1918 Закавказието, мюсюлманският изток и парламентаризмът – Част 2

ПЪТЯТ КЪМ АЗЕРБАЙДЖАНСКАТА ДЕМОКРАТИЧНА РЕПУБЛИКА – ДЕЛОТО НА МЮСЮЛМАНСКИТЕ ПАРЛАМЕНТАРНИ ФРАКЦИИ В ЗАКАВКАЗКИЯ ПАРЛАМЕНТ
Автор
Теодор Дечев
На 18 февруари 1918 година започва издаването на емисии от бонове на Закавказкия комисариат. Те се разпределят на договрони начала между Грузия, Азербайджан и Армения. Всички намиращи се по онова време на територията на Закавказието парични знаци останали в обръщение.
Снимка: Wikimedia Commons

В предишната част, започна разказът за дейността на депутатите – мюсюлмани в Закавказкия Сейм. На база на запазените протоколи от заседанията на няколкото мюсюлмански азербайджански партийни фракции в Сейма се вижда изключително сложната геополитическа и местна политическа ситуация в Закавказието. Някой беше казал, че „горко на този народ, на когото са необходими герои”. През 1918 година и трите основни закавказки етноса имат своите герои, като тук не става дума само за готовността на последните да служат на народите си, а и за значителната далновидност и отговорност, която проявяват.

Въпреки редица различни тълкувания, на базата на наличните исторически извори се виждат огромните усилия, които полагат депутатите от Закавказкия Сейм за да създадат от Закавказието регионална сила – единна, демократична, федеративна република от Черно море до Каспийско море. Както беше коментирано вече в предишната част, единствено чудовищният натиск на трите велики сили – Отоманската империя, Съветска Русия и Германия, провалят изграждането и развитието на Закавказката демократична федеративна република (ЗДФР).

Повлечени от водовъртежа на геополитическото противопоставяне на Великите сили и на техните амбиции в региона, грузинци, азербайджанци и арменци са принудени да търсят решение на своите национални проблеми в създаването на самостоятелни национални държави. Но до тогава има още време, а нашият разказ достигна до момента, когато Германия в лицето на проф. Шрайдер – преподавател в Тифлиския университет се обръща към азербайджанските депутати с предложението да упълномощят и командироват в Берлин своя делегация, която да може да води преки преговори с германското правителство. [1, док. 7]

Азербайджанските представители на срещата с Шрайдер отговарят уклончиво и предпазливо, защото добре познават ревнивия характер на отоманските власти и не искат да създават излишни дипломатически интриги в региона, пък било и между съюзници като Берлин и Константинопол. Някой би могъл да изтълкува тази предпазливост като прекалена лоялност на азербайджанците към Отоманската империя, предизвикана от религиозна и езикова близост, но както ще видим по-нататък, те са имали всички основания да са предпазливи.

Азербайджанските демократични лидери отлично знаят, че Отоманската империя има свои цели и задачи в региона и че те съвсем не са свързани с подкрепата и изграждането на закавказката държавност и демократичен ред. До голяма степен отоманските намерения не са свързани и с изграждането на азербайджанската държавност.

Едва ли азербайджанските депутати са имали информация за започналите преговори между Германия и Отоманската империя за разпределяне на сферите на влияние в Закавказието и за признаването на интересите на Германия в Тифлиска губерния. Едва ли са знаели в подробности и за намеренията на младотурското ръководство на Империята, да превърне Азербайджан в ханство, начело на което да застане роднина на младотурски лидер.

Но те са проявили забележителна политическа интуиция, за да имат определени резерви към Отоманската империя и да се опасяват от реакциите на нейното политическо ръководство. Действително, те заявяват, че биха приели само турски войски за евентуално усмиряване на анархията по мюсюлманските земи в Закавказието, но едва ли биха се намерили и други въоръжени сили от страна на Централните сили, които да се нагърбят с подобна мисия.

Малко по-късно, азербайджанските лидери ще трябва да проявят едновременно и голяма твърдост и голяма маневреност, за да не допуснат присъствието на отоманския военачалник Нури паша в Елисаветпол (Гянджа) и в Баку, да доведе до ликвидиране на азербайджанската демокрация.

Но да се върнем към хронологията на събитията и техния анализ. На 6 април 1918 година, общото заседание на мюсюлманските фракции трябва да се занимава с изключително деликатната тема за позицията на партията „Хюммат” („Гуммет”) по отношение на политическото поведение на грузинските социалдемократи. Възникнали са спекулации, че грузинските социалдемократи търсят помощ от болшевиките във възникналата тогава ситуация в Закавказието, свързана с провала на мирните преговори с Отоманската империя.

Първи взима думата депутатът от Сейма Али Хан Кантемиров. Той обяснява, че не желае да влиза в конфронтация с партията „Хюммат” („Гуммет”), но иска разяснения от първа ръка, за отношението на „Хюммат” към предполагаемите действия на грузинските меншевики. Той пита:

„Сега, когато става дума за политическа платформа, не за идеи, а за спасяването на физическото съществуване на народа, когато партията на меншевиките, с които върви в крак партията „Гуммет”, се обръщат с молба за помощ към руската демокрация и искат по този начин да въвлекат Закавказието в ужасите на болшевишката вакханалия, когато в Баку мюсюлманските демократи гинат с хиляди от ръцете на болшевишко – арменските банди и когато партията на меншевиките, която така твърдо се разправи с болшевиките тук в Александровската градина (става дума за разгонването на провокираните от болшевиките протести в Александровската градина в Тифлис, насочени срещу свикването на Закавказкия Сейм, бел. авт.), сега се отнася към нас така хладнокръвно, когато обект на насилие е станала демокрацията на друг народ и води двусмислена политика по въпроса за надигащата се опасност над мюсюлманския народ, поведението на мюсюлманската социалдемократическа партия „Гуммет” трябва да бъде формулирано”. [1, док. 8]

Въпросите на Али Хан Кантемиров не са случайни. В предишната част вече анализирахме твърде сдържаното поведение на грузинските социалдемократи – меншевики по отношение на кървавите погроми на болшевиките над азербайджанците в Баку и над партията „Мусават”.

Действително, в този момент над грузинската част от Закавказието е надвиснала опасността от турско нашествие. Грузинските меншевики са буквално заклещени в избора си дали да продължат войната с Отоманската империя с всички шансове да претърпят военна катастрофа или да извършат „политическо и партийно самоубийство”, (както се казваше в телеграмата до делегацията на мирните преговори в Трапезунд и по-специално до Гегечкори и Церетели) и да се приемат отоманските териториални претенции и да се предадат териториите, които Съветска Русия вече е отстъпила на Султана с Брест-Литовския мирен договор.

Грузинските меншевики нямат никакво поле за маневриране, те са в истински политически „цугцванг” и зверствата на болшевиките в Баку, (подкрепени от местната секция на „Дашнакцутюн”) поне в този миг сякаш не са главния им проблем. Те обаче са огромен проблем за техните твърде лоялни съюзници от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм.

Вече проследихме дебатите между мюсюлманските фракции по повод провала на преговорите в Трапезунд и възобновяването на военните действия с Отоманската империя. По време на тези дебати, партията „Хюммат” („Гуммет”) заявява, че ще подкрепи позицията на грузинските социалдемократи – болшевики. Тази позиция е напълно противоположна на категоричната позиция срещу възобновяването на военните действия, декларирана от Мюсюлманския социалистически блок. Тя е в разрез и с много умерената и балансирана съвместна декларация на партията „Мусават”, заедно с гравитиращите към нея безпартийни демократични депутати и на партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”).

Когато мащабът на клането в Баку („Мартенските събития” от 1918 година) става напълно ясен в Тифлис, сред депутатите от мюсюлманските фракции възникват напълно резонни въпроси. От една страна, те са силно уязвени от безчувственото от тяхна гледна точка поведение на грузинските меншевики. От друга страна, възниква въпросът за националното единство и към партията „Хюммат” („Гуммет”) потичат въпроси. Естествено, те са изцяло издържани в духа на призива на депутата Али Хан Кантемиров:

„Необходимо е в този отговорен момент, мюсюлманските партии да знаят отношението на „Гуммет” към ситуацията, към нас и към нашата ориентация, към меншевиките, а също така и към болшевиките”. [1, док. 8]

Членът на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Агамалов се опитва да отговори на Кантемиров, но присъствуващите на заседанието не са доволни. В протоколите е отбелязано, че за тях, „той се отклонява от пряк отговор, старае се да се измъкне с общи фрази, които подчертават демократичността на партията „Гуммет” и тактиката й от тази гледна точка”. [1, док. 8]

Налага се да се включи друг член на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Дж. Ахундов, който заявява, че отношението на партията „Хюммат” („Гуммет”) по всички повдигнати въпроси ще стане ясно, ако той даде разяснения по два кардинални въпроса: въпросът за „северната и южната ориентация”, (иначе казано за препоръчваната от „Хюммат” геополитическа ориентация, бел. авт.) и за отношението към болшевиките. Ахундов заявява:

„Ние не сме нито за северна, нито за южна ориентация на самостоятелното Закавказие. Що се отнася до отношението ни към болшевиките, то ние гумметистите сме готови да се борим с тях безпощадно, като в същото време полагаме всички възможни усилия, за да вървим ръка за ръка с умерените демократи на другите народи”. [1, док. 8]

Това заявление, естествено поражда нови въпроси. Мусаватистът Векилов пита:

„Как си представяте това единение, когато грузинците – меншевики, в единство с които работят гумметистите са издали възвание към руската демокрация, иначе казано към болшевиките и чакат от тях помощ, в същото време, когато вие току що заявихте за своята непримиримост към болшевиките”. [1, док. 8]

В отговор, Дж. Ахундов заявява:

„Във възванието към руската демокрация ние не сме взимали участие, но не издадохме своя декларация с отрицателен характер, защото по този начин щяхме да разрушим единственото мостче между демокрациите на другите народи и мюсюлманите. Това възвание е издадено от страх, предизвикан от стремежа на мюсюлманите да се изолират, както казват самите меншевики – грузинци, и когато те от страх протягат ръка на север, ние гумметистите не можем да възразяваме”. [1, док. 8]

Депутатите Усуббеков и Ахундов обръщат внимание, че според тях грузинците - меншевики водят грузинска национална политика и обвиняват членовете на „Хюммат”, че образно казано „им вървят по гайдата”. Те призовават:

„Сега, в този решителен час ние искаме да знаем, ще продължавате ли вие гумметистите да вървите подире им (на грузинските меншевики, бел. авт.) или ще имате своя национална ориентация. В името на спасението на грузинците или по-скоро на партията си, меншевиките се готвят да ни навлекат на главите болшевишка, казашка и арменска опасност, за което без стеснение говорят техните вождове, членовете на Сейма Жордания и Церетели. Всичко това те ни го казват в очите без стеснение, вие трябва да мислите по друг начин, отколкото тези господа”. [1, док. 8]

Социалдемократът от „Хюммат” („Гуммет”) и член на Сейма Агамалов, взима думата за да подчертае още веднъж, че ориентацията на „гумметистите” е закавказка. Той декларира:

„Ние сме за самостоятелността на Закавказието, заради интересите на демокрацията, но ако демократизмът се оказва крехък и се разбива в националистическия ръб и вследствие на това настъпи разпад, то аз ще предпочета „пердаха на родния си баща пред чуждия”. Но нашата главна цел е самостоятелността”. [1, док. 8]

Много активният по време на тези дебати социалист от Мюсюлманския социалистически блок Кантемиров задава нов въпрос:

„Не виждате ли заплаха за самостоятелността (на Закавказието, бел. авт.) в обръщението към руската демокрация и защо вие гумметистите не протестирате?” [1, док. 8]

Отговорът на Агамалов е:

„Аз протестирах. Протестирах по това или по-точно по въпроса за ориентацията, в тясна връзка с който стои въпросът за отношението към болшевиките. Назрява разкол сред меншевиките и ние чакаме успеха на тази част от демократите, които ще тръгнат след Чхенкели”. [1, док. 8]

Несъмнено, Агамалов е прогнозирал доста точно възможният ход на събитията в краткосрочен план. Въпреки основателните безпокойства на останалите депутати – азербайджанци, неговата политическа логика ще се окаже правилна.

Политическата линия на Чхенкели наистина ще надделее, Закавказкият Сейм ще обяви независимостта на Закавказието и войната с Отоманската империя ще бъде спряна. Правителството на Гегечкори подава оставка. Последното ще стане причина за някои отровни реплики в едно от писмата на Шаумян до Ленин, в което вождът на бакинските болшевики ще уведоми вожда на световния пролетариат, че правителството на Гегечкори се е оказало твърде ляво и затова е трябвало да си отиде.

Всъщност, става дума за нормална демократична процедура и за поемане на политическа отговорност. Логиката на Агамалов се оказва оправдана – заслужавало си е да бъдат запазени неизгорени мостове и между демократичните партии и между трите основни народа в Закавказието.

Разбира се, не всички членове на „Хюммат” („Гуммет”) са били с толкова ясна политическа визия и с толкова точна прогноза за хода на политическия процес. Протоколите са запазили разсъжденията, направени на глас от неизвестен депутат от Сейма, член на „Хюммат” („Гуммет”):

„Ако не се стигне до самостоятелност (на Закавказието, бел. авт.) и тук дойдат от север болшевиките, то ние сме против тях и в такъв случай сме за турска ориентация, но ако от север дойде истинска демокрация, то ние ще сме с тях против турците”. [1, док. 8]

Един от най-авторитетните мусаватисти, създател на партията „Мусават” и бивш социалдемократ – Мамед Емин Расулзаде, подчертава, че той и съмишлениците му ще се борят „с оръжие в ръка, с каквато и да е (демократична или недемократична, бел. авт.), връщаща се обратно в Закавказието Русия”. [1, док. 8]

На това изявление на Расулзаде, депутатът, член на „Хюммат” („Гуммет”) Н. Джамалбеков отговаря:

„Аз съм готов да се боря заедно с вас, но покажете вашите сили”.

М. Е. Расулзаде: „Ние вярваме в силите си и в тежък момент можем да повикаме помощ от юго-запад”.

Н. Джамалбеков: „Аз не чакам от турската армия свобода за нашия народ”. [1, док. 8]

В крайна сметка, поради различията между оценките на различните депутати, членове на „Хюммат” („Гуммет”), мусаватистите им предлагат да дадат евентуалния си категоричен отговор в писмена форма. Членовете на „Хюммат” („Гуммет”) дават съгласието си и обещават да представят становището си на следващото заседание на фракциите.

Бихме могли да завиждаме на почтения начин, по който се водят политическите дебати между депутатите от отделните мюсюлмански фракции в Закавказкия Сейм. При днешните политически нрави, фракцията на „Хюммат” („Гуммет”) би била буквално анихилирана политически от опонентите си. Тогава членовете на останалите мюсюлмански фракции просто искат да разберат действителната позиция на „гумметистите”.

На следващия ден (на 7 април 1918 г.), депутатите от мюсюлманските фракции отново са призовани на съвместно заседание. Представителите на партията „Хюммат” („Гуммет”) отсъствуват, но на останалите фракции в момента не им е само до тях. На заседанието се разисква изключително спешен и притеснителен за азербайджанците въпрос – получената тревожна телеграма за поражението на отряда на полковник Магалов при железопътната гара Аджикабул. В протокола е записано дословно:

„Всички оратори в един глас обвиняват партията на меншевиките за аджикабулското поражение, заради тяхното двусмислено отношение спрямо болшевиките”. [1, док. 9] Азербайджанските членове на сейма негодуват и срещу министрите – меншевики, „които след като са съсредоточили в ръцете си цялата власт, от една страна изпращат за борба с болшевиките правителствен отряд и му обещават средства за тази борба, а от друга страна, по всякакъв начин задържат отпускането на военните снаряжения, правейки формални откази”. [1, док. 9]

Тук става дума за отряда на полковник Магалов (последният има и княжеска титла), който е изпратен от Закавказкия Комисариат, за да спре настъпващите войски на Бакинския Съвет, навлезли в дълбочина на територията на Азербайджан и нахлули на територията на Елисаветполска (Гянджанска) губерния.

От гледна точка на мюсюлманските фракции, от изхода на сражението между силите на полковник Магалов и войските на Бакинския Съвет е зависело спасяването на азербайджанските територии от болшевишка окупация. Затова те правят, каквото е по силите им за усилването на отряда на Магалов и към него са присъединени офицерите от Мюсюлманската школа за подпрапоршчици.

Очевидно е, че обвиненията на азербайджанците към централното правителство, тоест към Закавказкия Комисариат не са били до край основателни, защото срещу болшевиките и техните съюзници е изпратена реална военна сила. Лидерът на Бакинския Съвет – Степан Шаумян в присъщия му „артистичен” стил, описва отряда на Магалов като някаква страшна сила, докато изнудва Совнаркома за подкрепления в жива сила и в техника. Обаче за голямо съжаление на азербайджанците паническите рапорти на Шаумян далече не са основателни.

Претенциите на депутатите – мюсюлмани към Закавказкия Комисариат се оказват напълно основателни, когато става дума за екипировката на отряда, изпратен срещу войските на Бакинския Съвет. Бойците на полковник Магалов се оказват значително по-зле въоръжени от болшевиките и са разбити.

При тези обстоятелства е естествено депутатите от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм да са леко параноични и да откриват двусмисленост в поведението на грузинските социалдемократи – меншевики. На това се дължат и обясненията с „гумметистите” от предишния ден. Но нещата очевидно стоят по-просто и съвсем не конспиративно. Меншевиките в Тифлис са изправени пред подновяване на военните действия с Отоманската империя и едва ли разполагат с излишъци на военна екипировка. В такъв момент, всеки участък на фронта „тегли чергата към себе си” и азербайджанците едва ли е трябвало да очакват, че тяхното направление е с по-голям приоритет от отбраната на територията на Закавказието с преобладаващо грузинско население.

Азербайджанските депутати негодуват, че „полковник кн[яз] Магалов изпраща ежедневно телеграми с най-тревожен характер, моли за изпращането на брониран влак, на оръдия, снаряди, картечници и патрони, но правителството не обръща никакво внимание и нищо не предприема за тяхното доставяне.

Членът на Сейма М. Магеррамов и министърът на пътищата и съобщенията Х. Б. Мелик-Асланов, упълномощени да получат гореизброените неща, не получиха нищо, тъй като им се създават милион препятствия ...”. [1, док. 9] За въпросните „милион препятствия”, двамата пълномощници на азербайджанците докладват на същото това общо заседание на мюсюлманските парламентарни фракции.

Тук отново е мястото да подчертаем, че противоречията между отделните партии (в това число и между различните социалдемократически и социалистически партии) и етноси, представени в Закавказкия Сейм, са предизвикани най-вече от бруталния натиск на двамата агресивни съседи – северният (Съветска Русия) и юго-западният (Отоманската империя). Случаят с конфронтацията между мюсюлманските фракции в Сейма и меншевиките – грузинци е изключително нагледен пример на въздействието на постоянния натиск на Великите Сили върху политическия процес в Закавказието.

Грузинците са дълбоко обезпокоени и почти паникьосани от заплахата от страна на Отоманската империя. Азербайджанците възприемат по абсолютно същия начин напредването на болшевишките войски. Естествено, поражението при Аджикабул и ежедневните телеграми на полковник Магалов поддържат у мюсюлманските депутати високо напрежение и нервност. Това се отразява и на дебатите, проведени на 7 април 1918 година.

Пак по време на тези дебати, членът на Сейма Н. б. Усуббеков казва, че „тези, които ни обещаваха за тази борба всичко, лъгаха, защото не дадоха почти нищо. Тюркската пословица казва: „Лъжецът трябва да бъде гонен до край”. Ние направихме това. Да се гоним повече няма смисъл. Трябва днес да отправим ултиматум с подробна мотивировка за всичко това, което ние понесохме, да напуснем Тифлис и да се хвърлим по посока на надигащата се опасност”.

Редица оратори, говорили след Усуббеков, го поддържат и искат мусаватистите – членове на правителството да подадат оставка. За това особено настоява Ш. б. Рустамбеков.

От своя страна, министърът на пътищата и съобщенията и член на Сейма, Х. Б. Мелик-Асланов, констатира „твърде печалният факт, че на едната страна са застанали всички, а на другата [са останали] мюсюлманите. На страната на първите са техническото и материалното превъзходство, а на наша страна е числеността и едва ли на мюсюлманите е изгодно да скъсват [отношенията си с останалите закавказки народи и техните партии] при тези условия, макар че са фактически изолирани. От болшевиките за нас няма пощада и за сега те ни разбиха. Меншевиките също застанаха във враждебен лагер и ако нас са ни разбили на едно място, то трябва да се укрепим на друго. С меншевиките за сега има възможност да се разберем и договорим, ако въпросът за войната с Турция бъде разрешен в приемлива за нас форма”. [1, док. 9]

Междувременно, Усуббеков продължава да настоява на своето първоначално предложение, цитирано малко по-горе. Той изисква, без да се взима пред вид отсъствието на представителите на партията „Дашнакцутюн” от Тифлис (тоест, без да се изчаква завръщането им, бел. авт.), да се отправи ултиматум към меншевиките и правителството, основна точка на който да бъде обявяването на независимостта на Закавказието. [1, док. 9]

Настояването на Усуббеков е резонно, защото то би създало правни основания за действия и на двата фронта – и в конфликта със Съветска Русия и във взаимоотношенията с Отоманската империя.

Докато Закавказието се води, макар и на книга част от територията на бившата Руска империя и съществува в режим на правен вакуум (а също и на международно правен вакуум), военните действия на Бакинския Съвет могат да бъдат разглеждани като част от някакъв вътрешен великоруски конфликт. Самият Шаумян характеризира клането над азербайджанците през март 1918 година като „гражданска война”, след което с половин уста изказва съжаление, че тя се е превърнала в междунационално клане.

С обявяването на независимостта на Закавказието, агресивните действия на Съветска Русия вече ще са срещу суверенна държава, която ще бъде призната най-малко от Отоманската империя, която е страна по мирния договор със Съветска Русия от Брест-Литовск. С последното обстоятелство би трябвало да се съобразяват поне в Москва.

Болшевиките в Баку видимо с нищо не се съобразяват, но за тях ще бъде в сила второто съображение, свързано с независимостта. Обявяването на независимостта на Закавказието е условие за сключване на мир с Отоманската империя. Ако бъде постигнат мир със Султана, срещу войските на Бакинския Съвет биха могли да бъдат използувани всички военни ресурси на Закавказието и дори „да бъде поискана помощ от юго-изток”, както се беше изразил един от лидерите на азербайджанците.

Затова и искането, съдържанието на ултиматума до грузинските меншевики и до правителството (тоест – до Закавказкия Комисариат) да се сведе до настояване за незабавно обявяване на независимостта на Закавказието може да се оцени като много адекватно и политическо издържано.

След повдигането на въпроса за ултиматума, се изказва и членът на Сейма, Мамед Емин Расулзаде. Неговото изказване е много балансирано и умерено. Той постулира, че „трябва да се използува това течение сред меншевиките, което стои на гледната точка на делегацията на Трапезундската мирна конференция. Трябва да се поговори с члена на Сейма – Чхенкели. Трябва да се превземе крепостта отвътре”. [1, док. 9]

Друг член на Сейма – Хасмамедов, също застава на позицията за преговори с Чхенкели, но не в качеството му на министър на външните работи и на представител на правителството, „защото в момента няма Закавказко правителство, а има диктатура на арменците и грузинците, олицетворени от техните представители (Върховният Съвет на отбраната: Гегечкори, Карчикян и Рамишвили)”. [1, док. 9] Затова, според Хасмамедов, с Чхенкели трябва да се разговаря в качеството му на председател на Грузинския Национален Съвет и ръководител на грузинската политика.

Хасмамедов предлага на Чхенкели да се заяви: „в този критичен момент за нашия живот, а също така и за грузинския народ, сред който вече върви разлагане поради болшевишко-арменските интриги, за всичко открито и да се получи категоричен отговор: с нас или против нас. Ако са против нас, то в ръцете ни има копче с друго свойство, от натискането на което могат да последват големи сътресения”. [1, док. 9]

Членът на Закавказкия сейм Фатали Хан Хойский възлага надежди на тези преговори (на преговорите с течението на Чхенкели сред грузинските социалдемократи – меншевики, бел. авт.) и в случай на техен неуспех заема позицията, че трябва да последва скъсване с останалите партии и народи в Закавказието. Той обаче предупреждава, че „това ще задълбочи и без трудното положение и тогава ще се наложи да се повикат сили от вън”. [1, док. 9]

Фатали Хан Хойский предлага и някои извънредни мероприятия с практически характер, като изпращане на делегати по места. За тези мисии той предлага членовете на Сейма Усуббеков, Джафаров, Рустамбеков и Махмудов, заедно с помощника на Бакинския губернски комисар М. Б. Векилов. Според Хойский, тези стъпки, които са предложени от почти всички оратори, трябва да бъдат предприети, а именно: „да се покани и да се водят разговори с председателя на Трапезундската делегация (с Чхенкели, бел. авт.) за създалото се положение и да му се заяви за необходимостта от независимост на Закавказието.

Да се свика заседание на правителството, заедно с представители на [парламентарните] фракции и да се обяви за излизането на министрите – мюсюлмани от правителството, поради неудовлетворяването на техните искания по въпроса за изпращане на помощ на отряда на полковник Магалов. Да се изпрати за сведение на всички отговорни партии, неотклонното желание на всички мюсюлмански фракции на Сейма да се обяви независимостта на Закавказието, като в случай, че това не срещне съчувствие у другите партии, ние ще бъдем принудени да започнем обсъждане на въпроса за възможността за обявяване на независимостта на Източен Кавказ (има се пред вид източната част на Закавказието, бел. авт.)”. [1, док. 9]

На това общо заседание на мюсюлманските фракции на Закавказкия Сейм се взима ясен курс към обявяването на независимостта на Закавказието и на подкрепа на позицията на Чхенкели като ръководител на делегацията на Сейма на Трапезундската мирна конференция за сключване на мир с Отоманската империя, дори и на най-висока цена. Консолидираната позиция на всички мюсюлмански фракции, ще изиграе много важна роля за рязкото тласване напред на процеса на обявяване на независимостта на Закавказието. Ефектът от взетата категорична позиция от страна на азербайджанците по въпроса за независимостта и мира на юго-западния фронт ще се види буквално през следващите ден – два.

На следващото общо заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 9 април 1918 година, Мамед Емин Расулзаде вече има възможността да докладва и да информира азербайджанските депутати за резултатите от преговорите с представителите на „отговорните фракции”. По време на тези преговори и изработен дневният ред за предстоящото заседание на Закавказкия Сейм. На заседанието на мюсюлманските фракции отново отсъстват представителите на „Хюммат” („Гуммет”). В протокола, въпросната партия е упомената (както никога до този момент) като „социал-демократическата партия на меншевиките „Гуммет”. [1, док. 10] Сам по себе си, този запис, най-вероятно резултат на техническа грешка, отразява възприемането на „гумметистите” в този момент от останалите азербайджанци, като едва ли не секция на грузинските социалдемократи – меншевики.

Мамед Емин Расулзаде информира останалите депутати от мюсюлманските фракции, че първата точка на предстоящото заседание на Сейма ще бъде въпросът за провъзгласяването на независимостта на Закавказието, а вторият въпрос ще бъде специална, предварително подготвена резолюция, която ще бъде представена на Сейма за одобрение. Проектът на резолюцията гласи:

„Като изслуша доклада на мирната делегация и като й предлага да продължи преустановените преговори, Сеймът възлага на правителството да предприеме мерки за най-скорошно прекратяване на военните действия и за сключване на мир”. [1, док. 10]

Очевидно е, че решенията на бурното заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 7 април 1918 година, са имали силно катализиращо влияние върху готовността на останалите партии и най-вече на грузинските социалдемократи – меншевики, да предприемат реални и конкретни мерки за обявяване на независимостта на Закавказието и за сключване на мир.

Натискът на азербайджанците очевидно дава на течението на Чхенкели много важни допълнителни аргументи, които ръководителят на делегацията на Трапезундските преговори да хвърли върху везните и да ги наклони в своя полза. Сега вече, идеята за сключване на мир, с даване на териториални отстъпки на Отоманската империя не изглежда като „партийно самоубийство” за грузинските социалдемократи, защото със сключването на мира те ще изпълнят настояването не само на Султана, но и на най-многолюдната етническа група в Закавказието – азербайджанците. Самият Чхенкели вече е изваден от състоянието на „цугцванг” в политическия шахмат и може смело да изиграе ходовете си в защита на независимостта и мира.

Категоричната позиция на азербайджанците, които до този момент са демонстрирали забележително търпение в общия контекст на колебанията на закавказките политически елити по отношение на независимостта, е убедила за много кратко време останалите „отговорни партии” и „отговорни фракции”, че времето за размишления, чудене, а пък и за протакане е изтекло. За два дни преговори, огромното мнозинство в Закавказкия Сейм е узряло за обявяването на акта на независимостта.

Разбира се, това не е повод за еуфория сред депутатите от мюсюлманските фракции на заседанието им на 9 април 1918 година. Членът на Сейма Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов и още редица други оратори, „като вземат пред вид неустойчивостта и съмнителността на мнозинството в Сейма” призовават към „бдителност и предпазливост по отношение на предложения дневен ред и към такава мъглива и неопределена позиция, допускаща различно тълкуване”. [1, док. 10]

Хасмамедов и съмишлениците му предлагат на самото заседание на Закавказкия Сейм да се поиска изменение на дневния ред. Те разсъждават по следния начин.

„Ако ние първо приемем независимостта на Закавказието и след това такава мъглява формула (има се пред вид резолюцията за мирните преговори с Отоманската империя, бел. авт.), можем да се окажем в тежко положение, ако тази формула бъде изтълкувана по друг начин, а именно правителството, на което се възлага воденето на мирните преговори, може да заеме войнствуваща позиция и да докара Закавказието отново в състояние на война с Турция и от нас [ще] очакват жертви наравно с другите народи, като от граждани на вече независимото Закавказие. Ето защо в резолюцията трябва да бъде посочено, че „тези стъпки и този курс, към който се е придържала и се придържа мирната делегация, се одобряват”. Без това одобрение, при промяна на обективните условия може да се измени ситуацията и за меншевиките, които водят зад гърба ни преговори с Ленин, и да бъдем въвлечени в нежелателна война и в този случай тази резолюция ще ни тежи, като известно юридическо обвързване”. [1, док. 10]

Мамед Емин Расулзаде отделя в изказването си повече внимание не на правната формулировка на въпроса, а на неговата същност. Той ясно обяснява, че „фактът на преминаване на властта към председателя на мирната делегация, членът на Сейма Чхенкели показва, че въпросът за мира е решен безвъзвратно. Само че, по време на провъзгласяването на независимостта на Закавказието,, трябва да се посочат границите на страната в общи линии, без Батумски, Карски и Ардахански сандажак и с включване на Северен Кавказ до казашките земи”. [1, док. 10]

Но дори и хладнокръвните разсъждения на Расулзаде не могат да успокоят притесненията на много от участниците в пренията. Особено е обезпокоен Фатали Хан Хойский. За него основен източник на тревоги е „неустойчивостта на позицията на меншевиките, чийто отговорен представител Церетели, сутрин говори едно, вечер друго, а другият им представител Ной Рамишвили вечер твърди едно, а на другия ден съвсем противоположното му ...”. [1, док. 10] Това дава основания на Хойский да се опасява от тази неяснота в резолюцията и той също като Расулзаде настоява, „границите на Закавказието да бъдат посочени с [ясни] контури и да бъде изказано одобрение на позицията на мирната делегация”. [1, док. 10]

В крайна сметка, след тези бурни и съдържателни дебати, събранието на мюсюлманските фракции обобщава направените препоръки по следния начин:

„Взимайки под внимание всичко казано по-горе, събранието постанови да се настоява:
на одобряване на предприетите стъпки от мирната делегация;
за независимост с определяне на границите.
В случай на неприемане на едното или на другото, да се излезе със собствена декларация”. [1, док. 10]

Очевидно, решителността на азербайджанските депутати е голяма. Те буквално взимат нещата в свои ръце и се опитват да наложат политическа линия, която е едновременно лоялна към останалите партии и народности, представени в Сейма и едновременно с това гарантира интересите на мюсюлманското население, което категорично не желае да бъде хвърлено в някакво продължение на и без това вече загубената война с Отоманската империя.

Интересен е въпросът, на какво се дължи убеждението на част от депутатите – мюсюлмани, че меншевиките водят преговори с Ленин зад гърба им. До този момент, в рамките на това изследване, не е открито документално или друго доказателство за воденето на подобни преговори. Съмненията за преговори между меншевиките и Ленин се базират на „косвени улики”, най-вероятно предизвикани от поведението на грузинските социалдемократи.

Нещата се въртят около приетата двусмислена и трисмислена декларация на социалдемократите – меншевики, която предизвиква бурните прения между депутатите от „Хюммат” („Гуммет”) и представителите на останалите мюсюлмански фракции, включително на Мюсюлманския социалистически блок, състояли се на описаното по-горе заседание на 6 април 1918 година. За съжаление, за сега ние не разполагаме с текста на „обръщението към руската демокрация”, което е било прието от грузинските меншевики и което азербайджанските „гумметисти” са подкрепили в значителна степен.

Известно е, че грузинските социалдемократи – меншевики, не признават болшевиките за демократична партия след Октомврийския преврат. Известно е и как безкомпромисно са потушени болшевишките опити за предизвикване на безредици в Тифлис в деня на откриването на Закавказкия Сейм, от страна на доминираното от меншевиките правителство (Закавказкият комисариат). За последното събитие, неколкократно напомнят и депутатите азербайджанци, когато коментират отношението на грузинските социалдемократи към болшевиките.

Може би, тук е мястото да поместим пълния текст на „възванието“, точното наименование на което е „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“. [6, док. № 86, стр. 187] Пълният и точен текст гласи:

„Другари работници, селяни и войници на Русия! От името на демокрацията на Закавказието, в час на смъртна опасност, надвиснала над нашия край се обръщаме към Вас.

Турските империалисти, позовавайки се на Брест-Литовския договор ни предявиха искания, свеждащи се до поробването на Закавказието. Ние не можахме да се съгласим на тези искания, тъй като съгласието с тях би довело до откъсването на цял Кавказ от Русия и би било предателство към Революцията. Турция реши да получи изпълнението на своите искания със силата на оръжието и придвижи срещу нас своите полкове. Голяма опасност заплашва Закавказието. И в този час вие сте длъжни да ни дойдете на помощ, наши братя по великата революционна борба.

Ние се бихме заедно с вас на барикадите през 1905 година. Заедно с вас се борихме с царизма, заедно се мъчихме в затворите, на каторга, в заточение. Обща беше радостта ни в дните на тържеството на революцията (има се пред вид Февруарската революция, бел. авт.), обща скръб в дните на нейните поражения, общи надежди ни светеха напред. И сега нашите отряди, преграждащи пътя на войските на турския султан, защитавайки свободата на Закавказието, защитават заедно с това знамето на Руската революция. Нашето поражение ще бъде удар за цяла Русия, нашата победа ще влее нови сили в Руската Революция.

Ние ще изпълним своя дълг до край. Но нашите сили могат да свършат. Вие сте по-богати от нас с хляб, оръжие, хора и пари. Ние чакаме поддръжка и помощ от вас.

Отзовете се на нашия призив, работници, селяни и войници на Русия и нека заедно да защитим от враговете знамето на Великата Руска Революция и свободата в нашия край!

Социалдемократическа фракция на Сейма.
Областен комитет на Р.С.Д.Р.П.
Тифлис, 1 (14) април 1918 година“. [6, док. № 86, стр. 187]

Много трудно е, дори и когато пред очите ни е точният текст на „възванието към руската демокрация”, да разсъждаваме върху поведението на грузинските меншевики в този момент. Не е ясен и контекстът на „възванието”. Към кого е то всъщност? Както беше посочено, след Октомврийския преврат, меншевиките категорично отказват на болшевиките правото да твърдят, че са демократична партия. Самите болшевики също не се домогват кой знае колко до този етикет. В Баку за него се сещат в редки случаи, когато трябва да се консолидират съюзниците на Шаумян и компания, иначе казано – да се забаламосат „полезните идиоти”.

Но ако не е адресирано към болшевиките, „възванието” остава без адресат. От кого другиго в Русия биха могли да търсят помощ грузинските социалдемократи? Може би, от правителството в Уфа, което стои на позициите на Учредителното събрание? Да, но уфимското правителство е в такова незавидно положение в този момент, че едва ли би се занимавало с възможностите да подкрепя по някакъв начин закавказката демокрация срещу отоманската интервенция. „Бялото движение” стои на позицията за „единна и неделима Русия” и от него Жордания и Церетели не биха могли да очакват абсолютно нищо. Отделен въпрос е, че и „белите” в този момент технически не биха могли да се притекат на помощ на Тифлис.

Би могло да се предположи, че това е обръщение действително към „народните маси“ – работници, селяни и войници, с призив за събиране на материална помощ и за набиране на доброволци за борба със Султана. Тук бихме могли да кажем само, че лидерите на грузинските социалдемократи са били твърде интелигенти хора, пък и политическият им опит не е бил чак толкова малък, за да се надяват на стихийна подкрепа от трудещите се на Русия, които да се втурнат към Закавказието на помощ на местната демокрация.

Остава версията, че с въпросното „възвание към руската демокрация”, грузинските социалдемократи са блъфирали. В това че меншевиките не са имали никакви илюзии по отношение на болшевишката власт в Русия можем да се уверим не от приказките им, а най-вече от техните реални действия. Само месец по-късно, Закавказкият комисариат с всичките си министри грузинци ще изхвърли с въоръжена сила болшевиките от Абхазия, като по този начин ще пресече както московските аспирации към Сухуми, където временно е установена съветска власт, начело с Ефрем Алексеевич Ешба (Эшба), така и апелът за помощ към Отоманската империя, излъчен от местната абхазка аристокрация. [7]

През май 1918 година, Чхенкели информира от Батуми (където междувременно са подновени мирните преговори с Отоманската империя) Националния съвет на Грузия за станалото: „Турците решиха да изпратят войски за завземането на Сухуми и започнаха съответната подготовка. Но скоро те получиха съобщение за превземането на Сухуми от нашите войски и за пропъждането на болшевиките. Тази вест им подействува като гръм от ясно небе, защото те не очакваха такъв обрат на събитията и бяха принудени да се откажат от замислите си“. [7]

Няма никакви данни, по време на издаването на прословутото „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“ и на злополучните дебати върху него, да е имало каквото и да е реално (или дори въображаемо) сближаване между грузинските меншевики и болшевиките в Съветска Русия. Това е повече от естествено, защото в този момент болшевиките играят ролята на носители на великоруската идея дори и в очите на хора, ориентирани по принцип към „бялото движение” или към кадетите.

Така че, има сериозни основания да предположим, че „обръщението към руската демокрация” е било доста убедителен блъф, вероятно насочен към ушите на отоманската дипломация и военно командуване.

Само че, изглежда вместо турците, от блъфа са се уплашили азербайджанските депутати, които след „Мартенските събития” в Баку от 1918 година са имали крайно сериозни основания да изпаднат в ужас от перспективата за „дружба” с болшевиките.

Другият политик, погледнал сериозно на меншевишкия блъф, изглежда е бил самият Владимир Илич Ленин. Нека си спомним неговото настойчиво предложение към Степан Шаумян „да направи блок с Жордания”. Логиката на Ленин е ясна. Като много прагматичен политик, шефът на Совнаркома е искал Бакинският Съвет на всяка цена да излезе от пълната изолация, в която е изпаднал, ако не се броят съюзниците на болшевиките от бакинската секция на „Дашнакцутюн”.

Защо Ленин упорито увещава Шаумян да търси съюзници е близко до ума. Но до ден днешен, ние не знаем, какви са били основанията на Ленин да смята, че грузинските меншевики, в частност Ной Жордания, биха приели предложение за сътрудничество, идващо точно от Степан Шаумян.

От кореспонденцията на Ленин с Шаумян знаем, че по време на „Мартенските събития” десните есери в Баку са на страната на болшевиките. Шаумян пише, че те са се „държали великолепно” и са умирали на бойното поле заедно с болшевиките. След погрома над азербайджанците и „Мусават”, бакинските меншевики тръгват на сближаване с болшевиките или поне се опитват да получат от тях оръжие. Шаумян и компания са били достатъчно учтиви и с есерите и с меншевиките, защото последните са имали силно влияние в Каспийската военна флотилия, която по време на „Мартенските събития” подлага на немилостив обстрел азербайджанските квартали на Баку и изиграва много сериозна роля за победата на болшевиките.

Възможно е всички тези стечения на обстоятелствата да са дали основание на Ленин да изпрати указания на Шаумян да търси съюз с грузинските меншевики. Много е възможно за бакинските меншевики да се е предвиждала ролята на посредници в евентуални преговори между Шаумян и Жордания.

Разбира се, Ленин не може да не си е давал сметка, че специално в Баку зад всяка партийна политика наднича и някаква етническа ориентация. Бакинските меншевики не са били грузинци в по-голямата си част, а най-вече руснаци и арменци и това в определена степен би намалило ефективността на тяхното посредничество. Може би Ленин да е разчитал на един от лидерите на бакинските болшевики – грузинецът Джапаридзе. На него се приписва и спирането на мартенското клане през 1918 година и той е имал репутация на по-адекватен човек от Шаумян.

Точно тук, се появява „възванието към руската демокрация”, което да е дало на Ленин основания да гледа по-оптимистично на възможността за спазаряване между бакинските болшевики и тифлиските меншевики. Търсейки преди всичко начин да спечели време, Ленин дава указания на Шаумян да търси контакти с Жордания.

Изричното посочване на името на Ной Жордания също изглежда не е случайно. Вероятно Ленин е бил информиран, че течението сред грузинските меншевики, застъпващо се за независимост на Закавказието и за мир с Отоманската империя се оглавява от Чхенкели. Затова той търси друг контрагент в лицето на Ной Жордания. Най-вероятно в случая е ставало дума за приемане на желаното за действително, но болшевишкият лидер не е имал кой знае какви други полезни ходове в Закавказието в този момент.

Не е невъзможно, Ленин да е разчитал и на съдействието на германците, които в този момент стават все по-активни в Закавказието. Исторически доказан факт е твърдата позиция на германците, че Апшеронският полуостров и Баку са територия на Съветска Русия. В предишни части, беше показано как Германия последователно зачита владеенето на Баку от Съветска Русия. Дори, когато в Баку дебаркират английските експедиционни сили на генерал Дънстервил, германците се задоволяват само с уверенията на Ленин, че болшевиките ще изтласкат бързо англичаните от там.

В крайна сметка, това толерантно отношение придобива формата на международен договор. Това ще стане малко по-късно, в резултат на преговорите между Германия и Съветска Русия в края на юни – началото на юли 1918 година. Германците са силно заинтересувани от доставките на нефт и нефтопродукти от болшевишките си партньори и предлагат мащабни бартерни сделки – нефт срещу въглища. Установено е, че германското правителство дори предлага да съдействува за спирането на турската намеса в Закавказието.

На 27 август 1918 година е сключено допълнително споразумение към Брест-Литовския договор, което признава Баку като неоспорима територия на Съветска Русия. По същото допълнително споразумение, германците се изтеглят от Ростов на Дон и от други градове, които са окупирали, дълбоко в руска територия. Германия поема ангажименти за съвместна борба с болшевиките срещу подкрепяните от Антантата „бели“. Точно по този договор, вече официално, а не на база на устни уговорки болшевиките поемат ангажимента да доставят нефт и нефтопродукти срещу въглища. [4, стр. 13]

Всъщност, въглищата, които германците са доставяли на съветската страна са били добивани в Донецкия въглищен басейн, който по това време е част от независима Украйна и е на практика под немски контрол. С Допълнителното споразумение, Съветска Русия поема и ангажименти за количествата на доставките на нефт и нефтопродукти за Германия. Болшевиките се обвързват с обещание да доставят на германците една четвърт (1/4) от добивания в Баку нефт, независимо че самите те с голям труд осъществявали прехвърлянето за Астрахан на добития в Баку нефт. [5, стр. 340 - 341] (Въпросът е постоянна тема в кореспонденцията на Ленин и Шаумян, което се видя ясно в предишни части на този анализ).

Тези събития стават около пет месеца по-късно след описваните драматични събития около обявяването на независимостта на Закавказието и ролята на мюсюлманските парламентарни групи в него, но те едва ли са дошли на празно място. Затова би могло да се предположи, че в рамките на твърде задълбоченото сътрудничество на болшевиките и лично на Ленин с германския Генерален щаб е могло „вождът на световния пролетариат” да разчита на някакво влияние на германците върху грузинските социалдемократи – меншевики в Тифлис.

В крайна сметка, не без съжаление трябва да признаем, че разглежданият въпрос остава като обект за бъдещи изследвания. Интригата около обръщението на грузинските меншевики към „руската демокрация”, остава твърде неизяснена. Около нея могат да се правят обосновани предположения и спекулации, но тя заслужава допълнително и много задълбочено изследване.

Вижда се, че този демарш на грузинските социалдемократи има изключително силно въздействие върху азербайджанските парламентарни фракции в Тифлис и по неочакван начин допринася за консолидирането на тяхната позиция по въпроса за независимостта и за рязкото усилване на натиска им в посока на обявяване на независимост на Закавказието и сключване на мир с Отоманската империя.

Използувана литература:

[1] Протоколы заседаний мусульманских фракций Закавказкого Сейма и Азербайджанского Национального Совета 1918 г., Национальное архивное управление Азербайджанской республики, Главный редактор и автор предисловия А. А. Пашаев, “Adiloğlu” nəşriyyatı, Баку 2006 г.

[2] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[3] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[4] Василенко, А. Б., Каспийская нефть в геополитической стратегии руководства Советской России (1917-1922 гг.); В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 8 – 43.

[5] Косторниченко, В. Н., Концессионная политика советского руководства в нефтяной промышленности в 20-20-е годы ХХ века; В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 332 – 396.

[6] Документы и матерьялы по внѣшней политикѣ Закавказья и Грузии, Типографія Правительства Грузинской Республики, Тифлисъ, 1919 годъ, http://apsnyteka.org/2895-dokumenty_i_materialy_po_vneshnei_politike_za…

[7] Централен държавен исторически архив на Република Грузия, фонд 1823, опис 2, дело 1, листове 207 и 208. Цитирано по: Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг. (Виж бележки 48 и 49).