската история, но и от световната. Освен че бележи един от върховете на безотговорно и безжалостно насилие над невъоръжено население в Съветския съюз, „Черният януари“ е и един от „реперите“, от историческите ориентири, които бележат разпадането на СССР. Насилието от нощта на 20 януари 1990 година е момент, от който вече няма връщане назад, “point of no return”.
Смазването на съвсем неопитната, слабо организирана и едва излизаща на историческата сцена политическа опозиция в столицата на Азербайджан, спада към така наречените „асиметрични действия“. Тя е свръх реакция на действия, които са вбесили централната власт, но не са свъразни с насилнически действия срещу нея. Съветската власт и съветската военщина са едновременно възмутени и силно уплашени от рязкото надигане на националното движение в Азербайджан.
Независимо, че до този момент „неформалите“ в Азербайджан не са влезли в конфронтация с централната власт в Москва, съветските власти се нахвърлят върху тях и целокупното гражданство на Баку с огромна ненавист и бруталност. Няма да пишем, че извършеното от съветските въоръжени сили в Баку е „безпрецедентно“, защото както ще се види по-нататък, прецеденти има. При това, прецеденти от които струят кръв и безскрупулност.
В Баку загиват повече от сто мирни жители. Безстрастната статистика ще запише най-различни факти, които изцяло ще опровергаят официалните версии за случилото се. Министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов, който по-късно ще завърши безславно кариерата си, като един от неуспелите превратаджии от така наречения „Държавен комитет по извънредното положение (ГКЧП)“ ще заяви, че срещу нахлулите в Баку съветски войски са стояли 40 хиляди азербайджански бойци, привърженици на Народния фронт на Азербайджан, които са били въоръжени с автоматично оръжие.
За негово нещастие, журналистите от всички съветски средства за масова информация, които са в Баку по време на щурма на Съветската армия, свидетелстват, че азербайджанците почти не са били въоръжени. В крайна сметка от населението са конфискувани едва 84 ствола огнестрелни оръжия, които са ловни, преправяни и най-вече … самоделни. [28]
По повод масовите граждански протести в Баку, кореспондентът на флагмана на перестройката, вестник „Литературная газета“ пише:
„Армията отговори. Тя отговори повсеместно, макар и в огромната си част неадекватно“. [24]
Нахлуването на Съветската армия в Баку отговаря на стандартите за превземане на вражески град, а не за „умиротворяване“ на собствен. Самият министър Язов е заплашил своите подчинени, че „ще видят чудо“, ако не „превземат града“. Някои военни командири са силно изненадани от подобна лексика. От нея се вижда, че министърът на отбраната смята, че столицата на Азербайджанската ССР е в ръцете на някакъв враг.
Това разбиране и настроение се пренася и върху личния състав. Войниците разглеждат мирното население като противник и стрелят с автомати и картечници по минувачите. [10] Още тогава излиза на яве един парадоксален факт, който показва, че стрелбата в повечето случаи е хаотична и с цел да тероризира населението като цяло, а не да се „респектират протестиращите“ - никой от организаторите на пикетите и барикадите в Баку, които разбира се са на първата линия, не загива. [24]
В момента на обявяването на извънредно положение в Баку е установено, че само 42 души от убитите са били на барикадите и пикетите. Още девет души са били убити, докато са оказвали помощ на ранени след разкъсването на барикадите от танковете и бронетранспортьорите. [5]
Жителите на Баку са в шок, защото военните от Съветската армия стрелят без колебание по линейките, които летят из града, опитвайки се да откарат ранените в болниците. Още по-шокиращо обаче е, че армията стреля и по служителите на местната милиция. [11]
Между различните автори – очевидци на събитията има забележително единодушие по отношение на изключителната жестокост, проявена към жителите на Баку. Тук свидетелствата съвпадат, независимо от къде идват и кого представляват очевидците. Един от най-добросъвестните изследователи на Закавказието - Томас де Ваал, към когото се отнасят с еднакво уважение азербайджанци, арменци и руснаци, пише:
„Танковете пропълзяха през барикадите, мачкайки по пътя си автомобили и даже линейките на Бърза помощ.“ По думите на очевидци, войниците са стреляли по бягащите хора и са доубивали ранените. Автобус с мирни жители е бил обстрелян и много от пътниците, в това число и едно четиринадесет годишно момиче загиват.“ [7]
Има и други подобни свидетелства:
„Бойните машини газеха всякакъв автотранспорт, който им се изпречеше на пътя, без значение кой е в него. Така например на Тбилиския проспект беше обстрелян лек автомобил. Един от танковете зави рязко и го смачка. Едно 13 годишно момче, което беше между пътниците, изскочи от колата и се опита да се скрие на безопасно място, но беше убито с изстрел в гърба.“ [11]
Дмитрий Фурман и Али Абасов пишат:
„Въвеждането на войските [в Баку] се съпровождаше с крайна жестокост – стреляха по всяка движеща се цел и просто по тъмните преки улици и по прозорците на къщите. При обявяването на извънредното положение вече бяха убити 82 души, преобладаващата част от които нямаха никакво отношение към пикетите. След това загинаха още 21 души. От 82 трупа на загинали от огнестрелно оръжие, на 44 души входните отверстия на раните бяха откъм гърба. Имаше и убити с удари с щик в гърба.“ [21]
Очевидците смятат и свидетелстват, че армията се е опитала да прикрие извършените жестокости:
„От многочислените показания на свидетелите се вижда, че военните са се опитвали да скрият следите от извършените деяния, като са извозвали от мястото на събитието обезобразените, размазани от военната техника трупове и отделни части от тела.“ [11]
В крайна сметка, оказва се невъзможно да се скрие грозната истина. Очевидецът Юсиф Аллахверди оглу Садъгов (Юсиф Аллахверди оглы Садыгов) разказва, че от един от убитите граждани е била открита само дясната ръка и тя е била погребана на гробището.
Всъщност, какво и защо се случва в Баку на 20 януари 1990 година?
От къде идват тази ярост и нечовешка злоба, с които валякът на военната машина е хвърлен върху столицата на Азербайджан? Отговорът е, че тези трагични събития имат и „общосъюзен“ и регионален контекст. Зверските изстъпления на съветския генералитет и партийните лидери са провокирани, както от събития в Азербайджан, така и от общата картина на раздиращия се от проблеми и противоречия Съветски съюз.
Всеки социолог ще ви каже, че така наречената „корелационна теория“ може да установи по безспорен начин връзката между две събития, но съвсем не е задължително да се установи кое е причина и кое е следствие. По подобен начин, в периода 1985 – 1990 година, е трудно да се каже дали възхода на националните движения в Съветския съюз е предизвикал неговото разпадане, или безкрайното задълбочаване на социалните проблеми в СССР е генерирало изригване на националистическа енергия в отделните републики от „периферията“.
На всичкото отгоре, в повечето случаи, националните проблеми и социалните неблагополучия влизат в „синергична връзка“ и взаимно усилват въздействието си допълнително.
СССР излиза от така наречената „пятилетка пышных похорон“ („петилетката на пищните погребения“), през която са си отишли трима генерални секретари на КПСС – Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко, силно отслабен. Аномията в държавата, разкъсването на социалната тъкан, огромното разминаване между пропаганда и реалност, загубата на икономическото и военното съревнование със Запада, принуждават новия генерален секретар – Михаил Сергеевич Горбачов да обяви нов курс – така наречената „перестройка“.
Когато се говори за „перестройката“, хората обикновено я свързват с прокламираната „гласност“ – един вид свеждат „перестройката“ до правото да се говори (или да се дърдори) свободно. Много малко хора обаче си спомнят, че в рамките на перестройката е обявена една изключително важна цел – изграждането на правова държава. Както впоследствие се вижда да се изгради правова държава върху тоталитарна основа е невъзможно, а за демократизацията на режима, времето така и не достига.
Но твърде много хора взимат напълно на сериозно заявеното на най-високо партийно и държавно равнище и започват да поставят въпроса за законността на едно или друго действие и да се противопоставят на произвола на властите – най-вече на произвола на партийния елит. От тук до серията верижни конфликти, които ще последват, крачката е само една. Противенето на произвола в съчетание с огромните социални проблеми и етническите и междунационални конфликти, изгражда „стратегическия триъгълник“, който ще генерира поредица от трагедии в годините на залеза на СССР.
В случая с Азербайджан и с трагедията в Баку от януари 1990 година, не може да не се подчертае дебело, че възходът на националното движение в страната е катализиран много сериозно от конфликта в Нагорни Карабах, където арменските сепаратисти поискват отделянето на Нагорно Карабахската автономна област (НКАО) от Азербайджанската ССР и присъединяването и към Арменската ССР. Започва обединително движение, известно с арменското си название „Миацум“. Градусът на напрежението нараства с всяка група азербайджански бежанци, пристигащи от Нагорни Карабах. Така се стига до създаването на „Народния фронт на Азербайджан“, а впоследствие до разделянето му на радикално и умерено крило.
Партийният елит в „Центъра“, към който можем спокойно да отнесем и върхушката на военната каста е изключително притеснен от явленията, изграждащи трите страни на „стратегическия триъгълник“. И така, след „Новочеркаския разстрел“ от 1-2 юли 1962 година, когато в град Новочеркаск (Ростовска област на РСФСР) при разгонване на демонстрация на стачкуващи работници от Новочеркаския завод за електрически локомотиви (Новочеркасский электровозосроительный завод – НЭВЗ) са убити не по-малко от 26 души и са ранени 87 души, в края на двадесетия век, СССР се сблъсква с истинска вълна от конфликти по периферията, които централната власт, службите за сигурност и особено военните потушават с изключителна жестокост.
Ледът се пука, господа съдебни заседатели …
Някой може да оспори уместността на използването на култовата реплика на Остап Бендер за заглавие на раздел, в който ще се говори за трагедии с човешки жертви. Уместността на фразата е в това, че популярният български превод на руското „лед тронулся“ - „ледът се пука“, не е съвсем прецизнен. В оригиналния текст се има предвид, че „ледът тръгна“, започнал е ледоходът на топящия се лед.
И наистина, много скоро след идването си на власт, Михаил Горбачов ще трябва да се изправи очи в очи със суровата истина – авторитетът на властта лети надолу и е в състояние на свободно падане. Младото поколение, особено в „периферията”, открито предизвиква централната власт. Ледовете са тръгнали, политическият ледоход е започнал. Но в Съветския съюз на този, който се противопоставя на властта, обикновено му пускат кръв. При това - съвсем не с лечебна цел. „Ледът е тръгнал, но силовите фактори ще го оцветят в червено“. …
Декемврийските събития в Казахската ССР през 1986 г.
С известна условност може да се приеме, че поредицата от кървави сътресения в съветската империя започва от Казахската ССР с така наречените „Декемврийски събития“ от 1986 година.
Декемврийските събития в Алма – Ата, известни още като „Желтоксан” (названието идва от казахското „Желтоксан котерилиси” – Декемврийско въстание) представляват масови младежки вълнения, протекли на 17 – 18 декември 1986 година в тогавашната столица на Казахската ССР. Масовите протести на практика прерастват във въстание срещу комунистическите власти. [8]
Най-разпространеното обяснение за тези събития е, че смутовете започват, след като след оставката на първия секретар на Казахската комунистическа партия – Динмохамед Кунаев, на негово място е поставен Генадий Колбин. [8]
Колбин е лична номинация на Михаил Горбачов и първи секретар на Уляновския областен комитет на КПСС (!), но кракът му не е стъпвал в Казахската ССР и той никога не е работил там или по проблемите на въпросната съветска република. [3]
Свиканият митинг, който първоначално протича мирно, но е масов и мнголюден, иска на ключовия ръководен партиен пост да бъде назначен казах, а не руснак. Впоследствие митингът прераства в масови безредици и побоища, като младежките протести се разпространяват и в други градове на Казхската ССР, на първо място в Караганда.
На 16 декември 1986 година се стига до жестоко разгонване на протестният митинг пред сградата на ЦК на Комунистическата партия на Казахската ССР. Данните за загиналите по време на разгонване на митинга от страна на вътрешните войски варират твърде широко. Броят на загиналите се сочи в интервала от 10 до 150 души.
Очевидци разказват и за издевателства след разгонването на митинга. Много млади хора, набедени за подстрекатели, са извозени далече извън града (тогавашната столица на Казахстан – Алма-Ата) и са оставени там без горни дрехи. Девойките пък са били заставяни да седят на леда без панталони. Тези свидетелства заслужават допълнително изследване (а и разследване), още повече, че това отношение към млади жени е с много особен подтекст.
Промяната на демографската картина и на съотношението между броя на руснаците и на казахите в Казахската ССР е смятана за една от основните причини за възникващото противопоставяне. Ето че някой е решил да спре „неблагоприятната“ демографска тенденция ...
Декемврийските бунтове в Казахстан през 1986 година са един от първите сигнали, че „центърът” изпуска от контрол „периферията”, а прословутата „дружба между народите” просто не работи. Протестите в Казахската ССР до голяма степен са породени и от откровената демагогия на централната власт. Говори се за „комунистически интернационализъм”, а казахите са третирани като „втора категория” хора. Говори се за „коренизация” на управленския елит в степната съветска република, а всъщност там протича непрекъсната „русификация”.
Тбилиските събития от април 1989 г.
„Черният януари” в Баку е предшестван и от така наречените „Тбилиски събития”, известни също така и като „Трагедията от 9-ти април”. Става дума за специална операция по разгонването на масов опозиционен митинг пред Дома на правителството на Грузинската ССР в Тбилиси.
Операцията е проведена с изключителна бруталност и крайно непофесионално през нощта на 9 април 1989 година от силите на вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на СССР и от Съветската армия. Резултатът са впечатляващ брой човешки жертви.
Събитията в Тбилиси са изключително показателни поради факта, че и те са предизвикани от конфликт на сепаратистка основа. Ако в Азербайджан претенциите за отделяне на Нагорни Карабах и присъединяването на тази автономна област към Арменската ССР отключва противопоставянето, то в грузинския случай става дума за сблъсък с абхазкия и осетинския сепаратизъм. Видимо по това време обществеността в отделните републики има сериозни резерви към СССР като единна държава, защото всяко искане за прекрояване на вътрешните граници между съюзните републики води до военни действия и кръвопролития.
В случая, конфликтът е между грузинци и абхазци. На 18 март 1989 година в село Лъхнъ (на руски – Лыхны) се провежда масов, 30000-хиляден абхазки събор, на който се издига искане за излизане на Абхазката АССР от състава на Грузинската ССР. Абхазците претендират да получат статут на самостоятелна съюзна република, което предизвиква острото недоволство на грузинците. Следва поредица от протестни митинги, организирани от така наречените „неформални организации“.
На 25 март 1989 г., се провежда митинг в Гали, на който присъстват 12 000 души. Пет дни по-късно, на 01 април 1989 г., следва митинг в Леселидзе. След това идва редът на Сухуми и на други градове в Грузия. Митингите като цяло са „несанкционирани“ и това предизвиква нервност сред властите. [10]
На 04 април 1989 година в Тбилиси започва безсрочен митинг. Ръководители на митинга са: Звиад Гамсахурдия, Мераб Костава, Ираклий Церетели и Георгий Чантурия. И тогава, и днес те са сочени като лидери на грузинското национално движение. От тях днес е жив само Церетели, а останалите са или убити, или загиват при неясни обстоятелства.
По-късно, генералният прокурор на СССР Н. С. Трубин ще убеждава публиката, че организаторите на митинга са изпълнявали заговорнически план, координиран от чужбина, създавали са въоръжени формирования, привличали са бивши участници във войната в Афганистан, както и хора, които са практикували бойни спортове, с цел да изведат Грузия от състава на СССР, да ликвидират автономните републики на територията на Грузия (Абхазия, Аджария и Южна Осетия) и в крайна сметка да вкарат Грузия в НАТО. [20]
Несъмнено, генералният прокурор е бил силно скандализирпан от факта, че на 06 април 1989 г., на площада вече са издигнати лозунги като: „Долу комунистическия режим!“,“Долу руския империализъм!“, „СССР – тъмница за народите!“, „Долу Съветската власт!“, а повече от сто души обявяват гладна стачка. [13]
Едновременно с това е факт, че от нарочно създадената от ІІ конгрес на народните депутати на СССР „комисия на Собчак“ е ясно констатирано, че до момента на началото на разгонването на митинга (утрото на 9 април 1989 г.) не е имало насилие. Комисията записва в доклада си, че „в хода на разследването не са били получени някакви доказателства за реални опити за завземане на властта, не е открит нито един случай на насилие или на покушение по политически мотиви по отношение на работниците от съветските и партийните органи, на комунистите или на гражданите от негрузинска националност“. [9]
Въпреки неагресивното поведение на митинга, в Тбилиси се концентрират въоръжени сили за мащабна операция. На 7-ми и 8-ми април 1989 г. в Тбилиси са били прехвърлени: 4-ти мотострелкови полк на дивизията „Дзержински“ (в състав от 650 души), който до този момент се е намирал в Армения в град Спитак, където са се преодолявали последствията от катастрофалното земетресение от същата година; полк от въздушно десантните войски (в състав от 440 души); бойци от Пермския и от Воронежкия ОМОН (в състав от 160 души) и 450 курсанти от висшата школа на Министерството на вътрешните работи на СССР в град Горки (Нижни Новгород). Освен това в Тбилиси вече са били разквартирувани 650 души от мотострелкови полк на Съветската армия и са били в наличност 250 грузински милиционери. [13]
Смята се, че общо в операцията са били ангажирани 2550 души, подкрепяни от шест бронетранспортьора, осем десантни бойни машини, четири пожарни автомобила и две линейки. Също така, оценката на различни разследващи случая е, че реално в разгонването на митинга са участвали около 900 войници от дивизията „Дзержински“ (вътрешни войски) и една рота десантчици от Съветската армия.
Генералният прокурор на СССР твърди, че на 08 април част от митингуващите са „предприели действия за завземане на техника за блокиране на улиците и са нападали сътрудници на милиция и военнослужещи, в резултат на което е бил нанесен побой на 7 военнослужещи и на петима милиционери“. Пак прокуратурата твърди, че е бил предприет опит за завземане на Руставския металургичен завод (!?), пресечен от охраната на комбината“. [20]
Верността на горното твърдение е под въпрос, като се има предвид, че парламентарната комисия, разследвала случая, многократно опровергава твърдения на генералната прокуратура на СССР. Много показателно е, че заключението на парламентарната комисия ясно показва, че точно към момента на началото на операцията по разгонването на митинга, събралото се огромно множество изобщо не е давало никакви признаци на агресия.
Ръководителите на операцията по разгонването на митинга са били взели решение да действат в ранното утро на 09 април 1989 г., преди изгрев слънце, очаквайки, че на площада ще има относително по-малко хора. Това очакване се оказва погрешно – на площада е пълно с хора, но събралите се не дават никакви признаци на агресия. Нещо повече, според разследването на парламентарната комисия с председател Собчак, множеството точно в този момент е било под въздействието на различни призиви за мирно и неагресивно поведение:
„Четиридесет и пет минути преди началото на операцията към митингуващите се е обърнал Илия ІІ - Католикос на Грузия. Изявлението на Католикоса е било изслушано при пълно мълчание, като след неговия призив за благоразумие се е въдворила седем минутна тишина, а след това е последвала обща молитва „Отче наш“. Митингуващите за запазили ред, спокойствие и не е имало видими признаци на страх: много [от присъстващите] са пеели и са танцували. След това, думата е взел един от лидерите на неформалите Церетели И[раклий] с призив да не се разотиват, да не оказват съпротива, да запазят спокойствие и най-добре да седнат („седналите не ги бият!“), което е и било направено от мнозина, най-вече в района на стълбището на Дома на правителството. Той е завършил призива си в 03:59 часа. В 04:00 часа, генерал-полковник Родионов И. Н. е отдал заповед да се започне операцията по изтласкване [на митингуващите]“. [9]
Парламентарното разследване напълно разобличава твърдението на командуващия Кавказкия военен окръг – генерал полковник Игор Николаевич Родионов, според когото, ако митингът не е бил разгонен е щял да „започне щурм на зданието“ на ЦК на Комунистическата партия на Грузинската ССР, което вече е било „подготвено за отбрана“ (!). Поради това е било „страшно да се помисли, колко убити и ранени би имало тогава“.
Единственият аргумент в полза на някаква основателност на твърдението на генерал-полковник Родионов, че с разгонването на митинга е предотвратена по-голяма катастрофа, е фактът, че подобен прецедент в историята на Грузинската ССР вече има. Колкото и парадоксално да звучи, става дума за разстрела на митинг на привържениците на Сталин, насочен срещу промяната на отношението към последния, санкционирана със знаменития доклад на Никита Сергеевич Хрушчов от 25 февруари 1956 година. [4] [12]
Интермедия. Ако трябва, в СССР газят с танкове и сталинистите… Тбилиси, март 1956 г.
На 04 март 1956 г. пред паметника на Сталин в Тбилиси, започва митинг, който продължава и през следващите дни. Настроението е крайно приповдигнато.
На 05 март 1956 г. по повод годишнината от смъртта на Сталин, студенти и работници шестват по улиците на Тбилиси с лозунгите „Ленин - Сталин“ и „Няма да допуснем критика на Сталин“. По булевард „Руставели“ минава демонстрация с портрети на Сталин, като участниците карат пешеходците, които срещат, да си свалят шапките пред портретите, а водачите на автомобили – да свирят с клаксоните си.
По неочакван начин в протестите е въвлечен е въвлечен и маршал Чжу Де – един от най-близките хора на Мао Цзе Дун. След участието си в ХХ конгрес на КПСС, китайският пълководец си почива в Тбилиси. Няколко хиляди демонстранти се отправят към местопребиваването му и се обръщат с призив „да защити името на Сталин“. Чжу Де откликва и на два пъти приветства протестиращите студенти и се среща с техни представители. Твърди се, че член на китайската делегация дори е говорил на един от протестните митинги. [12]
На 09 март 1956 година в Тбилиси вече са въведени части на Съветската армия. Развръзката настъпва около полунощ. Всичко започва съвсем невинно – няколко души се опитват да влязат в Дома на съобщенията (пощата на Тбилиси), за да изпратят поздравителна телеграма до Вячеслав Молотов по повод рождения му ден. Те са арестувани от войниците. Демонстрантите се втурват за да ги освободят, но военните откриват огън с картечници от прозорците на Дома на съобщенията. Според данни от архивите на Министерството на вътрешните работи на Грузия, там убити 27 души. Незабавно пристигат камиони, с които труповете на убитите са извозени. Извозени са и многобройните ранени. [12]
Очевидецът на тези събития – проф. Гулиа разказва:
„Не помня вече по каква причина, сред „инициативна група“ в тълпата възникна желанието да изпратят телеграма на Молотов. От тълпата се отделиха четирима души – двама юноши и две девойки се приближиха към охраната. Веднага ги хванаха, извиха им ръцете и ги вкараха в дома [на съобщенията]. Не трябваше да правят това. Тълпата се хвърли през улицата, за да ги отърве … И от прозорците на Дома на съобщенията изведнъж заработиха картечници.
По-нататъшната картина ме преследва цял живот. Наоколо започнаха да падат хора. В първите минути те по някаква причина падаха мълчешката, не чувах никакви викове, само трясъкът на картечниците. След това изведнъж една от картечниците пренесе огъня върху огромния чинар, който растеше срещу Дома на съобщенията... според мен, той и сега още си седи там. На дървото, естествено седяха момченца. Мъртви деца се посипаха от дървото като зрели ябълки от ябълково дърво. С тежко тупване.“ [4]
Другият тежък сблъсък е на крайбрежната улица на река Кура. Там демонстрантите са газени с танкове и бронетранспортьори. От огъня на армията и под веригите на танковете загиват между 60 и 150 души. Някои демонстранти се опитват да се спасят, като скачат от високия бряг в река Кура, но повечето са буквално размазани и отнесени от реката. [12]
Според Гулиа, броят на жертвите на крайбрежната улица са много повече. Той пише:
„По пътя към къщи, видях как танковете газят тълпата на моста над река Кура. По средата на моста се беше струпала виеща тълпа, а от двете й страни я притискаха танкове. Обезумелите хора скачаха от огромна височина по среднощ в реката. В тази нощ загинаха около осемстотин демонстранти. Труповете на загиналите, най-вече юноши и девойки, още три дни след това изплуваха надолу по течението на Кура. Някои бяха извадени чак в Азербайджан. На много от телата, освен от куршуми имаше рани и от щикове.“ [4]
Загиналите са погребани тайно, като на гробищата са допуснати само близки роднини. Докато са в болниците, ранените са под охраната на милицията. Заради участието си в протестите са задържани 375 души, между които 34 члена на КПСС и 165 комсомолци. Осъдени са 39 души. [12]
Назад към Тбилиси в 1990 година
Както вече казахме, през 1990 година разследването на парламентарната комисия с ръководител Собчак опровергава тезата за всякакви агресивни намерения на протестния митинг в Тбилиси. Най-вероятно генерал-полковник Игор Родионов се защитава, твърдейки, че разгонването на митинга е предотвратило по-голямо кръвопролитие.
Но, все пак, ако е имал предвид случая със смазването на протестите „в защита на доброто име на Сталин“ през март 1956 година, може би трябва да му дадем известно право. Съветската тоталитарна машина изобщо не жали своите граждани – стреля в тях залпово, трови ги с бойни отровни вещества, гази ги с гъсениците на танковете си, независимо какъв е конкретният повод. Няма значение дали протестът е в защита на Сталин или в защита на демокрацията…
При разгонването на митинга в Тбилиси, в ранното утро на нощта на 8-ми срещу 9-ти април 1989 г., картечници не загърмяват. Използувани са гумени палки (с дължина 73 сантиметра), „малки пехотни лопатки“ (често наричани погрешно „сапьорни лопатки”) и бойното отровно вещество „Черёмуха“. [13]
Названието на сълзотворното средство „Черёмуха“ идва от много ароматния храст от семейство розоцветни, познат в България като „Птица череша“ (Prúnus pádus), известен при англичаните като „майско дърво“. От химическа гледна точка, става дума за хлорацетофенон (CN), бойно отровно вещество от групата на сълзотворните вещества (лакриматори). В днешно време, използването на хлорацетофенона като полицейско средство е много ограничено поради високата му токсичност. То се замества от по-безопасни сълзотворни вещества като CS, CR, OC и други.
В статията на кореспондента на руската секция на BBC Артьом Кречтников е отбелязано, че „както е било установено в хода на разследванията, изпълняващият длъжността командир на 4-ти пехотен полк подполковник Бакланов самостоятелно е разрешил на подчинените си да използват четири гранати с по-силния газ „Си Ес“ (CS, бел. авт.)“. [13]
Тук може да се каже, че или в разследването, или в статията е допусната фактическа грешка или поне доста спорно твърдение – лакриматорът CS е по-малко токсичен от хлорацетофенона – CN. Няколко дни подред, властите не признават използването на бойни отровни вещества. Това става едва на 13 април 1989 година, когато става ясно, че над 300 души са получили различни степени на отравяне от използваните бойни отровни вещества. [13]
Загиват 19 души, от които 16 са жени. Тези коментатори, които се опитват да оправдаят действията на властите, подчертават, че 18 загинали са починали не от побоя, устроен над демонстрантите, а са били стъпкани. Както отбелязва Артьом Кречетников, тези коментатори естествено заобикалят въпроса,. как е възникнала „блъсканицата“ и как са били стъпкани жертвите.
Освен това, по мнението на медиците, в голяма част от случаите, задушаването от притискане и смачкване на гръдната клетка е било фатално „подсилено“ от действието на използваните сълзотворни газове и аерозоли. В първите часове след разгонването на митинга в болници са били приети 183 демонстранти. Отровените от CN и CS са над 300 души. Травми с различна тежест са получили 290 души, като 21 от тях са били наранени с прословутите „леки пехотни лопатки“. Един демонстрант е получил огнестрелна рана в главата. [13]
По данни на следствената комисия на Върховния Съвет на Грузинската ССР, в рамките на един месец след побоищата, към здравните заведения са се обърнали за помощ 4035 души. Генералната прокуратура на СССР, която на практика поема „адвокатската защита“ на извършителите на насилието, пледира за 2129 пострадали, обърнали се към болниците. Разликата между двете числа прокурорите обясняват с твърдението, че много граждани са се обръщали към лекарите неколкократно. [13]
Конфликтът в Нагорни Карабах и състоянието на свободно падане на комунистическата власт в Баку
Вече беше отбелязано, че януарските събития в Баку от 1990 година са много силно катализирани от конфликта в Нагорни Карабах. Населението в Азербайджан, особено младите хора са възмутени от бездействието на комунистическото ръководство в Баку, което не предприема никакви действия в защита на азербайджанците в Нагорни Карабах. В Нагорно Карабахската автономна област (НКАО), арменците са мнозинство в три от четирите административни района на областта. Азербайджанците обаче са мнозинство в четвъртия район с център историческия град Шуша (наричан от арменците Шуши).
Когато започва движението за присъединяване на НКАО към Арменската ССР един от първите резултати е прогонването на азербайджанското население от областта. Фактически, искането за отделяне на Нагорни Карабах датира още от 1987 година, но страстите се развихрят с особена сила през 1988 година. Впоследствие всичко това ще прерасне в масово пропъждане на всички азербайджанци от Армения и на почти цялото арменско население от Азербайджан. Става дума за хуманитарна катастрофа, която минава пред очите и покрай ушите на световната общественост, без никой да обърне особено внимание на това. [7]
Създава се огромно напрежение, породено от пълната неспособност на комунистическото азербайджанско ръководство в Баку да защити териториалната цялост на страната и от ежедневните срещи на жителите на Баку с бежанците от Нагорни Карабах, а после и от цяла Армения. На фона на това напрежение започват актове на насилие, като погрома в Сумгаит от 27 – 29 февруари 1988 година.
Сумгаит е сателитен град на Баку със значителен дял на така наречения „лумпен пролетариат“. През февруари 1988 година в Баку са взети извънредни мерки за сигурност, за да не се допусне конфликт на етническа основа между местното азербайджанско и арменско население. Първоначално тези мерки работят. Такива мерки обаче не са взети в Сумгаит, където се разразяват нападения над местни арменци, палежи, грабежи и убийства. [7], [10] В Сумгаит сякаш се пресичат двете сюжетни линии на разпадането на СССР – рязкото обостряне на социалните проблеми и конфронтацията на етническа и национална основа.
Томас де Ваал нарича тези събития „първият в съвременната съветска история изблик на масово насилие“. [7] Тази констатация разбира се е оспорима в частта си за „първенството“, но няма съмнение, че това е проява на масово безумие и свързаното с него насилие.
Има разнообразни свидетелства, че населението в Сумгаит е било „обработвано“ от провокатори, сред които най-вероятно е имало представители на различни политически направления. Арменските източници естествено сочат радикалните азербайджански националисти. Има обаче и достатъчно указания, че „на терена“ в Сумгаит са работили и представители на съветските тайни служби, които не са се отчитали пред местното партийно и държавно ръководство в Баку.
Има и сериозни указания, че със събитията около Сумгаит са се решавали вътрешно партийни интриги в рамките на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР. Така например, първият секретар на градския комитет на партията в Сумгаит - Джахангир Муслимзаде, буквално насила е изтласкан да поведе „похода“ на протестиращите към Сумгаит със знамето на Азербайджанската ССР в ръце. [7] Това естествено му струва политическата кариера, но има съмнения, че последното е било планирана операция, а не справедливо наказание за действията му.
Така или иначе, каквато и да е истината за подстрекателството на погромите в Сумгаит, жертвите са невъзвратими. По официални данни на Генералната прокуратура на СССР, в хода на кървавите безредици са загинали 32 души – 26 арменци и 6 азербайджанци. Тези данни се оспорват ожесточено от арменската страна. Проблемът е, че не Москва не провежда добросъвестно разследване на причините за погромите, както и за жертвите, което от своя страна допълнително налива масло в арменско – азербайджанския конфликт.
Това също така допълнително дава основание за съмнения, че Сумгаитският погром е провокация, организирана „отгоре“, за да се създадат предпоставки за намеса на „Центъра“ и за удушаване на набиращото скорост азербайджанско национално движение.
Без шансове за помирение
Неспособността на комунистите в Азербайджан да защитят азербайджанското население в Нагорни Карабах, да не говорим за териториалната цялост на тази съветска република, нежеланието на комунистическата власт в Ереван да съдейства за намаляване на напрежението и изключително двусмисленото поведение на централната власт в Москва, допълнително усложняват обстановката.
Целта на този текст не е да прави анализ на хода на конфликта в Нагорни Карабах, който заслужава отделни анализи, а само да открои неговото изключително значение за пробуждането на азербайджанското национално движение и в крайна сметка – за скъсването на Азербайджан със СССР и Москва. Трябва обаче обезателно да се посочи, че дори и елитите на трите страни в конфликта да са имали най-добри намерения, помиряването и нормализацията на ситуацията биха били истински Херкулесов подвиг. На никой от изброените фактори обаче през ум не му минава да търси пътища към останалите. Още повече, че страните изобщо си нямат абсолютно никакво доверие.
Арменците разчитат много на своето лоби сред близкото обкръжение на Михаил Горбачов. Арменски делегации успяват да стигнат до Михаил Горбачов и да говорят с него с часове. Интензивни са контактите на арменците и с Александър Яковлев – идеологът на „перестройката”. Отделно, един от близките сътрудници на Горбачов, също е арменец.
Много скоро ще възникне ситуация, при която всички са абсолютно недоволни от Москва. Арменците са недоволни за това, че „мисиите” им при Горбачов не довеждат до приемане на исканията им. Азербайджанците са убедени, че арменците „играят с белязани карти” и че тяхното лоби подработва подкрепата на Горбачов за арменската кауза.
В Нагорни Карабах негодуват защо централната власт се бави толкова и не решава толкова „очевиден” въпрос – населението в НКАО иска да е в Арменската ССР, значи Москва трябва да прехвърля областта към Армения и… точка. Естествено, за съдбата на азербайджанското население в автономната област и особено в Шуша никой не обелва и дума. За международно правните гаранции за териториалната цялост на държавите също никой не иска да си спомня.
Когато Михаил Горбачов обяснява на арменските делегации, че такива „горещи точки” като Нагорни Карабах в СССР има „поне 15” и ако удовлетвори исканията на арменците ще подпали целия Съветски съюз, арменските емисари остават с впечатлението, че са предадени. Естествено, в главите на арменците в Нагорни Карабах и не само там бързо узрява идеята, че като не им дават искания „Миацум”, то те сами ще си го вземат. Естествено, със силата на оръжието.
Азербайджанците са много обезпокоени от факта, че арменската кауза може да разчита на симпатията не само на високопоставени деятели на комунистическата власт, но и на най-ярки фигури сред съветските дисиденти. На първо място сред тях е легендарната фигура на Андрей Сахаров, чиято съпруга е от арменски произход по баща.
Елена Бонер, съпругата на Андрей Сахаров, е родена на 15 февруари 1923 година в Туркмения. Баща й е арменец – Левон Саркисович Кочаров (Кочарян). Арменец е и доведения й баща – Геворк Саркисович Алиханян. Родителите на Левон Кочарян са родени в два съседни уезда на Елесаветполска губерния. Баща му, Саркид Кочарян е родом от град Шуша, който е център на едноименния уезд. Майка му – Герцелия Тонунц е родом от село Хинзирак (Хндзореск) в Зангезурски уезд. [14]
Самата Елена Бонер пише в спомените си: „От роднините на моя кръвен баща Кочаров (Кочарян) Левон Саркисович, познавах само майка му, моята баба, Герцелия Андреевна Тонунц. Нейната сестра Елена, която ме е гледала като малка и дядо ми не помня. До революцията те са живеели в град Шуша, но са избягали в Туркестан от Нагорни Карабах, когато там колели арменците по време на гражданската война”.
Геворк Саркисович Алиханян е първи секретар на ЦК на Комунистическата партия (болшевики) в периода 1920 – 1921 г. и е пряк участник в налагането на съветската власт в Армения. През следващите десет години, 1921 – 1931 г., работи на високи партийни постове в болшевишката партия в районни комитети на РКП (б) – Бауманският в Москва и в няколко районни комитета в Ленинград. След това работи шест години (през 1931 – 1937 година) в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Репресиран е и е разстрелян на 13 февруари 1938 година. [15] [14]
Андрей Сахаров пише в спомените си:
„Геворк Алиханов завършил семинарията в Тифлис заедно с Анастас Микоян, двамата заедно били дашнаци (арменска националана партия), заедно станали болшевики. Познавал е Камо, Берия. На последния ударил плесница през 1916 година, заради някаква простащина по отношение на девойка. Активен участник в Бакинската комуна и в установяването на съветската власт в Армения през 1920 година.
Провъзгласил съветската власт от балкона в Ереван пред събралата се тълпа и частите на Червената армия и пак тогава изпратил влязлата в историята телеграма за установяване на съветската власт до „вождовете на световния пролетариат” – Ленин, Троцки и Зиновиев”, като я подписва – Първи секретар на ЦК на КП(б) на Армения.
След въстанието на дашнаците се оттегля с частите на Червената армия на Семьоновския проход, където се отбранява няколко месеца в условията на необичайно студена зима. От тогава и за цял живот ще бъде приятел с Агаси Ханджян (убит от Берия през 1936 година). Работил заедно с Киров. През последния период от живота си бил член на Изпълнителния комитет на Коминтерна, завеждащ отдел кадри на Коминтерна”.
Не е много ясно дали Сахаров не е надценил позицията на Алиханян в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Според Хамлет Мирзоян, през 1931 година, Изпълкомът на Коминтерна е поканил Геворг Алиханян в Москва, за да стане „сътрудник в отдел Кадри”. Тогава съпругата му Рут (Руфь) е назначена на работа в Института „Маркс – Енгелс – Ленин” при ЦК на ВКП (б). Алиханян обаче със сигурност е бил в много близки отношения, не само служебни, но и лични и семейни, със Сергей Киров. [14] На шахматното поле на съветската власт той в никакъв случай не е „пешка”, а е поне „кон”.
Редовен посетител в дома на Алиханянов бил и Борис Пономарьов. По молба на съпругата си, Геворг Алиханянов уредил Пономарьов на работа в Коминтерна като политически референт. След смъртта на Сталин, като завеждащ отдел и секретар на ЦК на КПСС, Пономарьов отговаря за връзките със световното работническо и комунистическо движение. [14]
Смята се, че Геворг Алиханянов е спасил живота на Йосип Броз Тито по време на сталинските чистки.
Арменско – азербайджанското противопоставяне се изостря и поради пълното отсъствие на някакъв фактор, който да може да играе ролята на медиатор, на „преговарящ” между Баку и Ереван. Вън от всякакво съмнение е, че неспособни да овладеят конфликта в Нагорни Карабах, съветските държавни величия водят изключително двулична политика по отношение на Азербайджанска и на Арменската ССР.
Фархад Агамалиев, първи секретар на посолството на Република Азербайджан в Руската федерация, пише за това в статия по повод десет годишнината от клането в Баку:
„По това време в Баку дойде Егор Лигачов (член на Политбюро на КПСС, бел. авт.) и говореше, че Москва добре осъзнава необходимостта от решителен отпор на антиконституционните действия на арменските сепаратисти. Москва ще направи всичко, за да бъде запазена териториалната цялост на Азербайджан.
А в Ереван по същото време пристигна друг член на Политбюро – Александър Яковлев, станал след смъртта на Михаил Суслов едва ли не главен кремълски идеолог. Той говорел на арменците, че тяхното дело е право и че те обезателно ще победят”. [2]
Афранд Дашдамиров, който е пряк очевидец на тези събития, нарича пренията между арменското лоби и азербайджанското държавно ръководство - „дуел на съветкия Олимп”. Това той прави във втората част на студията си: „Карабахският конфликт в контекста на перестройката”. [6]
В политиката е много важно не само какво се казва, но и кой го казва. Афранд Фирудинович Дашдамиров е доктор на философските науки, професор по национални и федеративни взаимоотношения на Руската академия, на държавната служба при Президента на Руската федерация, академик на Азербайджанската република, академик на Международната обществена академия на педагогическите и социалните науки. Автор е на 15 книги и монографии и на около 200 публикации.
В периода 1970 – 1981 година е завеждащ катедрата по философия на Бакинската висша партийна школа; завеждащ отдела по теоретичните проблеми на националните отношения при Института по философия и право на Академията на науките на Азербайджанската ССР. Десет години (от 1981 до 1991 г.) е завеждащ отдел в ЦК и секетар на ЦК на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР.
Както се вижда, Афранд Дашдамиров е с изключително солидно номенклатурно минало, така че той не може да бъде заподозрян, че е бил на каквито и да е дисидентски позиции. Въпреки това, оценката му за действията на партийните елити на КПСС, Азербайджанската и Арменската комунистическа партия по отношение на Карабахския конфликт и по отношение на политическия процес в Азербайджанската ССР е унищожителна.
Дашдамиров помества изцяло материалите от заседанието на Президиума на Върховния съвет на СССР от 18 юли 1988 година, на което се разглежда въпросът за взетите решения от Върховния съвет на Арменската ССР и от Върховния съвет на Азербайджанската ССР по отношение на Нагорни Карабах. От текста на стенограмата се вижда, че диалогът във висшето съветско партийно и държавно ръководство направо се е разпаднал на отделни монолози и никой не желае да търси сбилжение с отсрещната страна дори и на йота. [6]
Тонът е зададен още с първото изказване след встъпителните думи на Андрей Громико. Думата взима Г. М. Восканян, който е председател на Президиума на Върховния съвет на Арменската ССР, както и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР.
Въпреки че е под постоянното подозрение, че е на страната на арменците, Михаил Горбачов взима думата след Восканян и казва следното:
„В какво виждате компромиса? Предполагам, че сме длъжни да намерим решение, което не би ощетявало нито арменския, нито азербайджанския народ, не би ги поставяло в положението, когато един вид, едните са удържали победа, а другите са претърпели поражение. Ако ще е така, всичко ще си остане както преди и страстите ще се разбушуват още повече. Хайде да търсим разумен изход... Ето Вие сте представител на върховната власт в съюзната република. В какво е Вашата роля? Да се бяхте събрали няколко пъти и да изработите заедно с ръководството на Азербайджан решение, което и ние бихме приели.
Но вие внасяте, всеки по отделно, отделни предложения и ни заставяте да приемем решение. Въпросът се поставя по такъв начин: видите ли, виновни са Москва и Кремъл. Ние ви молим да се трудите спокойно, да работите и да си изяснявате ситуацията заедно. Няма как да се решават въпросите, когато се върви с рогата напред. Какви въпроси могат да бъдат решени по такъв път? Тук изобщо не става дума за решаване на въпросите и това разбира се е ненормално.
Кой мъти водата в Степанакерт? Къде са пружините на напрежението? Откъде идват тези импулси? Хората се оплакват, че не ги пускат на работа. Ако някой каже нещо против, него започват да го заплашват. Такива са явленията и в Азербайджан: намират се хора, които само търсят къде ще пламне огън, за да хвърлят не само дръвца в него, но и експлозив да пъхнат. При това се позовават на народа. Какво общо има тук народът?” [6]
След това говори председателят на Президиума на Върховния съвет на Азербайджанската ССР и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – С. Б. Татлиев. Естествено, той отхвърля всички претенции на колегата си, заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – Восканян. Горбачов отново коментира:
„Председателят на Президиума на Върховния съвет на Армения каза, че трябва да се търси изход и трябва да го търсим заедно. В какво виждате компромиса? ... Та аз виждам по изказването на арменската страна, че арменците не вярват в съществуващите днес гаранции, не вярват, че напрежението няма пак да се възобнови ... Как да ги усилим? (гаранциите, бел. авт.) Вие отричате, че в НКАО е имало сериозни деформации.
Няма ли да се съгласите с моето предложение, че вие, азербайджанските другари, все пак трябва да се посъветвате още? Помислете още, помислете. Има различни варианти.” [6]
Горбачов казва една истина – че арменската страна отхвърля „статус кво-то”. Едновременно с това, той доста свободно хвърля репликата, че „има различни варианти”. Има абсолютно патова ситуация и в Москва не успяват да измисят нищо по-добро от това да поставят областта на своето пряко подчинение, без да напуска формално Азербайджанската ССР.
Дуелът на съветския Олимп не донася разрешение на Карабахския проблем. Арменците в Нагорни Карабах все повече търсят решение със собствени сили и със собствено... оръжие. Азербайджанците не са готови за това – нито като политическо ръководство, нито като органи по сигурността. Арменците са несравнимо по-подготвени и по-организирани. И тази подготовка е текла години преди това.
Томас де Ваал изрично отбелязва, че в навечерието на избухването на конфликта в Нагорни Карабах младите хора и особено комсомолският актив в Степанакерт са били въоръжени с чехословашко оръжие.
Тук трябва да се проследи интересната връзка, че чехословашките тайни служби са отговаряли, както за контактите с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), така и за връзките с терористите от „Червените бригади“ в Италия. По този начин, най-титулуваната лява терористична организация в Италия се сдобива със значителни количества чехословашко оръжие.
На практика, въоръжението и екипировката за крайно левия италиански тероризъм са „осчетоводени“ в тайните служби на страните от Варшавския договор като помощ за ООП. Пред италианския съд лидери на „Червените бригади” признават за създадените връзки с ООП и за получeна помощ от палестинците. [25] [27] [26]
От друга страна, арменските въоръжени милиции в Бейрут работят в тясна връзка с ООП. Това се потвърждава и от биографичната книга за Монте Мелконян, написана от брат му. Монте Мелконян е калифорнийски арменец, специалист по археология на урартската култура, преминал през няколко етапа на терористична дейност и на края загинал в Нагорни Карабах като командир на бойна единица от над 5000 души. [29]
В своята политическа, военна и терористична кариера Монте Мелконян има период, през който пребивава в Бейрут и се включва в местните арменски милиции, които държат про-палестинска позиция. [29]
Впоследствие Монте Мелконян се появява на най-различни невралгични точки по света, а този конкретен епизод показва и доказва, че между арменската диаспора по света, арменските милиции в Бейрут и Степанакерт (а най-вероятно и Ереван) е имало установена постоянна, работеща връзка.
Тази връзка несъмнено е дала възможността, по същия модел както при „Червените бригади“, да се отклонява оръжие предназначено официално за ООП към други дейности – в случая за нелегалното въоръжаване на арменските активисти в Нагорни Карабах. Съветският Съюз вече не съществува, но за всички донори на оръжие за различни организации worldwide остава поуката, че оръжието, предназначено за „точка А“, може да се окаже в „точка Б“, която да е… на твоя собствена територия. Или, както казва българската народна поговорка: „волът рие – на врата му пада“.
От всичко изложено се вижда как непримиримостта между страните ескалира. И двете страни се чувстват прави, а арменците се чустват и силни. Така в крайна сметка, тази непримиримост се разразява във въоръжен конфликт, който не е приключил и до ден днешен. Но да се върнем към трагедията от 20 януари 1990 година, нейните причини и последствия.
Падането на Азербайджанската „Берлинска стена” или последната капка на търпението на съветските вождове
В много коментари и изследвания на събитията от 20 януари 1990 година се подчертава, че към момента на трагедията, чиито причини търсим, никой не е повдигал въпроса за отделянето на Азербайджан от СССР. Това е допълнителен аргумент при моралното осъждане на съветската военщина и на политическите лидери, организирали касапницата от 20 януари 1990 г. Това твърдение обаче пропуска два многозначителни факта, които са от особено значение за параноичните настроения в Москва.
Първият факт е, че за разлика от събитията в Тбилиси през 1989 година, събитията в Баку настъпват вече след падането на Берлинската стена. „Политическият ледоход” вече е станал планетарен, Берлинската стена я подаряват и разпродават на парченца като сувенири, а Съветската армия започва да си стяга багажа за напускане на позициите си в Централна Европа. Западната група войски си отива у дома. Генералите в Москва надали са щастливи, макар че реакцията на СССР като цяло е съвсем спокойна.
Вторият факт е особено многозначителен. През месец декември 1989 година, азербайджанците се захващат с разрушаването на своята собствена „берлинска стена”. Става дума за укрепената граница между СССР и Иран, която в значителна част се движи между Нахичеванската АССР – част от Азербайджанската ССР и Иран. В северозападен Иран преобладава азербайджанското население. Неслучайно тази територия е известна като Южен Азербайджан. За ужас на съветското ръководство между 4 и 19 декември 1989 година жителите на Нахичеванската АССР, заедно с ентусиасти, пристигнали от вътрешността на Азербайджан, започват масово да излизат на границата с Иран и да рушат така наречените „инженерни съоръжения”, с които тя е укрепена. Народният фронт на Азербайджан (НФА) участва дейно в този емоционален изблик. НФА дори влиза в конфликт с един от командирите на местните погранични отряди – Жуков. На 23 декември 1989 година на Жуков е отправен ултиматум, в срок до 31 декември да се подчини на НФА и да не противодейства на започналото демонтиране на „кльона”. Естествено, от КГБ веднага разпространяват информация за това, че въоръжени отряди стоят на границата. Сюжетът се подема от централния съветски печат, който пише за бойци, въоръжени с ловджийски пушки и бутилки с „коктейл Молотов”.
Но на 31 декември 1989 година азербайджанците от Нахичеванската АССР си устройват масов празник на границата без каквото и да е оръжие. Тълпи от азербайджанци разрушават напълно дълъг участък от укрепената граница, преминават река Аракс и се побратимяват със своите съотечественици от другата страна на границата. [7]
Едва ли това събитие е зарадвало чак толкова много властите в Техеран, които не държат особено на връзките между Северен и Южен Азербайджан. Твърди се, че от иранска страна в събитията участват над 800 души. Но в Москва то предизвиква ураган от недовлство. На 10 януари 1990 година, Президиумът на Върховния съвет на СССР приема постановление „Относно грубите нарушения на закона за държавната граница на СССР на територията на Нахичеванската АССР”, в което станалото е „решително осъдено”. Изданията от централния съветски печат пък се надпреварват да твърдят, че „азербайджанците са се хвърлили в обятията на ислямския фундаментализъм”. [7]
Междувременно, не без подкрепата на Народния фронт на Азербайджан, формированията на Съветската армия в Нахичеванската АССР са поканени не особено учтиво да си потърсят друга дислокация. [10] Пак в края на декември 1989 година по-радикално настроени активисти на НФА завземат различни партийни и административни сгради в Джалилабад и в Ленкоран. Заедно с унищожените близо 700 километра гранични съоръжения тези прояви на свободолюбие окончателно формират у военните, а и у партийните власти убеждението, че на азербайджанците трябва да се даде урок.
Последните десет дни до трагедията
Междувременно съветската власт в Баку стремително губи позиции. Независимо че на 6-8 януари 1990 година, НФА е напуснат от някои от основателите си, които основават Социалдемократическата партия, всеобщото очакване е, че на предстоящите избори за Върховен съвет, насрочени за месец март 1990 година, Народният фронт може да победи. Ентусиазмът от тази възможност е огромен, на входовете на града се създават пикети и контролни пунктове на НФА.
На 11 януари 1990 г. Народният фронт организира в Баку грандиозен митинг срещу бездействието на правителството. На 13 януари в центъра на Баку започва митинг с искане за оставката на първия секретар на ЦК на Компартията на Азербайджанската ССР - Абдурахман Везиров. На същия митинг е обявено създаването на Съвет за национална отбрана, начело с лидера на НФА – Елчибей.
Везиров е протеже на Горбачов. Какви функции са предвиждали за Съвета за национална отбрана лидерите на НФА е до някъде неясно, но всичко минава под общия знаменател на протеста срещу бездействието на властите, докато арменците прочистват Нагорни Карабах от азербайджанското население, а и от азербайджанските власти.
В тази обстановка, на същия ден като по команда, отново започват безредици и нападения над арменското население. За много от съвременниците на тези събития няма съмнение, че погромите са провокирани от съветските тайни служби, които търсят пътища за дискредитация на НФА и за убеждаване на върховната власт в страната, че „азербайджанците трябва да бъдат поставени на мястото им”. Има свидетелства за много странно поведение на погромаджиите, които се движат със списъци с адреси, което също навежда на мисли за намеса на „тихия фронт”.
Лидерите на Народния фронт разбират, че някой им е подготвил капан с отиващи далеч последствия и полагат усилия за спиране на погрома и за спасяване на нападнатите арменци. За това свидетелстват и руснаци очевидци, както и рускоезични автори. [22]
Въпреки това на азербайджанското движение е лепнат етикетът на „погромаджии”. Разбира се, не могат да бъдат оневинени представителите на НФА, които не успяват да овладеят ситуацията. Дадени са жертви и започва ново бягство на арменци от Баку. Повечето от тях бягат в Русия и в Туркмения (в пристанището Красноводск на брега на Каспийско море), но някои се оказват в Степанакерт в Нагорни Карабах, което допринася още повече за ескалацията на напрежението.
На 15 януари е обявено извънредно положение в Азербайджанската ССР, но то не се отнася за столицата Баку. „Центърът” се готви планомерно за „окончателното решение” на въпроса с азербайджанското непослушание. Едновременно с това през следващите дни Баку се тресе от протести и стачки. НФА призовава да се блокират казармите в града, за да не може да се използва военна сила срещу протестиращите. Блокирани са и правителствените сгради. [10] [7]
На 19 януари 1990 година вече нищо не може да спре стремителния ход на събитията. Баку е парализиран от стачка и залят от протести с искане да не се въвежда извънредно положение в столицата. Около казармите са издигнати барикади и стотици хора дежурят на тях, за да не допуснат излизането на армията на улиците. Участниците в протестите изобщо не си дават сметка, че Съветската армия вече се придвижва по суша, въздух и вода към Баку и че казармите скоро няма да са главната им грижа.
Междувременно диверсионна група на съветските тайни служби взривява телевизионния предавател в Баку. Докато НФА и Москва се обвиняват взаимно в това кой е извършителят, Върховният съвет на Нахичеванската автономна съветска република обявява нейното напускане на състава на СССР и независимостта си.
Военните вече могат да щурмуват Баку. И кръвта скоро потича като река.
Използвана литература:
[1] Агаев Расим Хусейн оглу, Зардушт Мубариз оглу Али-заде. Азербайджан. конец второй республики (1988-1993). Изд. „Граница”, М,.2006, ISBN 5-94691-207-0
[2] Агамалиев Фархад, За что расстреляли Баку?, Независимая газета, 18. 01. 2000 г.
[3] Высокинский, Григорий Вениаминович, Механизм изменений в политической элите россии (в ходе смены политического курса в 1982 – 1991 гг.), Специальность 23.00.02 – политические институты и процессы, Диссертация на соискание ученой степени доктора политических наук, Институт государственного управления и социальных исследовании МГУ, Кафедра политической социологии, Москва, 1998 г., http://gregos.narod.ru/DOCS/MGU3.htm
[4] Гулиа, Нурбей, Грузинский амаркорд. Мертвые дети падали с деревьев словно яблоки, Журнал „Огонек“, № 40, 27.12.1999 г., стр. 11
[5] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контекте перестройки: в преддверии распада. Карательная акция в Баку, „Вестник аналитики”, №2 (32), 2008 г., стр. 142 – 152, http://www.isoa.ru/docs/vestnik_2008-232.pdf
[6] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контексте перестройки. Дуэль на советском Олимпе, „Вестник аналитики”, № 4 (22), 2005 г., стр. 135 – 150, http://www.isoa.ru/articles.php?binn_rubrik_pl_articles=201
[7] Де Ваал Томас, Черный сад. Армения и Азербайджан между миром и войной, Издательство „Текст“, перевод Олега Алякринского, 2005 г.
[8] Журавель, В. П., Так все начиналось. (к 15-летию декабрьских событий в г. Алма-Ата ), Журнал „Право и безопасность”, № 1, 2001 г.
[9] Заключение Комиссии Съезда народных депутатов СССР по расследованию событий, имевших место в Тбилиси 9 апреля 1989 года, Председатель Коммиссии: А. А. Собчак, Ответственнный секретарь Комиссии: С. Б. Станкевич, http://sobchak.org/rus/docs/zakluchenie.htm
[10] Зверев, Алексей, Этнические конфликты на Кавказе, 1988 – 1994 г., часть 3, Этнические конфликты в Грузии, 1989 – 1994 гг., http://poli.vub.ac.be/publi/ContBorders/rus/ch0103.htm
[11] Как был взят Баку, Страна и мир, № 2, 1990 г., стр. 45, ISSN 0178-5036, https://vtoraya-literatura.com/pdf/strana_i_mir_1990_2_text.pdf
[12] Колодин, Кирилл, Они сражались за Сталина. 55 лет назад – 9 марта 1956 года – в Тбилиси расстреляли демонстрацию в защиту „доброго имени Сталина“. „Известия“, 9 марта 2011 г., 14:17, https://archive.is/20130417024514/www.izvestia.ru/hystory/article3152533/#selection-491.0-491.19
[13] Кречетников, Артем, Тбилиси – 89: „Ночь саперных лопаток“, BBCRussian.com, 07 апреля, 2009 г., 11:19 GMT, 15:19 МСК, http://news.bbc.co.uk/hi/russian/russia/newsid_7977000/7977116.stm
[14] Мирзоян Гамлет, Советские правители Армении: от Геворга Алиханяна до Сурена Арутюняна, Ноев ковчег, № 9 (132), Сентябрь 2008 года, http://noev-kovcheg.ru/mag/2008-09/1312.html
[15] Московская Хельсинкская Группа, История, Члены МХГ (1976 - 1982), Боннэр Елена Георгиевна,
http://web.archive.org/web/20110719024353/http://www.mhg.ru/history/1B323F9
[16] Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf
[17] Общее заключение независимых военных экспертов общественной организации «Щит» на события в г. Баку 13-25 января 1990 г., стр. 52 - 55, Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf
[18] Подавление митинга в Тбилиси 9 апреля 1989 года. Справка, РИА Новости, 9 апреля, 2009 г., 09:04, https://ria.ru/20090409/167605226.html
[19] Султанов Чапай, Последний удар Империи. Баку, 20 января 1990 г., Баку, 2004 г.
[20] Трубин, Н. С., О результатах расследования тбилисских событий 9 апреля 1989 г., Российский информационно-аналитический и образовательный проект „Война и мир“, 09.11.2009 г., 00:17, http://www.warandpeace.ru/ru/analysis/view/16942/ , Источник: Блог Виктора Амантовича Алксниса, Докумены по событиям в Тбилиси, 08.11.2007 г., 14:42:00, https://v-alksnis2.livejournal.com/76091.html
[21] Фурман, Дмитрий и Али Абасов, Азербайджанская революция, Публикации Музея и общественного центра „Мир, прогресс и права человека“ и Архива Сахарова, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_005.htm
[22] Фурман Дмитрий, Несостоявшаяся революция. Политическая борьба в Азербайджане (1988 – 1993 годы), Дружба народов, 4, 1994, http://dmitriyfurman.ru/wp-content/uploads/2012/04/%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B04.94.pdf
[23] Хронология конфликта, Общество „Мемориал”, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/Getashen/chapter1.htm#_VPID_2
[24] Черный январь. Баку – 1990. Документы и материалы, Изд. „Азернешр”, 1990 г., Баку, http://library.virtualkarabakh.az/uploaded_files/pdf/772158e519d1-4.pdf
[25] Arround the World; Red Brigades Leader Tells of Ties to P.L.O., The New York Times, March 17, 1982, https://www.nytimes.com/1982/03/17/world/around-the-world-red-brigades-leader-tells-of-ties-to-plo.html
[26] Italian secret service says KGB behind terrorist groups, May 24, 1983, UPI, https://www.upi.com/Archives/1983/05/24/Italian-secret-service-says-KGB-behind-terrorist-groups/8456295068002/
[27] Karmon, Ely, The Red Brigades: Cooperation with Palestinian Terrorist Organization (1970-1990), International Institute for Counter – Terrorism (ICT), Israel, 2001.
[28] Keller, Bill, Upheaval in the East: Soviet Union; Force as a Last Resort: Armed Power Salvages Moscow’s Facing Authority, The New York Times, January 29, 1990, https://www.nytimes.com/1990/01/29/world/upheaval-east-soviet-union-force-last-resort-armed-power-salvages-moscow-s.html?pagewanted=all&src=pm&linked=google
[29] Melkonian, Markar and Seta Melkonian, My Brothers Road: An American’s Fateful Journey to Armenia, I. B. Tauris, 2007