д-р Николай Ботев
Д-р Николай Ботев: „Отбелязваме всичко това не за да засегнем някого, а за да покажем, че демографията (т.е. науката за населението) в България в момента наистина е трагична. В публичното пространство „експерти“ смесват очевидни истини със спекулации, полуистини, а нерядко и с абсолютни неистини. Често сме поставяни в ситуация, подобна на това някой, който се представя за математик, да обяснява, че 2 плюс 2 е 22. Неграмотните могат да намерят логика в това, но по същата тази логика те ще трябва да платят 22 лв. за два пакета ориз от по 2 лева. В демографията за лъже-експертност се плаща много по-скъпо – жените понякога дори губят живота си (спомнете си стотиците румънки, починали в края на 60-те години вследствие на мерки за увеличаване на раждаемостта)“.
В последно време интересът към демографската ситуация у нас отново се усили. Политици и експерти се надпреварват в рисуването на апокалиптични картини. „Демографията ни е трагична“ [1] според бившия вицепремиер Николай Василев. „Раждаемостта трябва да се увеличи двойно или тройно, за да не изчезне нацията“ [2], счита той и предлага държавата да дава 20,000 лв. за новородено дете. Александър Томов (друг бивш вицепремиер) твърди, че „изчезваме като нация след 20-25 години“ [3] при сегашните нива на смъртност, раждаемост и емиграция. Имаме „най-високата смъртност в света“ (по-висока и от тази в Африка), обясняват експерти [4].
Подобна картина би накарала и най-големите оптимисти да се отправят към Терминал 2, напускайки страна, която собствените ѝ политици считат за обречена.
Нека погледнем какво стои зад тази мрачна картина.
България ли е страната с най-високата смъртност в света?
Категорично не! В някои африкански страни (и Афганистан) над 80 от всеки 1000 новородени не доживяват до първия си рожден ден. През 2022 у нас тази цифра е под 5 на 1000 новородени (по данни на Евростат три страни в ЕС имат по-висока детска смъртност от нас — Румъния, Словакия и Малта) [5]. Средната продължителност на живота при раждане за двата пола в някои африкански страни (и Афганистан) е около 55 години. У нас през 2022, според Евростат, тя е 74.2 [6] (т.е. новородено дете в България би живяло с близо 20 години по-дълго от дете, родено в тези страни при сегашните равнища на смъртност).
Защо тогава тръбят, че сме страната с най-високата смъртност в света? Отговорът — както политиците, така и „експертите“ не правят разлика между смъртността като демографски процес и различните ѝ измерители. Това е тема, с която започва всеки начален курс по демография, и неразбирането ѝ изпраща първокурсници на поправка.
Да, вярно е, че показателят брой умрели на 1000 души у нас е сред най-високите в света. През 2021 и 2022 г. той дори е бил най-високият. По оценки на ООН в предходните години преди нас е било Монако, където през 2015 г. показателят надхвърля 20 на 1000 [7]. През 2023 г. според предварителните оценки в The World Factbook сме на осмо място в света по този показател [8].
Самият факт, че Монако – страната с най-висока средна продължителност на живота при раждане в света, според оценките на ООН ни е изпреварвала по брой умрели на 1000 души, сочи, че този показател трябва да се интерпретира внимателно. Вярно, Монако е княжество с малобройно население и неговите демографски показатели също трябва да се интерпретират внимателно, а и оценките на ООН се отличават значително от официалните данни. Затова нека вземем за пример Япония — държавата с най-високата средна продължителност на живота при раждане, ако изключим малки страни като Монако, Сан Марино и Сингапур. Япония има повече умрели на 1000 души от Централноафриканската република, където смъртността е много висока и средната продължителност на живота е сред най-ниските в света.
Това потвърждава една азбучна истина — броят умрели се влияе силно от възрастовата структура на населението (80-годишните, дори и в население с много ниска смъртност, е по-вероятно да починат от 25-годишните в население с висока смъртност). Поради това развитите страни с ниска смъртност, но висок дял възрастни хора, често имат повече умирания на 1000 души от слабо развити страни с висока смъртност.
В България този ефект се усилва от факта, че прекалено много млади хора избират Терминал 2. Младите емигранти са във възрастта с най-ниска смъртност, което се отразява на интензивността на умиранията у нас. Те са и потенциални родители, което пък намалява ражданията и задълбочава демографското стареене, вкарвайки ни в порочен кръг.
Тези факти потвърждават, че емиграцията на млади хора е основен демографски проблем на България.
Това обаче не означава, че нямаме проблеми със смъртността – напротив! Ние сме страната с най-ниската средна продължителност на живота в Европейския съюз. Както съм подчертавал и преди [9], най-тъжното е, че ако през 1990 г. по средна продължителност на живота при раждане сме изпреварвали шест от бъдещите нови членки на Европейския съюз (а четири са били пред нас), то сега сме „на опашката“. При това изоставаме със смущаващи темпове — ако през 1990 г. новородено дете в Словения би живяло с около 2,5 години по-дълго от дете, родено в България (при тогавашните равнища на смъртност), то през 2021 г. тази разлика е почти 10 години.
Това илюстрира провалите на прехода и резултата от корупцията в управлението, и потвърждава, че високата смъртност е друг голям демографски проблем за страната ни. Той, обаче, не може да се реши с некомпетентни интерпретации на демографски показатели.
Възниква въпросът защо повечето коментатори по демографски проблеми се фокусират върху раждаемостта, макар че у нас тя е по-висока в сравнение с повечето страни в ЕС (и дори тези в Източна Азия). Нека се спрем по-подробно на този въпрос.
Как да увеличим раждаемостта "двойно или тройно, за да не изчезне нацията"?
По данни на НСИ при повъзрастовата плодовитост от 2022 г. българките биха раждали средно по 1.78 деца [10] (това е т.нар. сумарен или тотален коефициент на плодовитост). Ако удвоим тази цифра, получаваме над 3.5 деца; ако я утроим—над 5.5 деца. Не зная дали господин Василев се замисля какво означава да увеличим раждаемостта „двойно или тройно“. Това означава ли, че очаква българките да раждат по 5 и повече деца? Може ли държавата с по 20,000 лв. да „купува“ тези деца? Кои жени биха родили толкова деца? Какво би означавало това за „човешкия капитал“ на България? Няма ли децата, в които са вложени тези средства, след 20 години също да поемат към Терминал 2? Всичко това са въпроси, които политиците (и „експертите“, които им пригласят) трябва да си задават.
Решението кога и колко деца да имат е едно от най-съкровените решения, които хората вземат. Намесата на политици в тези решения обикновено не води до нищо добро (спомнете си мерките на Чаушеску за повишаване на раждаемостта в Румъния и политиката за едно дете в Китай). По повод на финансовите стимули – от 2006 г. насам правителството на Република Корея е изразходвало 207 милиарда долара за стимулиране на раждаемостта [11]. Някои корейски фирми също подкрепят щедро работещите родители—напр. строителният концерн „Booyoung Group“ плаща еквивалента на 75,000 долара за дете на своите служители [12]. Въпреки всичко това, раждаемостта продължава да пада и през 2023 г. сумарният коефициент на плодовитост в страната е едва 0.72 деца [13].
По-близо до нас – в Унгария, правителството на Орбан над десетилетие провежда активна политика по насърчаване на раждаемостта, за която отделя рекордните 5% от брутния вътрешен продукт. Въпреки това, сумарният коефициент на плодовитост в Унгария е по-нисък от този в България. Още по-показателно е, че там около 20% от жените, навършили 40 години през 2020, нямат деца [14]. Този дял е значително по-висок в сравнение с другите постсоциалистически страни и подсказва, че унгарките намират начини да се противопоставят на популистки вмешателства в личния им живот, независимо от щедрите финансови стимули.
Това говори, че недобре обмислени мерки за увеличаване на раждаемостта могат да подкопаят репродуктивната мотивация и да предизвикат обратен ефект [15]. Накратко, най-добрият начин да увеличим броя на ражданията в България е, като създадем условия младите българи да остават в родината си и да създават семейства тук. Да, правителствата трябва да подкрепят родителите чрез смислени програми и политики, помагайки на хората сами, съзнателно и свободно да вземат решения кога и колко деца да имат.
Още примери за родната демографска "експертност"
Ще разгледаме още един пример за демографското говорене в България. Той е от интервю за „Гласът на Капитал“ от 4 февруари 2024 г. с Георги Бърдаров – географ, който е сред най-често и най-умерено изказващите се по демографски въпроси. Говорейки за стареенето на населението, доц. Бърдаров отбелязва: „средната продължителност на живота в началото на XX век в Европа е 40 години, т.е. ти на 35-40 години си старец, който си отива“ [16].
Подобно тълкуване на показателя „средна продължителност на живота“ е меко казано некоректно. Погледнете последния портрет на Левски, направен през 1872 г., когато Апостола е в средата на 30-те си години. Старец ли Ви гледа от снимката? Не — това е мъж в разцвета на силите си. Средна продължителност на живота при раждане от 40 години съвсем не означава, че хората на 35-40 години са „старци, които си отиват“. Тя означава, че примерно само 5-6 души от всеки 10 родени доживяват до 40-годишна възраст и не повече от 1 човек до 80 години.
Отбелязваме всичко това не за да засегнем някого, а за да покажем, че демографията (т.е. науката за населението) в България в момента наистина е трагична. В публичното пространство „експерти“ смесват очевидни истини със спекулации, полуистини, а нерядко и с абсолютни неистини. Често сме поставяни в ситуация, подобна на това някой, който се представя за математик, да обяснява, че 2 плюс 2 е 22. Неграмотните могат да намерят логика в това, но по същата тази логика те ще трябва да платят 22 лв. за два пакета ориз от по 2 лева. В демографията за лъже-експертност се плаща много по-скъпо – жените понякога дори губят живота си (спомнете си стотиците румънки, починали в края на 60-те години вследствие на мерки за увеличаване на раждаемостта).
Важността на демографията в съвременния свят непрекъснато нараства. Човечеството преживява една от най-драматичните демографски трансформации в историята си. България не е изключение. Тя е част от тази трансформация (а заедно с другите постсоциалистически страни динамиката на населението ѝ носи отпечатъците на тоталитаризма и на трудностите на прехода). Обществата и икономиките, които успеят да се адаптират към новите демографски реалности, ще просперират. Тези, в които популизмът вземе връх и в които демографските процеси се възприемат като нещо, което трябва да „пасне“ на остарели разбирания, ще се сблъскат с трудности. За да избегнем това, експертният капацитет по демография в България трябва да бъде значително повишен.
За автора:
Николай Ботев е работил в Икономическата Комисия на ООН за Европа и във Фонда на ООН за населението. До нахлуването нa Русия в Украйна е част от ”Digital Professors” на Висшата школа по икономика в Москва. Доктор (PhD) по демография от Пенсилванския Университет. Негови статии са публикувани в най-престижни научни списания в областта на демографията и социалните науки („Population and Development Review“, „American Sociological Review“, и др.). През 2020 „Springer“ издава студията му “The Sexuality-Reproduction Nexus and the Three Demographic Transitions”. През 2023 година, Николай Ботев е един от експертите участвали в подготовката на доклада за състоянието на световното население (State of the World Population 2023), публикуван от Фонда на ООН за населението (UNFPA).
Бележки:
[1] Николай Василев, интервю в „Преди всички“, Българско Национално Радио, Хоризонт, 17.10.23. (https://bnr.bg/post/101892512 ).
[2] Пак там.
[3] Александър Томов в Денят ON AIR, Bulgaria ON AIR, 1 Февруари 2024 (https://www.bgonair.bg).
[4] Георги Бърдаров в "Гласът на Капитал", 4 Февруари 2024 (https://www.capital.bg ).
[7] Виж https://population.un.org
[8] виж https://www.cia.gov
[10] https://www.nsi.bg/bg/content/2953/раждаемост
[11]https://www.theguardian.com
[14] https://www.humanfertility.org
[15] Botev, N. (2015) Could pronatalist policies discourage childbearing? Population and Development Review, 41(2): 301-314