ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ДЕБАТИ И „ХИБРИДНАТА ДЕМОКРАЦИЯ“ В ИРАН

Едва ли можем да твърдим, че българското общество има кой знае колко задълбочена предства за политическия живот в Иран или за конституционното устройство на тази страна. Още по-малко се знае за взаимодействието между институциите и за противоборствата между различните политически течения и тенденции в ислямската република. Привържениците на либералната западна демокрация в България в преобладаващата си част са готови да отричат изцяло политическите порядки в Иран и дори да демонизират лидерите му. От своя страна противниците на глобализацията и радетелите на „евразийската алтерантива“, насочена срещу „доминацията на Запада“, са готови да превъзнасят и идеализират ролята на Иран в съвременните международни дела.

Изобщо публиката в България оценява Ислямска република Иран или по ролята й в международните дела (в това число и във връзка с оценката си за ядрената програма на страната) или в краен случай по съобщенията за някои особено строги присъди за прелюбодейство или за трафик на наркотици. Всъщност за вътрешнополитическия живот в Иран се знае твърде малко, ако, разбира се, не броим временния интерес към вътрешнополитическия живот в страната около така наречената „туитър революция“, разразила се по време на предишните президентски избори през 2009 г.

Изборните дебати в Иран и плъзгането на медиите по повърхността

До новите президентски избори в Иран остават броени часове и прави странно впечатление, че медиите в България не проявяват никакъв забележим интерес към това събитие. Чуждестранните медии имат не чак толкова провинциално отношение към новините от една от най-горещите точки на света, но и там информацията може да се характеризира като оскъдна. Единствено някои от специализираните аналитични сайтове се отнасят по подобаващ начин към ставащото в Иран, още повече, че там наистина протичат изключително интересни процеси.

Напрежението във вътрешните работи на Иран достигна кулминацията си по време на състоялите се на 31 май 2013 г., първи дебати на кандидатите в рамките на протичащата кампания за избор на президент на Ислямската република. Осемте кандидати, прегледани, проверени и одобрени от Съвета на пазителите, са разисквали редица въпроси, свързани с икономиката на Иран. Както се е очаквало от всички, кандидатите са повдигнали голям брой от постоянно разисквани в Иран въпроси – необходимостта Иран да намали зависимостта си от приходи от търговия с въглеводородни горива, нуждата от намаляване на голямото военно присъствие в икономиката и разширяването на вътрешното индустриално производство и потребление.

Някои сериозни западни анализатори, сред които и експертите на агенцията за геополитически анализи и легално разузнаване „Stratfor“, отбелязват, че западните масови медии са се докоснали само до забавните аспекти на дебатите. Така например публиката беше уведомена за възникналите несъгласия между кандидатите и модераторите за формата на дебатите. В медиите имаше и разисквания за мотивите стоящи зад задаването на едни или други въпроси към кандидатите. Според анализаторите от „Stratfor“ обаче западните медии са пропуснали най-важното, „фундаменталната реалност“, която произтича от проведените дебати - „Ислямска република Иран има демократични институции и политическият диалог в нея е реален“. (Iran's Political Debate, http://www.stratfor.com/analysis/irans-political-debate#axzz2VQnvkx8D от 3 юни 2013 г.).

Кампанията за президентските избори в Иран предлага истински политически дебати

Пак според анализаторите от „Stratfor“, „независимо, че са поставени в рамките на надзорната роля на духовенството, иранските институции са помогнали на Ислямската република да оцелее и ще й помогнат да продължи да еволюира, като ярко контрастира на репресивните диктатури и монархии на арабските й съседи“. Тази оценка, особено излязла от страна на американски анализатори, би трябвало да ни накара да наострим очи и уши и внимателно да наблюдаваме какво се случва. Действително в САЩ от доста време насам има гласове, които призовават за подобряване на отношенията с Иран от прагматични съобръжения. Тук обаче вече сме станали свидетели на твърдения за наличие на определени демократични моменти в политическия живот на Иран, което е крайно показателно.

Осмината кандидати, за които стана дума по-горе са насред кампания, която трябва да завърши с президентските избори на 14 юни 2013 г. (Междувременно единият от тях – смятаният за реформатор Мохамед Реза Ареф, се отказа от надпреварата в полза на умерения кандидат Хасан Рохани. За тази стъпка ходатайствал лично бившият президент на Иран Мохамед Хатами. Виж в: „Мохамед Реза Ареф се оттегли от президентските избори в Иран“,  http://www.svobodennarod.com/world/573-mohamed-reza-aref-se-ottegli-ot-prezidentskite-izbori-v-iran.html от 11 юни 2013 г.). Някъде през август сегашният президент Махмуд Ахмадинеджад ще трябва да предаде поста си и да наблюдава политическия живот отстрани поне четири години.

Предаването на властта в Иран е от съществено значение. Относително лесното предаване на властта между избрани от народа лидери е уникална за страните от Близкия и Средния Изток. От части това се дължи на факта, че президентът управлява под надзора на Върховния водач, който остава на поста си до живот. Днешният Върховен водач – аятолах Али Хаменей, който сам е бил президент под надзора на основателя на Ислямската република – аятолах Рухола Хомейни, вече е бил свидетел на встъпването в длъжност на четирима президенти по време на неговия мандат.

Преходът от Хомейни към Хаменей се оценява от специалисти като една от първите еволюционни промени в иранското революционно управление. През 1989 г., едно десетилетие след свалянето на режима на Шаха, Иран преминава от полупрезидентско – полуминистър-председателско управление към управление на президент със силни пълномощия, в което президентът се съобразява с Върховния водач. По време на мандата си Ахмадинеджад попадна в капана на „горчива битка за власт“ с Върховния водач, както се изразява един американски анализатор. (Iran's Conservatives Grapple for Power, http://www.stratfor.com/analysis/irans-conservatives-grapple-power от 01 март 2012 г.)

Тази „горчива битка“ продължава през повечето време през последните четири години, но президентът е оставен на власт, защото духовенството не желае да рискува избухването на остра обществена реакция или пък разгласяването на данни за корупция, които биха могли да последват свалянето на един доста популярен президент. (Виж в: „Предизвикателствата пред следващия ирански президент“, http://www.svobodennarod.com/world/513-predizvikatelstvata-pred-sledvashtiya-iranski-prezident.html от 07 юни 2013 г.).

Според експертите на „Стратфор“, точно това осветлява един от многобройните парадоксални елементи на иранското управление и неговите отношения с другояче мислещите. Независимо че чуждестранните медии окачествиха изборите през 2009 г. като „откраднати“, Ахмадинеджад беше и си остава много популярен кандидат, който като нищо би могъл да спечели и трети мандат, ако законът му позволяваше да се състезава отново. Разбира се, според анализаторите яростната реакция към протестиращите срещу изборните измами и опитите да се смачка реформаторския дневен ред през 2009 г., не могат и не бива да бъдат отричани, но те напомнят, че „иранската политическа система е така скроена, че да управлява идиосинкразиите на иранската държава и изобщо не е идеално копие на демокрациите в западен стил“. (Iran's Political Debate, http://www.stratfor.com/analysis/irans-political-debate#axzz2VQnvkx8D от 03 юни 2013 г.).

Но има и сходства между иранската и западната демокрация. Хора, които не можем да заподозрем нито в явни, нито в скрити симпатии към Ислямската република, са впечатлени, че тази година езикът на кандидат-президентската кампания е силно критичен към отиващата си администрация дори и когато кандидатите не са лансирали някакви ясни собствени политически инициативи. Вместо да изригват филипики срещу Израел и срещу регионалните сунитски конкуренти на Иран като Саудитска Арабия или пък да критикуват външнатаполитика на САЩ, кандидатите за президенти на Иран са отделили огромно внимание на развитието на икономиката, на необходимостта да се създават работни места за бурно нарастващото младо население в страната и на нуждата от универсална здравна реформа. Последната е наричана от иранците в „Туитър“ с фразата "#RouhaniCare".

Американски оптимизъм за иранската демокрация

Анализаторите от „Стратфор“ дори формулират крайно оптимистичната оценка, че „дори и режимът на духовенството да беше пожелал да задържи монопола върху обществените дебати, разпространението на становища от независими и частни медии и промените в общественото мнение са останали извън досега на иранските правителствени цензори“. Действително в Иран интернет функционира, а социалните мрежи кипят от дебати. Както вече стана дума, след предишните президентски избори, точно „Туитър“ и „Фейсбук“ бяха използувани широко за организиране на протести срещу избирането на президента Ахмадинеджад.

Поначало не само политическите анализатори в САЩ, но и действащите политици отдават огромно значение на свободата на медиите и на наличието на частни медии. Нека не забравяме, че дори и бившият посланник на САЩ в София – Джеймс Уорлик, за чието добро отношение към правителството на Бойко Борисов не може да има съмнение, не се поколеба да критикува сурово управляващите гербовци заради липсата на медийна свобода и заради НЕЯСНАТА  собственост на основните медии в страната. (Уорлик: “Изненадващо е, че повече от 50% са в малка корпоративна банка, собствеността на която не е съвсем прозрачна” http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2010/05/19/903646_uorlik_iznenadvashto_e_che_poveche_ot_50_sa_v_malka/ от 19 май 2010 г.). От казаното дотук можем да се запитаме кои медии ще се окажат по-свободни, ако на експертите на „Стратфор“ им се наложи да направят сравнителен анализ на медийната свобода между България и Иран.

През 34-те години след Иранската революция политическата система в страната се е променила, за да посрещне актуалните потребности на деня. Страната мина и през прагматичното, фокусирано върху икономиката президентско управление на Акбар Хашеми Рафсанджани, което последва края на ирано-иракската война. Свидетели бяхме на предпазливите опити за реформи на президента Мохаммад Хатами и опитите му за постигане на външно-политически ангажименти оттатък границите на Иран в края на 90-те години и в самото начало на 21-вия век. Видяхме ярко националистическата, популистка политика на днешния президент – Махмуд Ахмединеджад, който обаче в много отношения се опитва да се противопоставя на контрола на духовенството на цялостната политическа система.

Повечето наблюдатели са единодушни, че предстоящите избори ще бъдат ключов индикатор за здравето на ислямската република. Те ще покажат дали тя работи гладко и дали елитът на духовенството ще се присъедини към политическото пребалансиране, преследвано от Ахмадинеджад, или ще се направи опит за повторно консолидиране на властта по предишната формула на режима.

Читателите не бива да остават с впечатлението, че представените становища на американски анализатори са правени от някакви безумни мечтатели, които взимат желаното за действително. Напротив, анализаторите на „Стратфор“ се придържат до голяма степен към възгледите в класическата геополитика. Те отдават голямо, да не кажем определящо значение на ролята на географията върху развитието на междуняародните отношения. Пак те се придържат доста стриктно към така наречените „реалистки“ теории за международните отношения. С една дума – това са хора, които правят изключително хладни преценки и се опитват да направят от геополитиката почти точна наука.

Всички те си дават ясна сметка, че каквито и да са резултатите от изборите, регионалните амбиции на Иран и безпокойствата на иранците в сферата на сигурността едва ли ще позволят да настъпят някакви сериозни промени в подкрепата на Техеран за режима на Башар ал Асад или пък в областта на ядрената програма на страната. Също така е много малко вероятно, персоналната промяна в политическото ръководство на Иран да доведе до сближаване на регионалната политика на страната с гледищата, защитавани от на САЩ или от ЕС.

На анализаторите, които се занимават задълбочено с проблемите на Иран също така е ясно, че промените във вътрешната политика на Иран ще останат почти незабележими за тази част от чуждестранната публика, която „чака да види в Техеран да процъфтява либерална демокрация със западен стил, при това - либерална демокрация, която да има нови регионални амбиции, които да смекчат безпокойствата на американците“.

Факт е обаче, че има анализатори, които дори и от позициите на „реалполитиката“ смятат, че промени в Иран МОГАТ да се очакват, в това число и „идването на години през които Техеран и Вашингтон да отворят много добре каналите си за диалог“. Бъдещото ангажиране на иранските управници със Запада ще бъде инициирано по еволюционен, а не по революционен път.

„Дифузията на властта“ в Ислямската република като признак за жизненост на демокрацията

Бихме могли да се запитаме, какви могат да са основанията за подобна убеденост. Докато „стандартните“ очаквания за резултата от предстоящите избори на 14 юни 2013 г., са че те ще тласнат Иран към по-твърд клерикален или военен авторитаризъм, точно американски експерти – геополитици твърдят обратното: „Хибридната политическа система на страната (на Иран, б. а.) осигурява по-голяма дифузия на властта от когато и да е било преди“. (Виж в: Iran's Evolving Political System, http://www.stratfor.com/geopolitical-diary/irans-evolving-political-system от 12 юни 2013 г., поестено в рубриката „Геополитически дневник“). На първо място, на това, че в институционалното устройство на Ислямската република има елемент на това, което американците наричат „check and balance“ - взаимен контрол и баланс на институциите.

Водачът на революцията или Върховният водач е лицето, което носи отговорността за надзора над общата политика, следвана от властите в страната. Де юре, той е върховен главнокомандващ, контролира военното разузнаване и операциите по сигурността и поне формално има правото да обявява състояние на война или на мир за ислямската република. Ръководителите на съдебнвата система, на държавното радио и телевизия, командващите на полицията и на въоръжените сили се назначават от Върховния водач. Нещо повече – той назначава шестима от дванадесетте на Съвета на настойниците.

Съветът на настойниците (англоговорящите го превеждата като „Съвет на пазителите“ или като „Съвет на стражите“) се състои от 12 юристи, шестима от които са назначени от Върховния водач. Останалите шестима се избират от Маджлиса измежду юристи, препоръчани от Главата на съдебната власт. Съветът на настойниците е упълномощен с властта да тълкува Конституцията и да определя дали актовете, приети от законодателната власт - Маджлиса, следват ислямския закон, познат у нас като „шериат“ или „шариа“. Съветът може да налага вето върху решенията на парламента. Когато нормативен акт е приет от Маджлиса (парламента), но е оценен като несъвместим с Конституцията на Иран или с шериата, той се връща на законодателите за преразглеждане. Особено важна функция на Съвета на настойниците, за която вече стана дума по-горе е проучването и оценяването на годността на кандидатите за президент да заемат този пост. Съветът се произнася и по въпроса за пригодността на кандидатите за членове на парламента.

Събранието на експертите (известно и като „Събранието“),  се състои от 86 "целомъдрени и учени" духовници, избирани от народа за период от 8 години. Събранието се събира всяка година и заседава в течение на една седмица. Отново Съветът на настойниците е органът, който определя качествата на хората, които трябва да членуват в Събранието на експертите. От месец ноември на 2007 г., председател на Събранието на експертите е Али Акбар Хашеми Рафсанджани. Събранието на експертите ИЗБИРА Върховния водач и има конституционното право да го ОТСТРАНИ по всяко време. (The Structure of Power in Iran, http://www.iranchamber.com/government/articles/structure_of_power.php от 12 юни 2013 г.).

Съветът по целесъобразността е създаден от самия Аятолах Хомейни през 1988 г. Той е упълномощен да посредничи в дебатите между Парламента и Съвета на настойниците. Според Конституцията на ислямската република Съветът по целесъобразност служи и за съвещателно тяло към Върховния водач, което го прави едно от най-могъщите места за взимане на решения в страната.

Президентът на Иран отговаря за прилагането на конституцията и за работата на изпълнителната власт. В неговите правомощия не са обаче случаите, които се отнасят пряко към дейността на Върховния водач, който има последната дума по всички въпроси. (Leadership in the Constitution of the Islamic Republic of Iran, http://www.leader.ir/langs/en/index.php?p=leader_law – от официалния сайт на Върховния водач Сайид Али Хаменей). Президентът назначава и надзирава Министерския съвет, координира решенията на правителството и избира кои законодателни предложения на правителството да бъдат представени на законодателната власт. Осмина вицепрезиденти служат под ръководството на Президента, както и кабинет от 22 министри, които всички трябва да бъдат одобрени от законодателната власт.

За разлика от много други страни изпълнителната власт не контролира въоръжените сили. Независимо, че Президентът назначава Министрите на разузнаването и отбраната, обичайната практика е той да поиска изричното одобрение на Върховния водач, преди да ги представи в Маджлиса за получаване на вот на доверие.

Впрочем Министерството на разузнаването и сигурността е една от най-загадъчните структури в ислямската република. За него почти няма достоверна информация и по понятни причини такава трудно би се намерила. Знае се, че Върховният водач контролира всички въпроси на отбраната, сигурността и външната политика. Специален закон предписва, министърът на разузнаването и сигурността да бъде духовно лице, което допълнително укрепва влиянието на Върховния водач в тази област.

В съответствие със закона за Министерството на разузнаването и сигурността, приет от Маджлиса през 1983 г., ведомството е натоварено със задачата да „събира, доставя, анализира и класифицира необходимата информация вътре и вън от страната“. Министерството отговаря за разкриване на конспирации, които саботират и застрашават цялостта на Ислямската репулика. (The Structure of Power in Iran, http://www.iranchamber.com/government/articles/structure_of_power.php ).

Ръководителят на съдебната система в Иран се посочва от Върховния водач. От своя страна, той посочва председателя на Върховния съд и Главния прокурор. В Иран има няколко вида съдилища. Едни от тях са обществени и в тях се гледат граждански и наказателни дела. Има и „революционни съдилища“, които се занимават с определени категории обвинения, включително с престъпленията срещу националната сигурност. Решенията на революционните съдилища са окончателни и не подлежат на обжалване. Специалният духовен съд се занимава с престъпления извръшени от клира, но разглежда и случаи, в които са немесени миряни. Специалният духовен съд действува независимо от редовната правораздавателна система и се отчита само пред Върховния водач. Присъдите му са окончателни и не подлежат на обжалване. (The Structure of Power in Iran, http://www.iranchamber.com/government/articles/structure_of_power.php от 12 юни 2013 г.).

Ислямска република Иран – НЕзападна, но несравнимо по-демократична от съседните диктатури и монархии

Всичко описано до тук като политическа система в Иран се нарича от едни „синкретична система, обединяваща теократични и демократични тенденции“, от други „хибридна политическа система“. Очевидно е едно: вече има доста дълъг списък от авторитетни експерти – политолози и геополитици, които смятат, че в Иран функционира демократична политическа система или поне политическа система с жизнени демократични елементи и тенденции.

Мнозина от тези експерти са американци и съвсем не могат да бъдат отнесени към категорията на „левичарите“ или хората правещи спекулативни твърдения. Те смятат, че институциите на Ислямската република са издържали на авторитарните тенденции, идващи било от страна на духовенството, било от страна на военните. Според тях в момента в Иран е постигната най-високата „дифузия на властта“ от когато и да е било и че без да се стреми да копира западната либерална демокрация, Ислямската република има демократична перспектива и е несравнимо по-народовластническа в сравнение с диктатурите и монархиите на съседните арабски страни.

Политическата система в Ислямска република Иран. Едни я наричат „синкретична система“ обединяваща теократични и демократични елементи. Други я наричат просто „хибридна система“. В навечерието на президентските избори, американски политолози и геополитици констатират, че институциите на ислямската република гарантират определена демократична перспесктива на страната.