В конфликта между Пашинян и църквата се решава съдбата на Армения
Професор Намък Алиев: „Оперетното пътуване до Иреван на „свещеника“ Баграт Галстанян, противоконституционното му издигане за кандидат за министър-председател, периодичните демонстрации и шествия, задължително придружени от сблъсъци с полицията и насилие, които Западът не забелязва, отвориха нова страница в арменската история. Не мисля, че не е най-добрата, но е достатъчно показателна. Тези самоизобличения според нас трябва да представляват интерес за обективните и непредубедени наблюдатели.
Те трябва да обърнат внимание и на следната подробност: църквата е поставила задачата да се съкрати веригата на управление на несубектната Армения „покровители - църква - държавна власт“, чрез поглъщане на последната. Тя пожела сама да управлява страната: „покровители – църква“. Вече има прецеденти. Въпросът за субектността на Република Армения ще трябва да бъде отложен“.
Арменската общност се разцепи. За първи път от много години църква, диаспора и политици се изправят един срещу друг.
Да започнем с историята.
През 1882 г. руският цар Александър III предприема решителни мерки срещу арменския национализъм и дава съответните указания на министъра на вътрешните работи Толстой. Като част от тези мерки през 1885 година са затворени 160 арменски енорийски училища. В края на 1880-те години с правителствена заповед почти всички арменци са уволнени от високи държавни длъжности в Русия. През март 1889 година е издаден императорски указ за изключване на историята и географията на Армения от училищните програми. Малко по-късно, през 1897 година, царският Кавказки Наместник - княз Григорий Сергеевич Голицин, насочва вниманието на царя към опасна тенденция. Въпросът е бил в това, че в Тифлис и Баку арменците са завзели цялата власт и „арменската църква помага да се революционизира местното население“.
Какво е това? Пореден „арменски геноцид” или реакция на извършеното? Както и при събитията, наричани от някои „геноцид“, това е реакция на действията, извършени от арменците.
Да се обърнем към днешния ден, към съвсем скорошни събития от март 2024 година в населения с арменци грузински регион Самцхе-Джавахети. По това време арменската църква получи задача от извънрегионални сили, управляващи Република Армения, да дестабилизира ситуацията в Южен Кавказ, използвайки лостовете, с които разполага в ръцете си. Религиозната конфронтация, провокирана във връзка с началото на свещения месец Рамадан в Самцхе-Джавахетия, беше „първата лястовичка“ на тези провокации. Нека ви напомня, че в село Адъгени в тази грузинска област, група провокатори, водени от местен свещеник, решиха да попречат на мюсюлманите да отслужат петъчната молитва. Възникна противопоставяне, което принуди официалните [правоохранителни] структури на страната да предприемат действия. На място бяха изпратени голям брой полицаи. Ръководството на грузинските мюсюлмани излязоха с изявление, в което беше подчертано, че свободата на вероизповеданията е защитена от Конституцията на Грузия.
Проучването на историята показва, че арменските общности са работили срещу държавата във всички страни на тяхното пребиваване. И тази работа е била извършвана не с цел подобряване на условията на живот на хората или усъвършенстване на държавата и нейното управление, а с цел държавата да бъде унищожена или поне да й се причинят щети.
Днес в Русия отново започват да разбират ролята, която арменските общности са играли и играят в това. Достатъчно е да се посочи само югът на Русия, наричан от арменците „Северна Армения” - Сочи, Армавир, Краснодар, Ростов, присъединената към тях Абхазия и така нататък. (Тук авторът очевидно има пред вид участието на арменската общност в Абхазия на страната на сепаратистите, които отделиха тази автономна република от Грузия и се опитват ту да търсят признание като независима страна, ту да я присъединят към Руската федерация. Арменците са вторият по численост етнически елемент в Абхазия след етническото прочистване на което бяха подложени грузинците и не толкова отдавана „парламентът“ на самообявилата се „Република Абхазия“ обяви арменския език за втори официален език, наред с абхазкия. Авторът вероятно визира и разрушителното и подстрекателско влияние на кохортата пропагандисти от арменско потекло в Руската федерация, начело с одиозната фигура на г-жа Симонян. Бел. ред.).
Изглежда арменското участие в провала на френската външна политика, също рано или късно ще стане обект на детайлно изследване от страна на съответните френски анализатори.
Но да се върнем към Русия.
Известният литовски изследовател - професор Алгимантас Лекис пише:
„...От самото начало на ХХ век арменците все повече започват да предявяват претенции към „своите“ земи и да обосновават възстановяването възсъздаването на арменската държава върху тях. Естествено, всичко това възмущава автохтонните народи – азербайджанци, грузинци, кюрди и други – чиито предци не са знаели кои са тези арменци“ („Преселението на народите в Кавказ през 20-ти век.“).
В резултат на това, през 1902 година руският цар Николай II издава укази за конфискация на имуществото на арменската църква и за закриване на арменските училища, както и за пълното недопускане на арменците до участие в градските избори. И когато през 1903 година руските власти поемат контрола (налагат секвестър) на имуществото на Светия Ечмиадзин, католикос Мкртич публично проклина царстващия дом на Руската империя. На свой ред Руската православна църква анатемосва арменската църква.
В навечерието на Първата руска революция в много арменски църкви и енории в целия Кавказ са открити тайници с оръжие, боеприпаси и нелегални печатници.
Започнахме през 19 век, когато в Русия е разкрита същността на арменската църква. Църквата е заменяла ролята на държавата сред арменците, поради което е изпълнявала всичките присъщи на държавата функции: на първо място е контролирала финансите, въоръжените сили, разузнаването и т.н. Оттук идва и арменският тероризъм, признат от научната общност за вид международен тероризъм.
Вече споменатият по-горе професор А. Лекис, пише:
„Сега - за арменската църква, която е постоянният общоарменски лидер на арменската общност. В дадения контекст имаме предвид триадата „църква – партия – диаспора“. Това е специфична форма на арменската триархия (троевластие), в която ролята на „първа цигулка“ принадлежи на Ечмиадзин. Именно с нея е свързана на първо място незаконната дейност на арменската общност в Кавказ, насочена към осъществяването на нейните идеи и цели, преди всичко на осъществяването на митологемата-идеологема „Велика Армения от море до море“. Заедно с това в миналото, без да разчитат изцяло на Руската империя (по изложените по-горе причини, бел. авт. Н.А.), арменците предприемат свои собствени опити да създадат своя държава в Кавказкия регион. И в това им начинание, тяхната главна опора и надежда е била арменската църква.
Важната роля на тази институция особено релефно се проявява както през периодите на отсъствие на арменска държавност, така и в това, че арменците постоянно са живели и продължават да живеят в широка диаспора - спюрк. В такива форсмажорни реалности, естествено, арменският етнос можеше да бъде обединен и беше обединен от религията, тоест в дадения случай от арменската църква, играеща ръководната роля. При това тази църква е... единственият обединител в периода на повече от 500 години липса на арменска държавност и многовековни миграционни скитания на арменците“.
Днес, в ХХІ-ви век, историята се повтаря: намиращите се на власт арменски политици поеха по пътя на изграждането на мирни отношения със своите съседи, а църквата и широката диаспора се разбунтуваха срещу това. Естествено, не сами. Диаспората във Франция увеличи разходите за корумпирани политици, като посочи конкретни цели, които между другото противоречат на държавните интереси на Франция. Видима е и активността на сепаратисткия карабахски клан „Кочарян-Саргсян“. А църквата, в съюз с опозиционните политици, се захвана да разклаща държавата, която урежда отношенията си със своите съседите, за да придобие субектност. (Тук авторът има пред вид започналата делимитация и демаркация на държавната граница между Армения и Азербайджан, която беше конкретния повод за „кръстоносния поход“ срещу Ереван, поведен от един от епископите на Арменската църква, Бел. ред.).
Какво иска църквата? За първи път в историята на Армения държавата изгражда своите граници, тече исторически процес: уникална възможност за арменците да завършат формализирането на държавата си. Преди това арменците не са имали държава с граници и може би затова са „мечтали и строили Армения без граници“, с други думи „Армения от море до море“.
Църквата се противопостави на това, оглавявайки протестите, които разцепиха привидно единната общност на арменците. Защо става това? Струва ми се по две причини, на пръв поглед несвързани една с друга, но в крайна сметка насочени към една обща цел.
Първата причина е очертана от проф. А. Лекис в горния цитат за липсата на арменска държавност, която е заменена от църквата. И ние от своя страна развихме тази теза по-горе във връзка с настоящата ситуация в Република Армения. Твърде изкушаващо е за църквата да поеме юздите на управлението на страната в свои ръце.
Втората причина е липсата на субектност на Република Армения, нейният контрол от страна на покровителите й. Тази традиция има дълбоки корени в историята: арменската общност си е намирала покровители, след това ги е предавала, след това пак ги е намирала и отново ги е предавала.
Показателна в това отношение е „Докладната записка на тифлиския военен губернатор за желанието на арменци изповядващи несторианството и живеещи в Персия близо до Салмаст, да приемат руско поданство и за готовността им да действат заедно с Русия срещу Персия“. Докладната записка е адресирана до главния администратор на Закавказкия край с дата 4 юни 1827 година. Документът е много показателен и бих искал да го цитирам изцяло:
„Арзрюмският търговец Антон Грикуров Сеил оглу донесе устно следното на Г-н Тифлиския военен губернатор следното:
Моят баща Грикур Сеил оглу от най-отдавнашни времена имаше желание да встъпи в гражданство на Всерусийкия император и желаеше това с усърдие към Неговия престол; и затова той винаги се опитваше да намери средства, за да покаже своята привързаност към Руската държава, така че да може под новото си поданство да получи същите почести, с които се ползваше и се ползва при Падишаха на Турската империя. Моят родител, тъй като все още не е бил удостоен с щастието да бъде сред лоялните поданици на Русия, поради това, че не се е намерил случай, достоен за вниманието на началството, сега ми заповяда да уведомя вашето Правителство, че народът, наречен Несторианци, живеещи в Имидийските планини, на 12 часа път с кон до град Салмаст принадлежащ на персите, с численост между 50 000 до 60 000 домакинства, които на пръв поглед, макар и да принадлежат на Турския Султан, но изобщо не признават неговата върховна власт над себе си.
Несторианският народ, намирайки се във вечна вражда с персите, в случай на някакво потисничество от тяхна страна, обявява война и я води без никаква помощ или разрешение на Турския Султан... От гореописаното обстоятелство ясно се вижда, че въоръжаването на Несторианците срещу персите от страна на вашето Началство, или от страна на баща ми или от мен не може да бъде сметнато като нарушение на мира между Руската и Турската империя. Намирам за необходимо да добавя към това, че Несторианският народ, освен собствената си сила, има в лицето на своя съсед съюзник, който принадлежи към племената Кюрдистански и се наричат Балбаси, които се отличават от всички народи, населяващи този край с храбростта и мъжеството си, като при това съм длъжен да Ви донеса, че този народ може много лесно да бъде въоръжен от Шахзаде срещу руснаците: защото той е в много бедно положение и лесно би бил прелъстен от парите, които Шахзаде може да им предложи.
Що се отнася до средствата по какъв начин да ги спечелим на страната на руснаците; то аз смятам следното:
Несторианският патриарх Марсиман, който живее в град Гармиан, ги управлява почти еднолично и има влияние над съседния народ на Балбасите, които той може доста лесно да въоръжи срещу персите: и затова намирам за необходимо да му се напише писмо, в което да му се обещае както на него, така и на народа, който управлява, че Господарят Император, като награда за тяхната служба и усърдие към вашето правителство, винаги ще бъде готов да покровителства и защитава него и народът му от всички техни врагове, както сегашни така и бъдещи.
Това писмо, което трябва да бъде предадено в ръцете на самия патриарх, трябва да ми бъде дадено и аз ще му го занеса, като отида там с трима водачи, единият от които е моят преводач. Вярвам, че те ще повярват на руските увещания много бързо: защото те са уверени в непобедимата сила на руското войнство и се надяват на завоюването на Адербиджан (така е наричан Азербайджан по онова време, бел. ред.), близо до който живеят, след което и те ще благоденстват под скиптъра на Руския Монарх. Ако правителството желае да изиска техните бегове за преговори, то в такъв случай няма да има затруднения и ще е необходимо само да ги покани. Дори и племенникът на патриарха няма да откаже да пристигне при вас.
В заключение, донасям на Ваше Превъзходителство, че ако вашето Правителство не пожали пари и ги изпрати на Несторианците, тогава не предвиждам никакви пречки да ги склоня да вдигнат оръжие срещу персите“.
От този документ се вижда как арменците се пазарят с Русия за същите привилегии, които са имали и при предишния си стопанин:
„Моят баща Грикур Сеил оглу от най-отдавнашни времена имаше желание да встъпи в гражданство на Всерусийкия император и желаеше това с усърдие към Неговия престол; и затова той винаги се опитваше да намери средства, за да покаже своята привързаност към Руската държава, така че да може под новото си поданство да получи същите почести, с които се ползваше и се ползва при Падишаха на Турската империя“.
Той не се оплаква от някакво потисничество, той продава господаря си и се пазари за същите почести, на които вече се радва от този, когото продава!
Това вече е станало точно преди 200 години и нищо не се е променило. Арменците още се пазарят за своите облаги като продават стария си господар!
Оперетното пътуване до Иреван на „свещеника“ Баграт Галстанян, противоконституционното му издигане за кандидат за министър-председател, периодичните демонстрации и шествия, задължително придружени от сблъсъци с полицията и насилие, които Западът не забелязва, отвориха нова страница в арменската история. Не мисля, че не е най-добрата, но е достатъчно показателна. Тези самоизобличения според нас трябва да представляват интерес за обективните и непредубедени наблюдатели.
Те трябва да обърнат внимание и на следната подробност: църквата е поставила задачата да се съкрати веригата на управление на несубектната Армения „покровители - църква - държавна власт“, чрез поглъщане на последната. Тя пожела сама да управлява страната: „покровители – църква“. Вече има прецеденти. Въпросът за субектността на Република Армения ще трябва да бъде отложен.
И още нещо. Ако в държава, която претендира да се нарича демократична, опозицията не само допуска мисълта, но и се стреми да дойде на власт чрез насилие, тогава тази страна може само да мечтае за демокрация. Мисля, че теоретиците на либералната демокрация ще се съгласят с мен. В една демократична държава политиците уважават избора на хората и се домогват за гласовете им, за да дойдат на власт в съответствие с Конституцията. Така че покровителите на Република Армения и арменската общност има върху какво да мислят и над какво да поработят.