От Мадридските принципи до Мюнхенските дебати 1

Автор
Доц. д-р Теодор Дечев
Част първа

Среща на четири очи между Илхам Алиев и Никол Пашинян

15 февруари 2020 г. – Среща на четири очи между Илхам Алиев и Никол Пашинян, преди публичните им дебати на Мюнхенската конференция по сигурността.

Снимка: Фейсбук профил на Никол Пашинян

На 15 февруари 2020 година, в рамките на Мюнхенската конференция по сигурността се проведе среща между президента на Азербайджан и министър-председателя на Армения – Илхам Алиев и Никол Пашинян. Двамата лидери влязоха в стаята, ръкуваха се, след което седнаха един срещу друг и позираха пред фотографите. След това, журналистите напуснаха залата за преговори.

Никол Пашинян качи във Фейсбук видео на началото на срещата, под което написа:

„В рамките на Мюнхенската конференция по сигурността, се срещам с президента на Азербайджан“ (https://www.youtube.com/watch?v=PRlWm5qn68k ). След краткия разговор, двамата лидери участваха в обсъждане на карабахския конфликт, което продължи 45 минути. То беше модерирано от Селеста Уоландър (Celeste Wallander) – изпълнителен директор на Фонда „САЩ - Русия“.

Последната среща между Алиев и Пашинян беше през декември 2019 година на проведената в Санкт Петербург среща на високо равнище между лидерите на ОНД. [53]

Проведените в Мюнхен дебати между президента Илхам Алиев и министър-председателя Никол Пашинян, предизвикаха коментари и станаха повод за анализи в две посоки.

Едната е кой е защитил каузата на страната си по по-добър начин, иначе казано – кой е спечели дебатите? За оценките, кой е бил по-добър оратор, чия риторика се е възприела по-добре от присъстващите на дебатите и от зрителите, чии послания са вдъхвали по-голямо доверие, ще стане дума по-нататък. Тук само ще отбележим, че дори мнозина арменци отдадоха преимуществото на президента на Азербайджан – Илхам Алиев.

Другата тема за анализиране е опитът на Никол Пашинян, да анонсира нещо като „нова парадигма” на преговорния процес по урегулирането на Нагорно-Карабахския конфликт. По време на дебатите в Мюнхен, Пашинян се опита да лансира нови принципи на преговорите, като поиска дотогавашните „Мадридски принципи” да бъдат заменени с нови – „Мюнхенски принципи”.

Напълно в духа на новите информационни реалности, Никол Пашинян обнародва своите нови принципи за урегулиране на конфликта в Нагорни Карабах във Фейсбук страницата си, непосредствено след приключването на дебатите с Илхам Алиев. Ето ги „Мюнхенските принципи“ на арменския министър-председател:

1. Нагорни Карабах е придобил независимост така, както и Азербайджан.

2. Нагорни Карабах е страна в конфликта и в преговорите, без преговори с него не е възможно да се разреши конфликта.

3. Няма територии, има безопасност: Нагорни Карабах не може да отстъпи своята безопасност.

4. Невъзможно е да се разреши конфликта с едно или с две действия: в преговорния процес са нужни „микрореволюции“, след това „миниреволюции“, след това пробиви.

5. Всяко решение на проблема трябва да бъде приемливо за народа на Армения, за народа на Карабах и за народа на Азербайджан, и Армения и Карабах са готови да положат сериозни усилия в търсенето на такова решение. Азербайджан също е длъжен да демонстрира такава готовност.

6. Нагорно карабахският въпрос няма военно решение. Ако някой каже, че въпросът има военно решение, то народът на Карабах ще каже, че той отдавна е бил решен“. [58]

Подобен опит за смяна на парадигмата на мирните преговори от страна на арменския министър-председател е крайно амбициозно начинание. С него той се опитва ни повече ни по-малко, да убеди отсрещната страна в преговорите – Азербайджан, както и международните посредници – съпредседателите на Минската група на Организацията за сигурност и сътрудничество – ОССЕ (иначе казано – Русия, САЩ и Франция) да изоставят вече приета формула („Мадридските принципи”), с който Азербайджан и Армения са се съгласили още през 2010 година и да приемат новите „Мюнхенски принципи”, които Пашинян почти импровизира по време на публичните си дебати с Илхам Алиев, състояли се по време на срещата по сигурността в Мюнхен.

За да се направи оценка на това, каква сериозна промяна се опита да предизвика Никол Пашинян, несъмнено трябва на първо място да се направи преглед на съдържанието на „Мадридските принципи”, както и на пътя, по който страните в конфликта (Азербайджан и Армения) и посредниците между тях (Русия, САЩ и Франция) стигнаха до тяхното формулиране, съгласуване и приемане.

15 февруари 2020 г. – Публични дебати между Илхам Алиев и Никол Пашинян по време н Мюнхенската конференция по сигурността
Снимка: Официална публикация на Munich Security Conference.

От 1992 година, основен форум, където се търсят пътища за решаване на конфликта в Нагорни Карабах е Минската група на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), наследник на Съвещанието за безопасност и сътрудничество в Европа (СБСЕ). От 1997 година, съпредседатели на групата заедно с Русия, стават САЩ и Франция.

През периода от 1992 до 2005 година, Минската група на ОССЕ представя три предложения, като основа за водене на преговори, които обаче не довеждат до урегулиране на конфликта. От 2005 година е внесен за обсъждане четвърти, „смесен”, „пакетно-поетапен” план, с който се е предвиждало предварително съгласуване на основните принципи на урегулирането на конфликта. [47]

Началото на 2006 година, създава впечатлението, че тя може да се окаже решителна за решаването на конфликта в Нагорни Карабах. В края на 2005 година, съпредседателите на Минската група на ОССЕ организират посещение в Закавказието и след него изразяват предпазлив оптимизъм, че 2006 година е „прозорец на възможност“ за решаване на конфликта. Изразът “window of opportunity” ще се повтаря упорито през 2006 година, като желанието на посредниците е да се договорят поне основните параметри на урегулирането на конфликта.

На 15 декември 2005 година, арменският външен министър Вартан Осканян реагира на изразения от съпредседателите предпазлив оптимизъм, като заявява пред журналисти, че: „имаше положително придвижване през тази година. Ако тази тенденция се запази, ще бъде възможно да очакваме, че някакъв документ ще се роди в началото на 2006 година“.

Осканян не казва, какъв би могъл да бъде въпросният документ, но съпредседателят на Минската група от руска страна – Юрий Мерзляков заявява на 21 декември 2005 година през азербайджанската информационна агенция “Trend”, че съпредседателите вече подготвят проект на документ от две страници, който трябва да изброи „основните принципи“ за урегулиране на конфликта и за който двете противостоящи страни трябва да дадат одобрението си.

На 29 декември 2005 година, друг азербайджански източник – “day.az” цитира Мерзляков, който бил заявил, че на срещите си във Варшава през месец май 2005 година и в Казан през август 2005 година, президентът на Азербайджан Илхам Алиев и на Армения – Роберт Кочарян са обсъждали основните принципи за разрешаване на конфликта в Нагорни Карабах.

Мерзляков е заявил, че са надява, че предстоящата среща на най-високо равнище на двамата президенти, ще даде зелена светлина за завършване на работата над документа, изброяващ тези основни принципи. Този документ би било правилно да бъде категоризиран като „рамков документ“, а не като изчерпателно, пълноценно мирно споразумение. Този документ ще даде възможност на министрите на външните работи на двете страни да се съсредоточат по-облизо и в по-големи подробности на отделните въпроси, с които трябва да се занимаят. [10]

От своя страна, азербайджанският министър на външните работи Елмар Мамедъяров, заявява на 22 декември 2005 година пред журналисти в Баку, че има девет „основни принципа” за урегулиране, един от които е разполагането на международни мироопазващи сили, успоредно с постепенното изтегляне на арменските въоръжени сили от окупираната азербайджанска територия.

За тези миротворци, руският съпредседател на Минската група на ОССЕ - Мерзляков посочва евентуална численост от около 10000 души и че в интерес на безпристрастността и неутралността им, контингентът няма да съдържа военни от Русия, САЩ, Франция или Турция.

Мерзляков дори и не намеква, кога и как предложеният рамков документ би могъл да съгласува потиворечащите си подходи за разрешаване на конфликта на двете страни.

Азербайджанските власти по това време продължават да настояват за така наречения „фазов”, „поетапен” подход, при който никакво решение за окончателния статут на оспорвания Нагорни Карабах не би могло да се вземе, преди изтеглянето на арменските войски от анклава и преди завръщането на азербайджанското население, което е избягало от там през 1988 година.

Също така, по това време азербайджанците продължават да отхвърлят друг статут за Нагорни Карбах, освен „най-високата степен на автономия” в границите на териториалната цялост на Азербайджан. Наопъки, Армения отхвърля, каквато и да е вертикална субординация между непризнатата от никого Нагорно Карабахска република и централното азербайджанско правителство. Арменците искат всички аспекти на мирното споразумение, както и графикът за изпълнението им да бъдат определени в едно окончателно мирно споразумение – така нареченият „пакетен” подход. [10]

През октомври 2005 година, започва да се говори за нещо, което прилича на синтез между двата подхода – план, който е разработен от Международната кризисна група (International Crisis Group) и предвижда постепенно изтегляне на арменските сили от окупираната азербайджанска територия, разполагането на международни мироопазващи сили и провеждане на референдум за окончателния статут на Нагорни Карабах най-малко след пет години. Планът е предвиждал, на референдума, на населението на Нагорни Карабах да се предложат разнообразни възможности, между които да избере, включително самоопределяне, отделяне от Азербайджанската република и оставане в нея. [10]

Срещата на най-високо равнище, за която говори руският съпредседател на Минската група на ОССЕ – Юрий Мерзляков е подготвена на среща на министрите на външните работи на Азербайджан и Армения със съпредседателите на Минската група в Лондон на 18 - 19 януари 2006 година. Лондонските разговори, проведени под егидата на Минската група на ОССЕ са наблюдавани от политическите анализатори в очакване на някакъв знак, че подготвяната за месец февруари 2006 година среща на държавните глави на Азербайджан – Илхам Алиев и на Армения – Роберт Кочарян, може да завърши с някакъв компромис.

На следващия ден след срещата в Лондон, арменският външен министър Вартан Осканян потвърждава, че двете страни търсят пътища за постигане на споразумение върху съвсем кратък документ (half page document), в който да се изброят основните принципи, които след това биха могли да оформят основата на по-подробен мирен план. Но Осканян също така казва, че докато позициите на двете страни по някои от принципите са се сближили, по други те все още се разминават много.

На 26 януари 2006 година, азербайджанският сайт “Day.az”  цитира външния министър в Баку - Елмар Мамедъяров, който също информира журналистите, че двете страни все още се опитват да стигнат  до споразумение върху „основните принципи”.

За наблюдателите и анализаторите остава неясно, дали има шанс президентите на двете страни да постигнат компромис по спорните моменти, да не говорим за възможността публично да подкрепят такива основни принципи по време на вече насрочената по онова време среща на най-високо равнище край Париж. В този момент, говорителят на президента Кочарян вече е заявил, че тази среща на върха ще се състои на 10 февруари 2006 година.

Междувременно, на 20 януари 2006 година, в интервю за ежедневното електронно издание “echo-az.com”, помощникът на президента Илхам Алиев по въпросите на външната политика – Новруз Исмаил оглу Маммадов (по-късно, в периода април 2018 – октомври 2019, той ще бъде на поста министър-председател на Азербайджанската република) е намекнал, че едва ли двамата президенти ще подпишат някакви споразумения по време на „първата си среща за годината”. [17]

Върху „основните принципи” се съсредоточават и разговорите, които са известни като „Пражки процес”. Това са поредица от разговори между външните министри Осканян и Мамедъяров, наречени така, защото първите няколко срещи се провеждат в Прага през лятото на 2004 година и през януари 2005 година. На 7 юни 2005 година, Елмар Мамедъяров заявява пред журналисти в Баку, че двете страни обсъждат между седем и девет въпроса, свързани с мирното урегулиране и че към тези въпроси трябва да се подхожда в специфичен ред, като по всеки въпрос трябва да има сигурност, преди да се премине към следващия, „като перли, нанизани на копринена нишка”.

Външният министър на Азербайджан заявява, че Баку настоява за освобождаването на седемте азербайджански района, граничещи с Нагорни Карабах, които са окупирани (и до ден днешен) от арменските сили. Също така, той твърди, че двете страни са обсъждали, кои страни или организации ще изпратят мироопазващи сили, които да бъдат разположени на тези територии след освобождаването им. Елмар Мамедъяров е цитиран да казва (от “echo-az.com”), че двете страни са обсъждали и „поетапния” и „пакетния” подход за урегулиране на конфликта. Но на 8 юни 2005 година, старши служител в арменското министерство на външните работи, запазвайки анонимност, съобщава на Радио „Свободна Европа” / Радио „Свобода”, че окончателното споразумение ще е „пакетно”, независимо от това, че различните му постановки могат да се прилагат последователно едно след друго, а не едновременно. [17]

След това, в началото на месец юли 2005 година, отново анонимен източник от МВнР на Армения, съобщава на Радио „Свободна Европа” / Радио „Свобода”, че според очакваната мирна сделка, Армения ще върне на Азербайджан контрола върху пет от седемте азербайджански района, граничещи с Нагорни Карабах и окупирани от силите на карабахските арменци, без стратегическия Лачински коридор. Предвиждало се е, международни мироопазващи сили да бъдат разположени в зоната на конфликта, под егидата на ОССЕ. След това, в някакъв неуточнен момент, на населението на Нагорни Карабах е щяла да бъде дадена възможност да гласува на референдум за бъдещия статут на региона.

Тази „чернова” много наподобява предложението на бившата външна министърка на Испания – Ана Паласио (Ana Palacio) и на президента на Парламентарната Асамблея на НАТО – Пиер Льолуш (Pierre Lellouche), направено през месец декември 2004 година, както и на документа, лансиран от Международната кризисна група (International Crisis Group) на 11 октомври 2005 година. Разликата е най-вече в това, че документът на Международната кризисна група (ICG) предвижда оттеглянето на арменските въоръжени сили от всичките седем окупирани азербайджански района, включително и от Лачин. [17]

На 22 ноември 2005 година, Хайк Котанджиян (известен на руски като Гайк Саргисович Котанджян) - съветник на министъра на отбраната на Армения (по онова време това е бъдещият президент Серж Саргсян, когото медиите все още изписват с русифицираната версия на името му – Саркисян), излага алтернативна „пътна карта” за урегулиране на конфликта в интервю пред “regnum.ru”. [5]

На 22 ноември 2005 година, Хайк Котанджиян (Гайк Саркисович Котанджян) - съветникч на министъра на отбраната на Армения - Серж Саргсян, излага алтернативна „пътна карта” за урегулиране на конфликта в интервю пред “regnum.ru”
Снимка: armedia.am

Интервюто е широкообхватно, в него се повтарят редица тези на сепаратистите от Нагорни Карабах. Тук ще цитираме дословно казаното от Хайк Котанджиян по въпроса за „пътната карта” на урегулирането на конфликта в Нагорни Карабах:

„Пътната карта на Карабахското урегулиране, може да се смята за ефективен инструмент за достигане на дългосрочен мир и сигурно демократично развитие на региона, в случай, че тя бъде съгласувана разработка на страните в конфликта, а също така и на представляващата международната общност Минска група на ОССЕ, в състав от Русия, САЩ и Франция. Като отчитаме общата специфика на нашата кавказка политическа култура, безусловно са важни и мерките за това всички страни в конфликта „да запазят фасона си”. Експертизата на процеса подсказва, че главните етапи на пътната карта на Карабахското урегулиране при съчетаване на двата разглеждани принципа на международното право в най-общи черти биха могли да включват следните елементи:

Първият етап – създаване на условия за прилагане на правото на народите на самоопределение по отношение на Нагорни Карабах, под егидата на Минската група на ОССЕ и на Съвета за сигурност на ООН, а също така на местните власти в Нагорно Карабахската република и в Азербайджанската република:
- Публично деклариране от страна на Азербайджан на гарантиран от международната общност отказ от планове за използване на сила за решаване на Карабахския конфликт (гаранти: Съветът за сигурност на ООН, Минската група на ОССЕ, Европейският съюз, НАТО, Организацията на договора за колективна безопасност, САЩ, Русия, Франция);

- Признаване от страна на Минската група на ОССЕ, от Съвета за сигурност на ООН, а също така от страна на Азербайджан и на Армения на Нагорно Карабахската република на упълномощен партньор в организирането на допълнителен референдум сред жителите на НКР, а също така на карабахските бежанци, живеещи извън Нагорни Карабах;

- Обявяване на мораториум върху пропагандирането на война и насилие с мониторинг от страна на Минската група на ОССЕ на средствата за масова информация на Азербайджан, Армения и Нагорно Карабахската република;

- Съгласувано с всички страни в конфликта и с международната общност (Минската група на ОССЕ и Съветът за сигурност на ООН) въвеждане в зоната на провеждане на допълнителния референдум на наблюдатели за контрол на осигуряването на режим на стабилност спазване на правовия ред от полицията и Въоръжените сили на НКР (в границите на Нагорни Карабах), а също така от полицията и въоръжените сили на Азербайджанската република (на териториите, където живеят азербайджански бежанци от нагорни Карабах извън неговите граници).

- Провеждане на допълнителен референдум под егидата на ООН и на Минската група на ОССЕ сред арменското и азербайджанското население на Нагорни Карабах на местата на настоящото им пребиваване с предоставяне на участниците на широк избор на алтернативни решения за статута на Нагорни Карабах: независимост, обединение с Армения или с Азербайджан;

- Включване на Нагорни Карабах в интеграционната програма на Европейския съюз – „Евросъседство” в съответствие с резултатите от допълнителния референдум;

Втори етап – прилагане на принципа на териториалната цялост по отношение на земите, намиращи се под контрола на войските на Азербайджанската Република и на Нагорно Карабахската Република:

- Въвеждане на мироопазващи сили под егидата на Минската група на ОССЕ и на Съвета за сигурност на ООН в зоната за сигурност на Нагорно Карабахската Република (освен Лачинския и Келбаджарския район), а също така в бившия Шаумяновски район и в част от Мардакертския район, в момента под контрола на азербайджанските войски.

- Осигуряване на съвместен контрол на мироопазващите сили, действащи под егидата на Минската група на ОССЕ и на Съвета за сигурност на ООН, а също така на Република Армения, за гарантиране на функционирането на Лачинския и Келбаджарския район в качеството на комуникационен коридор между Армения и Нагорни Карабах, а също така и на зоната на сигурност за неговото съществуване;

- Едновременно извеждане на войските на Нагорно Карабахската Република от териториите на Азербайджанската Република (с изключение на Лачинския и Келбаджарския район), влизащи в състава на зоната за сигурност на нагорно Карабахската Република, а също така на азербайджанските войски от територията на бившия Шаумяновски район и от частите от Мардакертския район;

Вдигане на блокадата на границите и комуникациите на Армения от страна на Азербайджан.

Трети етап – рехабилитация на възвърнатите земи, връщане на бежанците и на преместените лица;

- Гарантирано разминиране на възвърнатите територии;

- Връщане на арменските и на азербайджанските бежанци, а също така и на преместените лица на територията на предишното им постоянно местоживеене в зоната на Карабахския конфликт;

- Комплексна рехабилитация на бившата зона на Карабахския конфликт под егидата на Минската група на ОССЕ и на Съвета за сигурност на ООН;

- Понижаването на нивото на милитаризация на Азербайджан и Армения, чрез съгласувана трансформация на системите им за отбрана под контрола на международните организации – ЕС, ОССЕ, НАТО и ОДКБ;

- Икономическо, политическо и отбранително сътрудничество между Азербайджан, Армения и Грузия при формирането на ефективна архитектура на регионалната сигурност в Южен Кавказ (Закавказието, бел. авт.) в контекста на съвместните евроинтеграционни програми;

Съвместно развиване и уреждане по контрола на Минската група на ОССЕ и на Съвета за сигурност на ООН на Келбаджарския и Лачинския район като свободна икономическа зона. [5]

Проектът на „алтернативна пътна карта” е достатъчно едностранчив и в предостатъчна степен в изгода на арменската страна, в частност – на елитите на самообявилата се Нагорно Карабахска република (НКР), но дори и в този си вид той предизвиква истинска вакханалия от всевъзможни изблици на националистическо говорене. Обстановката в Армения и свързаната с нея политическа риторика силно наподобяват политическите „дискурси” в страните от Балканския съюз в периода между Балканската и Междусъюзническата война през 1913 година.

Няколко дни след представянето на „алтернативната пътна карта”, на пресконференция в Ереван, проектът е разбит на пух и прах от „представители на гражданското общество” в Армения. Върху проектът се нахвърля организацията „В защита на освободените територии”, в лицето на политическия си секретар Армен Агаян. От неговите уста обществеността чува следното:

„В различни времена, от устата на различни хора, нямащи отношение към урегулирането на Нагорно Карабахският конфликт, са прозвучавали различни мнения относно плана за решаване на въпросния проблем. И сега, съветникът на министъра на отбраната на Армения, генерал-майор Хайк Котанджиян представи пред съда на обществеността, Пътна карта на карабахското урегулиране, по-точно нейните позорни и нелогични подробности.

Независимо от антиарменското съдържание на документа и от факта, че Хайк Котанджиян не би представил Пътната карта без съответната позиция на министъра на отбраната и на президента, политическите сили в страната по никакъв начин не реагираха на представената в прав текст, сама по себе си, програма за национално предателство”, заявява Армен Агаян, коментирайки интервюто на Хайк Котанджиян за ИА „Регнум” от 22 ноември 2005 година. [6]

По думите на Агаян, „според интервюто, подготвяното споразумение, с което Хайк Котанджиян е съгласен като цяло и предлага само някои поправки, а също така са съгласни и министърът на отбраната и президентът, се предлага да се признае териториалната цялост на Азербайджан, като в това понятие се включват всички освободени райони, включително Келбаджарския и Лачинския район, за които се предполага статут на „свободна икономическа зона” и на международно-гарантиран „комуникационен коридор”. Планът включва и други опасни точки, в частност – връщане и освобождаване на територии на турския елемент или въвеждане на така наричащите се мироопазващи сили.

Това интервю (интервюто на Хайк Котанджиян, бел. авт.) е поредната стъпка по посока на осъществяване на поръчението на Минската група на ОССЕ за промиване на мозъците. Преследваната цел е вътрешно – пропагандна: а именно, да се измами народа и да се хвърли отговорността за тази срамна програма на чужд гръб. Това е логично продължение на антиарменската дейност на лице, което в момента оглавява министерството на отбраната и се стреми към върха на властта”, заявява с апломб политическият секретар на организацията „В защита на освободените територии”.

„Истинският автор на плана се е опитал да избегне неприемливите формулировки. Например, използува се формулировката „признаване на териториалната цялост на НКР”, реалният смисъл на което е връщането на териториите, които не бяха включени в референдума за независимостта на НКР, в това число – Лачин и Келбаджар. За това не се говори направо, но се отбелязва, че тези райони със съвместни усилия трябва да бъдат превърнати в комуникационен коридор и [свободна] икономическа зона”, заявява Агаян.

Според него, авторите на плана „няма да успеят да излъжат, че тези стъпки представляват дипломатическа игра”.

„Уверяваме Ви, че всички опити да излъжат, изплашат или да тероризират арменския човек, няма да се увенчаят с успех. Арменецът няма намерение да се отрича от родните си земи, от безопасността и от достойнството си и е готов да нанесе достоен кнтраудар както по външния, така и по вътрешния враг”, отбелязва Агаян. [6]

На въпрос на кореспондента на ИА „Регнум”, може ли организацията, към която принадлежи да предложи свой план за урегулиране на конфликта, Армен Агаян отговаря, че техният план предвижда на първо място „придобиване на освободените територии, започвайки от Горадиз, пограничните райони на Агдам и по-нататък  в дълбочина ... Цялата тази територия може да се сравни с Араратската долина на Армения и трябва да бъде заселена по съответен начин. Няма никакви причини да се връщат територии или да се придава на този въпрос международна окраска. Ако този вариант не харесва на Азербайджан, нека започнат желаната от тях война. Това ще ни даде шанс да освободим и Нахичеван и други територии”, заявява Армен Агаян. [6]

Тук няма да се спираме нито на изключително изгодния за арменската страна характер на „алтернативната пътна карта”, нито на изключително безотговорния характер на призивите на организацията „В защита на освободените територии”. По-важното е, да се отчете, че от една страна, официалните арменски власти демонстрират готовност да се пазарят ожесточено, и без да се колебаят да излизат от рамката на „общите принципи”, когато сметнат за необходимо. От друга страна, трябва да се отчита и психологическият фон, на който се налага да работят управляващите арменски политици. Той представлява адска смес от краен национализъм и иредентизъм - огън който е подсилван със „сухи съчки” и от абсолютно безскрупулното поведение на опозиционните формации, били те парламентарни или извънпарламентарни, партийни или „широко обществени“.

Не звучат по-различно изказванията и оценките и на политиците от „системната” опозиция в Армения. Така например, на 7 декември 2005 година, председателят на Демократическата партия на Армения и бивш съветник на Президента на страната по външнополитическите въпроси, Арам Г. Саркисян коментира пак пред ИА „Регнум”, интервюто на Хайк Котанджиян от 22 ноември 2005 година.

Неговото изказване не звучи никак миролюбиво, но в края на интервюто си, той казва и някои неща, които позволяват ясно да очертаем начина на мислене на преобладаващата част членовете на политическите елити в Армения.

Зададен му е въпрос, в който се пита:

„Можете ли да предположите неочакваното признаване на Нагорни Карабах от Азербайджан в замяна на всички райони, които образуват така наречения пояс на сигурността около НКР? Вие бихте ли подкрепили такъв вариант?”. На това Арам Г. Саркисян отговаря:

„На първо място, по този въпрос, а също така по идеите на Хайк Катанджиян си струва да се проведе кръгла маса. Разбира се, международно-признатият статут на Нагорни Карабах – това е най-първото условия, което има право да постави победилият народ. Аз смятам арменците от Нагорни Карабах за победил народ, затова ако международната общност признае независимия статут на Нагорно Карабахската Република, то останалите въпроси могат да се решават зад масата на преговорите, естествено с участието на [Нагорни] Карабах. Без [Нагорни] Карабах, въобще не може да става дума за нищо.

Армения е въвлечена в процеса на преговорите само заради това, да говори от името на Нагорни Карабах. Но тя самата трябва на първо място да признае Нагорни Карабах. При това, признаването трябва да бъде в такава форма – ние признаваме от правна гледна точка, абсолютно безукорната независимост на Нагорни Карабах от Азербайджан, а по-нататък поставяме едно условие – признаване на статута. Сега те ни казват – за да започнем изобщо да говорим с Вас, върнете ни земите. А защо да сме длъжни да говорим с тях в този случай? Тогава ние ще извадим своя съвършено ясен тезис – когато признаете статута на Нагорни Карабах, тогава и ще говорим.

Пакетното решение трябва да бъде подписано заедно с графика за изпълнение на условията по този договор. Ето тогава аз ще констатирам сериозен преговорен процес, сериозни договорености и така нататък. Но това го няма. Властта се опитва да прехвърли проблема от своята болна глава, но ние сме длъжни да възпрепятстваме това”. [7]

На края, бившият президентски съветник казва следните знаменателни думи:

„Преговорният процес трябва да върви в едно русло – подписване на пакета за урегулирането и на съпътстващия график на мероприятията. Другите варианти ще бъдат или противозаконни или насочени срещу страната и интересите на народа.

Аз съм абсолютно убеден, че карабахският въпрос е единственият, който може да повдигне протестна вълна, която да помете който и да е политик, така както помете предишните управници. Освен това, поемам отговорността и направо заявявам, че ще оглавя това движение сам или с моите другари и това не е просто заплаха”. [7]

Огромният шум, който се вдига в Армения и в Нагорни Карабах по повод „алтернативната пътна карта” на Хайк Котанджиян, принуждава последния да дава допълнителни обяснения и дори да се оправдава. На първо място, той обяснява, че неговата публикация не е била контролирано изтичане на информация, поръчано от управляващите в Армения. Обяснението му за направените изявления в интервюто от 22 ноември 2005 година е, че Котанджиян е искал да предизвика научни дебати по въпроса. На 8 декември 2005 година, той заявява, че целта му е била:

„Разгръщане на конструктивна професионална полемика около неотдавна публикуваните заключения на Международната кризисна група (ICG) по Пътната карта на Карабахското урегулриане.

Съобщаването от страна на регионален експерт пред намиращите се в конфликт народи, на своето виждане на истината за границите, в които могат да се съчетаят интересите на противостоящите страни, което се предоставя, както на специалистите, така и на арменската и на азербайджанската общественост, очертаването на реалностите в мирното преодоляване на конфронтацията в техните взаимоотношения”. [9]

Вижданията на Котанджиян са разбираемо критикувани в Азербайджан, но са подложени на остри нападки и в Армения. На автора му се налага наистина да се оправдава. Той заявява:

„Разбира се, моят очерк не представлява документ. Това е авторска разработка, която бидейки академичен труд, не съдържа принудителни политически и правни императиви” за нейното стриктно и всеобхватно изпълнение. Публикуването и професионалното обсъждане на моето аналитично есе, може да послужи за нарастването и постигането на по-голяма гъвкавост на интелектуалните ресурси на международната експертна общност за оказване на консултантско влияние за придвижването на консултативния и на преговорния процес в интерес на страните в Карабахския конфликт. Именно от тази гледна точка, аз приветствам публикуването на аналитични отзиви от Армения и от Нагорни Карабах, на опита за критично осмисляне на предложения очерк за „Пътната карта”. Би било полезно също така и участието на азербайджанските специалисти в тази дискусия”. [9]

Дали горните обяснения са разсеяли съмненията, че е имало контролирано изтичане на информация, за да се тестуват нагласите в арменското обществено мнение (а защо не и на азербайджанското?) е повече от съмнително. Изложените дълги и витиевати съждения на Хайк Котанджиян, по-скоро задълбочават тези подозрения. Сякаш  за това, на края на новото си изявление, Котанджиян се застрахова не само пред крайните националисти, но и пред преобладаващата част от арменското общество. Той на бърза ръка дописва в „алтернативната си пътна карта” възможния сценарий на обединение на Армения и самообявилата се Нагорно Карабахска Република:

„Да, в случай, че Азербайджан се откаже от продуктивните консултации под егидата на Минската група на ОССЕ и не започне преговори с Нагорно Карабахската Република и с Република Армения по мирното разрешаване на Карабахския конфликт, тогава НКР като законно създадена държава, може да започне преговори с Република Армения за провеждане на референдум за създаване на обща държава”. [9]

Ако се върнем към началото на месец юли 2005 година, ще видим че тогава високопоставени служители от външното министерство на Армения, съобщават на арменската служба на Радио „Свободна Европа” / Радио „Свобода”, че Армения и Азербайджан са постигнали споразумение за ключовите моменти в едно формално мирно споразумение, което да сложи край на Карабахския конфликт, както и че това споразумение може да бъде подписано до края на годината.

Впоследствие, двамата външни министри и двамата президенти се срещат в края на август 2005 година в Казан, в кулоарите на срещата на високо равнище на ОНД, но не успяха да съобщят за някакъв решителен напредък към уреждане на конфликта.

След това, на 4 декември 2005 година, Осканян заявява пред Радио „Свободна Европа” / Радио „Свобода”, че той и Елмар Мамедъяров не са успели да се споразумеят за датата на следващата среща между двамата президенти, по време на срещата на годишната среща на външните министри на страните от ОССЕ в Любляна. Едновременно с това, Осканян многозначително намеква, че подготвяната среща на държавните глави може да се окаже повратен момент в търсенето на споразумение за уреждане на конфликта.

Но, независимо от този неуспех, започва подготовка във важно направление на мирното урегулиране. Подготвя се посещение на високопоставена Група по планиране от ОССЕ, която да посети конфликтната зона в Нагорни Карабах, за да изясни изискванията и препоръките за разполагане на международни мироопазващи сили там, в случай на изтегляне на арменските въоръжени сили от азербайджанските територии, граничещи с непризнатата от никого Нагорно Карабахска Република, които в момента са окупирани от арменците.

Министрите на външните работи на Азербайджан и Армения – Елмар Мамедъяров и Вардан Осканян участват в подготовката на „Мадридските принципи”. Късно вечерта на 18 януари 2006 година в Лондон, се провежда съвместна среща на посредниците с двамата министри на външните работи.
Снимка: Новости Армении

На 19 януари 2006 година, в интервю за „Azerbaijan Press Agency“ (APA), публикувано на следващия ден и от други азербайджански електронни медии като “day.az”, членът на президентската администрация, завеждащ отдела за връзки с чужбина – Новруз Маммадов (на руски – Новруз Мамедов), заявява, че главните приоритети на Баку са да убеди Армения да се съгласи за уреждане на конфликта, при което да се запази териториалната цялост на Азербайджан и да се изтеглят арменските въоръжени сили от окупираните азербайджански територии.

В интервюто, Маммадов отклонява като „маловажен“ въпроса за включването на представители на самообявилата се Нагорно Карабахска Република в мирния процес, за който се застъпва Международната кризисна група (ICG). Той казва, че мироопазващите сили трябва да бъдат разположени по цялата дължина на границата между Армения и Азербайджан и между „населените с арменци и населените с азербайджанци села“.

Също така, той заявява, че е преждевременно да се разисква възможността за провеждане на референдум, който по негова оценка би могъл да бъде проведен едва след 15 – 20 години. [14]

Междувременно продължават контактите между министрите на външните работи на Азербайджан и Армения и съпредседателите на Минската група на ОССЕ. На 20 януари 2006 година, сутринта, началникът на Управлението по печата и информационната политика на МВнР на Азербайджан – Таир Тагизаде, съобщава за водещите се в Лондон преговори, като се позовава на министъра на външните работи Елмар Мамедяров: „Преговорите се водят в наситена и интензивна атмосфера“. [13]

Азербайджанските медии подчертават, че на срещата се очаква участието на съпредседателите на Минската група на ОССЕ – Юрий Мерзляков (Русия), Стивън Ман (САЩ) и Бернар Фасие (Франция), както и на личния представител на председателя на ОССЕ – Анджей Каспшик. Всички знаят, че целта на срещата е приемането на основните принципи, предложени от съпредседателите на Минската група на ОССЕ за урегулиране на конфликта в Нагорни Карабах и постигането на договореност за следващата среща на президентите на Азербайджан и Армения.

Всъщност, към този момент, съпредседателите на Минската група на ОССЕ вече са се срещнали по отделно с министрите на външните работи на Азербайджан и Армения – Елмар Мамедъяров и Вардан Осканян. Късно вечерта на 18 януари 2006 година, се провежда съвместна среща на посредниците с двамата министри на външните работи.

Също така, на 18 януари 2006 година, Вардан Осканян се среща с министъра по европейските въпроси на Обединеното кралство – Дъглас Алекзандър. На следващия ден, Вардан Осканян и Елмар Мамедъяров се срещат още веднъж в присъствието на съпредседателите на Минската група на ОССЕ. [12]

Разговорите в Лондон са коментирани още на първия ден от посланик Владимир Казимиров, бивш съпредседател на Минската група на ОССЕ и Пълномощен представител на Президента на Русия за Нагорни Карабах в периода 1992 – 1996 година. По думите му, „политическият календар на Азербайджан и Армения не причинява през тази година смущения на воденето на преговорите и на взаимните отстъпки, без които страните не могат да стигнат до споразумение”. Той заявява:

„Сега има повече възможности за напредък, отколкото преди или през 2007 – 2008 година”. Едновременно с това, дипломатът отбелязва, че главното препятствие си остава неотстъпчивостта на страните и особено издигането на „максималистки и явно непостижими искания”. Във връзка с това, Казимиров препоръчва да няма самозалъгване с илюзиите за дипломатически пробив в преговорите: „Ако ръководствата на страните не проявят реализъм, ще пропаднат шансовете и през 2006 година”, казва той.

„Скоро зад гърба ни ще остане първия месец на годината, а едва днес министрите се срещат в Лондон. Между редовете дори се поставят условия за срещата между президентите, необходима е един вид, нейният резултативност. А кой ако не те самите трябва да осигурят това? През 2005 година, те проведоха само две срещи, а сега трябват и пет и седем. Нека да бъде понякога и без афиширане, даже негласно. Ако разрешаването на конфликта е за тях приоритетна задача, ако наистина желаят да го разрешат, а не да плуват по течението на своите интереси”. Ще им простят и пет безплодни срещи, ако шестата даде резултат”, подчертава Владимир Казимиров.

На въпрос за конкретизиране на вариантите за разрешаване на конфликта, Казимиров отговаря, че „конкретен вариант” все още няма и добавя:

„Няма и доброволни стъпки един към друг. Малко са и принудителните”. Едновременно с това, той завява, че даже и да е знаел подробности, той не би имал право да ги разгласява.

„Но проблемите са общоизвестни. Вариантите за тяхното решаване не са толкова много, те отдавна са пресметнати, панорамата не се вижда от обществото, но е позната „опипом”. За да не смущават хората с подробности, със съвсем мъничък  напредък, властите оставят обществото в мъглата на гадаенето, като при това отиват и по-нататък – избягват и същите тези малки успехи”, добавя руският дипломат. [11]

На 22 януари 2006 година, делегацията на ОССЕ пристига в Степанакерт и дава ход на мисията си. [17]

На 23 януари 2006 година, заместник-министърът на външните работи Араз Азимов, специален представител на Президента Илхам Алиев на преговорите за Нагорни Карабах, заявява пред журналисти, цитиран от “day.az” че приказките за референдум не са нищо повече от „слухове“. Той казва:

„Въпросът за провеждането на референдум също е от сферата на слуховете. Такива нюанси могат да станат предмет на преговори след обсъждането на въпроса за статута. Само че, азербайджанската държава и всички държавни служители, взимащи участие в преговорите, действат в съответствие с Конституцията на Републиката. Във всеки случай, резултатите няма да противоречат на законодателството на Азербайджан“.

Освен това, Араз Азимов заявява, че в преговорите няма положения, които да удовлетворяват и двете страни: „И двете страни разбират, че времето за разрешаване на конфликта вече е дошло, но ни се забелязват никакви придвижвания напред“. [16]

Специалният представител на Президента на Азербайджан на преговорите за Нагорни Карабах, коментира и пристигането на делегацията на Група по планиране на високо равнище на ОССЕ. Според него, посещението й е прието нормално в Баку: „Те пристигнаха за изучаване на ситуацията в Карабах“.

Също така, Араз Азимов съобщава, че Президентите на Азербайджан и Армения – Илхам Алиев и Роберт Кочарян ще се срещнат в най-близко време в Париж, за да продължат преговорите по урегулирането на конфликта в Нагорни Карабах. По това време медиите вече са разпространили новината, че вероятната дата на срещата в Париж ще бъде 10 февруари 2006 година. [15]

Разбира се, във въздуха се носи и безпокойството, че дори и двамата президенти да успеят да приключат работата върху набора от „основни принципи”, който да послужи като чернова на по-подробен мирен план, все още няма гаранции, че някоя от страните няма да се отметне в някакъв бъдещ  момент. Привежда се примерът с така наречените „Парижки принципи”, за които се смята, че е било постигнато споразумение през пролетта на 2001 година, са оформени по време на последвалите разговори във Флорида през април 2001 година и в хода на последвалите срещи между Роберт Кочерян и Хейдар Алиев (на руски много популярен като Гейдар Алиев).

Американският дипломат Рудолф Перина (Rudolf Perina), който е бил съпредседател на Минската група на ОССЕ по времето, когато са се водели тези разговори, по-късно твърди, че през 2002 година двете страни са били „невероятно близо” до сключване на мирно споразумение. Планираната за месец юни 2002 година среща между Роберт Кочарян и Хейдар Алиев е отменена в последната минута. [17]

Началото на преговорите, довели до формулирането на „Парижките принципи” или на „Принципите от Кий Уест” е заложено със започналите двустранни преговори между Роберт Кочарян и Хейдар Алиев. Сам по себе си, този цикъл от двустранни срещи не е прецедент в арменско – азербайджанските отношения. Преди тях са провеждани срещи между тогавашния президент на Армения – Левон Тер-Петросян и президентите на Азербайджан – Аяз Муталибов, Абулфаз Елчибей и Хейдар Алиев.

Вследствие на многобройните срещи между Роберт Кочарян и Хейдар Алиев, включително и тези във Флорида, се оформя неофициален документ, известен като „Документът от Кий Уест” или „Принципите от Кий Уест”. Лансира се тезата се, че документът е отклонен от Азербайджан, но това е трудно доказуемо, защото и двете страни вероятно са имали големи вътрешни проблеми с общественото си мнение.

За разлика от много предишни мирни предложения, „Документът от Кий Уест” никога не е бил публикуван. За него се знае, че е бил съставен на база на философията на размяната на територии. Твърди се, че се е предвиждало Нагорни Карабах, заедно с Лачинския коридор да се присъединят към Армения, а Азербайджан да получи компенсация чрез сухопътен „суверенен коридор” към Нахичеван през Мегри. [50]

Не е трудно да си представим, какви обстоятелства са възпрепятствали най-вероятно и двете страни да сключат мирно споразумение, основаващо се на философията на размяната на територии. Обстановката на национален максимализъм, яростен национализъм и иредентизъм, особено в Армения би могла да спре, каквото и да е споразумение от този род.

Така се стига до кулминацията на „Пражкия процес” – срещата между Илхам Алиев и Роберт Кочарян в замъка Рамбуйе, не далече от Париж на 10 февруари 2006 година.

В Баку са сякаш по словоохотливи по повод тази среща. В навечерието й, заместник-министърът на външните работи на Азербайджан – Араз Азимов заявява:

„Това ще бъде вече шестата среща на президентите (Илхам Алиев и Роберт Кочарян, бел. авт.). В рамките на подготвителния, така наречен „Пражки процес” бяха проведени около 15 срещи на ниво министри на външните работи. По този начин, това е сама по себе си най-важната среща”. Едновременно с това, Араз Азимов подчертава, че „подписване на документ за резултатите от срещата между президентите на Азербайджан и Армения не се очаква”. [18]

Преговорите за урегулирането на конфликта в Нагорни Карабах, състояли се на 10 – 11 февруари 2006 година в Париж и в Рамбуйе се провеждат по инициатива на Президента на Франция – Жак Ширак. Това е шестата по ред среща на Президента на Азербайджан – Илхам Алиев, след като той застава на поста си през есента на 2003 година.

В Елисейския дворец, Жак Ширак провежда 45 минутни отделни срещи при затворени врати, първо с Роберт Кочарян и след това с Илхам Алиев, след което президентите на Азербайджан и Армения се отправят за двореца Рамбуйе. Общо взето, преговорите между двамата президенти продължават четири часа. Първата им среща се провежда в присъствието на съпредседателите на Минската група на ОССЕ и на външните министри на двете страни, последвана от среща на четири очи.

Сабина Фрейзър (Sabina Fraizer), представител на Международната кризисна група (ICG) за Южен Кавказ (Закавказието), която отдава много голямо значение на тези преговори, заявява пред журналистите:

„Смятам, че Парижката среща е от съдбоносно значение. Това е първият път, когато президентите се срещат на четири очи, за да разговарят само за Нагорни Карабах. Разбира се, през последната година те се срещнаха два пъти, но това беше в рамките на други международни срещи. И бих казала, че това е първата среща от такъв вид, може би за изминалите пет години след Кий Уест. Мисля, че от тази гледна точка, всеки трябва да бъде много реалистичен и да разбере, че това е първата среща от този вид и можем да се надяваме, че някакъв малък документ може да излезе от нея за най-важното, за някакъв вид политически ангажимент от двамата президенти”. [19]

Разговорите са водени при затворени врати. Представители на медиите не са поканени в Рамбуйе и никакво изявление не е направено от страните след преговорите. Според агенция “Reuters”, говорителят на Президента Ширак – Жером Боннафонт (Jérôme Bonnafont) е казал, че Ширак е пожелал на двата си гости късмет в следващата фаза на разговорите, за които той се надявал да отворят нови възможности за мира.

„В сегашната ситуация има шанс да се положи основата на урегулирането”, е цитирал Боннафонт президента Ширак, който е заявил това на Кочарян и на Алиев. „Той (Ширак) увери и двамата президенти в желанието на международната общност да подкрепи усилията за мир и за прилагането на едно споразумение”, добавя Боннафонт. Други подробности обаче не са съобщени на пресата. [19]

Кулминацията на „Пражкия процес” е срещата между Илхам Алиев и Роберт Кочарян в замъка Рамбуйе, не далече от Париж на 10 февруари 2006 година
Снимка: igadi.com

Журналистите веднага започват  да си спомнят как пет години по-рано, през месец март 2001 година, въпреки определено оптимистичните изявления на посредниците, президентите на Армения и Азербайджан – Роберт Кочарян и Хейдар Алиев – отново в Париж и отново с посредничеството на Ширак, не успяват да намерят „ключа” за урегулирането в Нагорни Карабах. По онова време, тогавашният американски съпредседател на Минската група на ОССЕ – Кари Кавана (Carey Cavanagh), настоява, че страните са били изключително близо до постигане на споразумение. Въпреки това, Парижките преговори, които продължават в Ки Уест във Флорида, стигат до задънена улица. Хейдар Алиев заявява публично, че „съпредседателите на Минската група настояват за независим статут на Нагорни Карабах”, но „не може да има втора независима арменска държава в съседство на Азербайджан”. [19]

Държавният департамент на САЩ също отдава огромно значение на Парижката среща на двамата президенти. Според BBC, високопоставен служител на Държавния департамент е казал, че разговорите в Рамбуйе са „най-важната среща през последните пет години, що се отнася до този конфликт”. Преди да замине за Париж, Илхам Алиев е провел телефонен разговор с държавния секретар на САЩ - Кондолиза Райс.

Тези факти, веднага възбуждат спомените на журналисти и анализатори, които се надпреварват да припомнят събитията, станали пет години преди срещите на Алиев и Кочарян в Париж и в Рамбуйе. Тогава, през 2001 година, след разговорите в Кий Уест, президентът на САЩ – Джордж Уокър Буш приема Роберт Кочарян и Илхам Алиев в Белия дом. Но и интервенцията на президента Буш не успява да послужи като достатъчен тласък за постигане на споразумение, може би и поради здравословното състояние на азербайджанския президент, което по това време вече е сериозно влошено.

В Ереван, настроенията по отношение на срещата са меко казано скептични. Писателят и публицист Зори Балаян (роден в Степанакерт през 1935 година) заявява:

„Това е просто поредната среща. В миналото, Роберт Кочарян щеше да се срещне с Гейдар Алиев, сега ще се срещне с Алиев Младши. За мен това е рутинно. Въпросът трябва да бъде поставен различно. Създава се впечатление, че всичко започва от „табула раза”. Като че миналото не съществува, не е имало Сумгаит, Баку, Шуши (арменските националисти наричат така старинната столица на Карабахското ханство – Шуша, бел. авт.), като че всичко е забравено. За какво урегулиране ще си говорим, когато Будапещенският убиец е направен герой [лейтенант Гурген Маргарян, командирован в Будапеща за участие в курс по английски език, по линия на програмата на НАТО „Партньорство за мир” е убит докато спи от азербайджански офицер – участник в същия курс], арменските хакари се разрушават по територията на днешен Азербайджан”. [19]

В навечерието на разговорите в Париж, споменатата вече във връзка с острата си критика на „алтернативния проект за пътна карта” за уреждането на конфликта в Нагорни Карабах през декември 2005 година арменска обществена организация „В защита на освободените територии” с политически секретар - Армен Агаян, също налива масло в огъня:

„В нарушение на правата на арменския народ и против волята му, Роберт Кочарян и неговият управляващ екип пуснаха за продажба освободените територии на Арцах и сигурността на източните граници на Армения”.

В изявлението на тази организация на ветерани от арменско-азербайджанската война се поддържа също така и тезата, че фактът на срещата в Париж на президентите на Армения и Азербайджан свидетелства, че официалните власти в Ереван и в Баку, вече са дали своето предварително съгласие за добре известни и наскоро ревностно пропагандирани принципи: незабавното предаване на освободените територии (арменските националисти наричат окупираните райони на Азербайджан, граничещи с Нагорни Карабах – освободени области, бел авт.) на Азербайджан, въвеждането на чужд военен контингент, връщането на азербайджанците в Арцах (включително в освободените територии), както и провеждането след години на референдум на територията на бившата НКАО (автономната област Нагорни Карабах) при условие, че в него ще участват и принудително преселените азербайджанци.

Анонимен служител на арменското външно министерство заявява пред “Deutsche Presse Agentur” (DPA) в интервю от Ереван: „Има място за надежда, че ще успеем да преодолеем една или две от главните пречки”.

Според DPA, анонимният служител е казал, че двата съдбоносни въпроса, които трябва да се разгледат в Рамбуйе са: Първо. Изтеглянето на арменските войски, за което настоява Азербайджан. Арменският държавен служител е казал, че Ереван е готов да обмисли изтеглянето на силите си, които в момента заемат принадлежащите на Азербайджан територии, разположени около Нагорни Карабах. Второ. Правото на самоопределение на народа на Нагорни Карабах. Жителите на Нагорни Карабах трябва да решат собственото си бъдеще. Тук анонимният арменски служител е посочил, че според него Армения иска референдум, но Азербайджан възразява. [19]

На свой ред, BBC, цитира неназован дипломатически доклад, че в Рамбуйе, Алиев и Кочарян са разисквали статута на Нагорни Карабах, който е най-оспорваният въпрос във всички преговори. Но Сабина Фрейзър от Международната кризисна група (ICG) заявява пред журналисти:

„Бих казала, че надеждата е срещата в Париж да завърши с много кратък  документ, нещо като набор от принципи, който ще изложи как преговорите ще продължат нататък. Така че, ние не можем да очакваме, че в Париж ще има всеобхватно мирно урегулиране, но мисля, че можем да кажем, че най-голямата надежда е че ще има нещо като „пътна карта”. Дори ако имаме, какъвто и да е документ, това ще е от голямо значение, защото това ще бъде първият път, когато такъв документ е създаден със съгласието на президентите [на Азербайджан и Армения]. Но нека не преувеличаваме, няма да има окончателно мирно споразумение”.

Сабина Фрейзър коментира и ролята на Русия в урегулирането на конфликта:
„Аз твърдо вярвам, че руското правителство е привързано към мирното разрешаване на Нагорно Карабахския конфликт. По-специално, съпредседателите на Минската група на ОССЕ работят отлично, и може би руският и американския съпредседател никога не са се сработвали толкова добре, както сега. Така че, аз мисля, че Русия има интерес от разрешаването на конфликта и мисля, че те разбират, че биха имали по-големи икономически възможности в региона ако се намери решение. Може и да има сили в Русия, които да не са толкова заинтересувани от разрешаването на конфликта, но аз мисля, че позицията на руското правителство е ясна като цяло.

Що се отнася до властите в Нагорни Карабах (имат се пред вид ръководителите на самообявилата се НКР, бел. авт.), аз наистина разбирам, че те са фрустрирани от възникналата ситуация, както и от факта, че те не участват  пряко в разговорите. Но независимо от това, моето  разбиране е, че съпредседателите на Минската група ги държат осведомени за ставащото.

В нашите доклади, ние препоръчваме включването на властите в Нагорни Карабах в преговорния процес по-скоро във времето, отколкото това да се отлага, но разбираме, че каквото и да е прилагане на практика на решението [за урегулиране на конфликта] ще бъде невъзможно, без участието на Степанакерт”. [19]

Зардушт Ализаде, известен азербайджански политолог вярва, че „тази фалшива конфиденциалност” в преговорите, трябва да бъде преустановена и да се вземат мерки за преодоляване на омразата между арменския и азербайджанския народ и да се създаде атмосфера на толерантност:

„Докато продължава антиарменската пропаганда в Азербайджан, на която ние - хора на науката - се противопоставяме, и арменците не се освободят от комплекса на възприемане на турците като врагове, ще бъде невъзможно да се урегулира конфликтът в Карабах”.

Арменските медии цитират и опозиционния лидер Елдар Намазов, който не открива в ставащото никакъв „дипломатически пробив”. Той заявява, че и арменският и азербайджанският президент страдат от недостиг на легитимност и затова за тях ще бъде трудно да правят открити и болезнени компромиси.

„Ако хората днес не излизат на улиците поради социалните проблеми, в случая на Нагорни Карабах те ще го направят”, твърди Намазов. [19]

Тук би трябвало да се отвори една важна скоба – в политиката е много важно не само какво се говори, но и кой го казва. В случая, опозиционният лидер Елдар Намазов е човек, който е бил ръководител на президентската администрация на Президента Хейдар Алиев от 1993 до 1999 година. През месец октомври 1999 година, Елдар Намазов подава оставка, заедно със съветника на Президента – Вафа Гулузаде и министъра на външните работи – Тофик Зулфугаров, в знак на протест срещу неприемлив от негова гледна точка план за разрешаване на конфликта в Нагорни Карабах, който предвижда размяна на територии между Азербайджан и Армения. Според този план, за който стана дума по-рано, Азербайджан е трябвало да признае фактическото управление на Армения в Нагорни Карабах, а Ереван е трябвало да предаде на Азербайджан коридора при Мегри, който да позволи физическа връзка между Нахичеван и основната територия на страната.

Тук би трябвало да се отклоним от повествованието за срещата в Рамбуйе и анализа на нейната подготовка и резултати и да отделим известно внимание на преговорите за размяна на територии, които са актуални в Закавказието, непосредствено в края на 20-ия век и в самото начало на 21-ви век. Тези преговори показват, че сред политическите елити на Азербайджан и Армения по това време не е имало пълен дефицит на желание за постигане на мирно споразумение. Противостоящите страни са търсели решения за изход от ситуацията и за разрешаване на конфликта. Не са липсвали и идеи, с които по един или друг начин да бъдат удовлетворени в някаква степен и двете страни. Но всички тези добри намерения, доколкото ги е имало, се срещат с истинска стена на противостояние – стената на изключителната враждебност между двете нации.

Духът на непримиримост (особено от арменска страна, макар че, както ще видим има достатъчно примери и от азербайджанска), на пълно недоверие към отсрещната страна, откровеното демонизиране на опонентите (стигащо на моменти до расизъм при арменците, за които всичко „турско” и „тюркско” представлява изначално зло), водят до създаване на обстановка, при която воденето на мирните преговори е изключително рисковано занимание за управляващите политически сили. На тях практически не им се оставя никакво пространство за маневриране. Те са под постоянния надзор на силно възбудена и агресивна парламентарна опозиция, както и на направо истерична извънпарламентарна опозиция, включваща и всякакви „организации на гражданското общество”, които буквално надвикват всички останали.

В Армения, това усеща по най-болезнен начин Левон Тер-Петросян, който въпреки огромните си заслуги за възстановяването на арменската държавност е буквално удавен от вълната на несъгласие с мирната инициатива от 1997 година, която си позволява да одобри публично. Тогава той е бламиран от ключовите си министри, водени от тогавашния министър-председател – Роберт Кочарян. Те отказват да одобрят предложения мирен план за Нагорни Карабах, предложен от международните посредници през месец септември 1997 година.


Планът, който е одобрен от Левон Тер-Петросян и от азербайджанската страна, предвижда „фазово”, „поетапно” урегулиране на конфликта, като постигането на споразумение за статута на Нагорни Карабах, което е главният „препъни камък” се отлага във времето. Споразумението за статута, трябва да съпътства връщането на повечето окупирани от Армения азербайджански територии около Нагорни Карабах и вдигането на азербайджанската и турската блокада на границите на Армения.

Левон Тер-Петросян е принуден да подаде оставка през 1998 година и на негово място идват един след друг двама президенти, идващи пряко от Нагорни Карабах – Роберт Кочарян и Серж Саргсян. (Левон Тер-Петросян е сред лидерите на сепаратисткото и иредентистко движение за присъединяване на Нагорни Карабах към Армения, но не е от „Карабахския клан” в арменската политика. Той е родом от Алепо в Сирия). Но и на Кочарян и Саргсян не им е лесно в мирните преговори. Макар и идващи направо от територията, за която е конфликтът, те са под постоянното подозрение, че ще „продадат арменските национални интереси”. Примерите да това са твърде много и по-горе бяха приведени няколко такива.

В Армения, Левон Тер-Петросян, въпреки огромните си заслуги за възстановяването на арменската държавност е буквално удавен от вълната на несъгласие с мирната инициатива от 1997 година, която си позволява да одобри публично
Снимка: lragir.am0

В Азербайджан, емоциите са сякаш по-сдържани, но това не пречи да се стига до разриви между политически съюзници, какъвто е случаят с колективната оставка на Елдар Намазов, Вафа Гулузаде и Тофик Зулфугаров.

Цялото това огромно напрежение, свързано с постоянното очакване, че някой ще се огъне пред врага и ще „продаде националните интереси”, прави преговорите нервни, а участниците в тях – много резервирани. Отделно, от създаването на Минската група на ОССЕ до 2006 година, разговорите между двете страни се държат в пълна конфиденциалност, за да не предизвикват ежедневни спекулации, но тъмнината, в която са държани поражда една след друга, всевъзможни конспиративни теории. Иначе казано, вместо да се спекулира с това, което е известно, се спекулира с неизвестното.

Случаят с преговорите за евентуална размяна на територии е класически пример в това отношение. Всъщност, през 1999 година, обществото знае много малко за водените преговори, но три години по-късно, през 2002 година става много по-сериозно изтичане на информация.

На 27 юни 2002 година, Радио „Свободна Европа”/Радио „Свобода”, съобщава, че въпросът да статута на сухопътните коридори, свързващи Армения и непризнатата Нагорно Карабахска Република (НКР) от една страна и Азербайджан и неговият „ексклав” – Нахичеван от друга е едва ли не единствената пречка за постигане на разрешаване на Нагорно Карабахския конфликт.

Радио „Свободна Европа”/Радио „Свобода” се позовава на „източник, близък до преговорния процес”, който е дал информацията на арменската секция на радиоцентралата в Истанбул на 26 юни 2002 година.

„Преговорният процес е стигнал до точка, при която Карабахският конфликт може да бъде смятан за урегулиран, в мига в който се намери решение на проблема за коридорите”, казва източникът. Източникът добавя (и с това буквално взривява общественото мнение в Армения, заедно с цялата арменска диаспора по света), че Турция подкрепя Азербайджан за размяната на територии, така че коридорът при Мегри да стане част от азербайджанската територия в замяна на формалното признаване на принадлежността на Лачин към Армения. (По това време, Лачин е под арменски контрол вече десет години).

Арменското правителство отрича такава възможност за размяна на територии, но заявява, че готово да позволи „неограничена комуникация” между Азербайджан и Нахичеван през Мегри. [3]

Мегри е град в арменската провинция Сюник, в непосредствена близост с арменско – иранската граница. До него има компресорно – нагнетателна станция от газопровода Иран – Армения. Тесният участък на границата между Армения и Иран е една от малкото сухопътни връзки на страната със света.

От своя страна, Лачин, който е законна територия на Азербайджан е от съдбоносно значение за осъществяването на сухопътна връзка между Армения и Нагорни Карабах. Без функционирането на „Лачинския коридор”, връзката между Армения и самообявилата се НКР, остава да се извършва само по въздуха.

Всички тези факти и съображения, години на ред в основата на най-различни варианти за размяна на територии между Азербайджан и Армения – хипотетични, реално разглеждани и откровено измислени. През 2002 година обаче става ясно, че въпреки вътрешната съпротива и в Армения и в Азербайджан, управниците на двете страни разглеждат напълно сериозно възможността да заменят „Лачинския коридор” за „коридора Мегри”. Преговорите за коридорите обаче се оказват изключително сложни и в един момент стават „достояние на публиката”. Реакцията естествено е взривна.

Бившата управляваща партия в Армения – Арменското общо-национално движение (Hayots Hamazgain Sharzhum - HHS), излиза със  становище на 25 юни 2002 година, в което политиката на тогавашния президент - Роберт Кочарян е подложена на свирепа критика. Повод за документа на Арменското общо-национално движение (HHS) са изявленията на президента на Азербайджан – Хейдар Алиев, който обвинява арменската страна, че се е отметнала от постигнатите договорености за урегулиране на конфликта, включително и за размяната на територии и коментарите на френския съпредседател на Минската група на ОССЕ за казаното от азербайджанския президент. Според декларацията на Арменското общо-национално движение, реакцията на френския съпредседател на Минската група на ОССЕ, доказва, че твърденията на Хейдар Алиев са верни. (Информацията за това е разпространена в “RFE/RL Newsline” на 17 и на 20 юни 2002 година).

Съмишлениците на бившия президент Левон Тер-Петросян, виждат в случая чудесна възможност „да си го върнат тъпкано” на Роберт Кочарян и те лепват на изразеното от Кочарян желание да изтъргува транзитния коридор през Мегри срещу „Лачинския коридор”, етикета, че това е действие, което е „насочено срещу териториалната цялост на Армения и сигурността на държавата” и то представлява „държавна измяна”.

Също така на 25 юни 2002 година, отношение по въпроса взима и Жираир Сефилян, ветеран от Карабахската война, командвал арменски батальон в бойните действия, ръководител на Фронт за обществено спасение „Нова Армения” - организация противопоставяща се на каквито и да са отстъпки в мирния процес. В същия дух, той заявява пред журналисти в Ереван, че просто ако арменец изрече на глас термина „[транзитен] коридор” в хода на мирните преговори – това вече е равносилно на предателство.

На 25 юни 2002 година, Жираир Сефилян, командвал батальон в Карабахската война, ръководител на Фронт за обществено спасение „Нова Армения”, заявява, че ако арменец изрече на глас термина „коридор” в хода на мирните преговори – това вече е равносилно на предателство
Снимка: Wikipedia.org

Впоследствие, мнозина ще твърдят, че по време на срещата в Рамбуйе, страните са били близо до постигането на съгласие по основополагащите принципи на евентуално мирно споразумение, но преговорите са били блокирани от невъзможността да се постигне съгласие по въпроса за връщането на Азербайджан на Карвачар и за сроковете за провеждане на плебисцита в Нагорни Карабах.

(Продължението следва)


Забележка: В предложената на читателите първа част от монографичното изследване „От Мадридските принципи до Мюнхенските дебати”, са цитирани деветнадесет (19) източника от общо шестдесет и пет (65), приведени в монографията. Тук те са приведени с оригиналната им номерация от общия списък на използваните източници.


Използвани източници:

[3] Nagorno-Karabakh: Officials says Turkey backs Azerbaijan over territorial exchange, 27 June, 2002, Reliefweb, Source: RFE/RL, https://reliefweb.int/report/armenia/nagorno-karabakh-official-says-tur…;

[5] О сопряжении принципов в карабхском урегулировании. Проект дорожной карты: интервью советника министра обороны Армении, 22 ноември 2005, ИА „Регнум”, https://regnum.ru/news/polit/547923.html

[6] „Дорожная карта” карабахского урегулирования – „программа национального предательства”, 1 декабря 2005, 13:00, ИА „Регнум”, https://regnum.ru/news/polit/553165.html

[7] Карабахский вопрос сметет любого политика: интервью Арама Саркисяна ИА REGNUM, 7 декабря 2005, ИА „Регнум”, https://regnum.ru/news/polit/556363.html 

[9] Об очерке „Карабахской дорожной карты” (продолжение): вариант „общего государства”, 8 декабря 2005, ИА „Регнум”, https://regnum.ru/news/polit/557062.html 

[10] Fuller, Liz, Armenia/Azerbaijan: Foreign Ministers Seek to Finalize “Basic Principles” for Resolving Karabakh Conflict, January 16, 2006, 16:22 GMT, Radio “Free Europe”/Radio “Liberty”, https://www.rferl.org/a/1064754.html

[11] Владимир Казимиров: „Главное препятствие на переговорах – неуступчивость сторон”, 18 января 2006, 17:32, https://news.day.az/armenia/39278.html 
 
[12] Минская группа ОБСЕ поочередно встретилась с главами МИД Армении и Азербайджана, 18 января 2006, 20:12, https://news.day.az/armenia/39289.html

[13] Эльмар Мамедъяров: „Переговоры в Лондоне проходят в насыщенной и интенсивной атмосфере“, 20 января 2006, 09:11, https://news.day.az/politics/39397.html 

[14] Новруз Мамедов: „Для нас очень важно, чтобы армяне согласились с принципом разрешения конфликта в рамках территориальной целостности Азербайджана“, 20 января 2006, 10:13, https://news.day.az/politics/39435.html

[15] Араз Азимов: „Необходимо учитывать степень доверия сторон друг к другу“, 23 января 2006, 17:25, https://news.day.az/politics/39631.html 
 
[16] Араз Азимов: „Каждая из сторон понимает, что время для разрешения конфликта уже пришло, но продвижений нет“, 24 января 2006, 09:37, https://news.day.az/politics/39676.html 
 
[17] Fuller, Liz, Armenia/Azerbaijan: Will Presidents’ meeting Yield Progress Toward Karabakh Peace Deal?, January 27, 2006, 14:29 GMT, Radio “Free Europe”/Radio “Liberty”, https://www.rferl.org/a/1065154.html

[18] Алиев и Кочарян встретились в Рамбуйе, 11.02.2006, 14:20, Газета.ру, Интерфакс, https://www.gazeta.ru/politics/2006/02/11_kz_538514.shtml

[19] Hakobyan, Tatul, Presidents Kocharyan and Aliyev Look for the “Key” to the Settlement in Rambouillet Palace, 13 February 2006, 3:02 PM, https://hetq.am/en/article/9850  

[47] Nichol, Jim, Armenia, Azerbaijan and Georgia: Political Developments and Implications for U.S. Interests, April 2, 2014, CRS Report – Prepared for Members and Committees of Congress, Congressional Research Service, Informing the legislative debate since 1914, pp. 19 – 23, https://fas.org/sgp/crs/row/RL33453.pdf 

[50] Акопян, Татул, Переговорный процесс по урегулированию конфликта. Аналитикон, Июнь 25, 2016, https://www.aniarc.am/2016/06/25/tatul-hakobyan-article-analyticon-russ…  

[53] В Мюнхене началась встреча Никола Пашиняна и Ильхама Алиева, 15. 02. 2020, 20:15, Sputnik Armenia, https://ru.armeniasputnik.am/politics/20200215/22070775/V-Myunkhene-nac… ; на български език в blacksea-caspia.eu : https://blacksea-caspia.eu/bg/%D0%B2-%D0%BC%D1%8E%D0%BD%D1%85%D0%B5%D0%…;

[58] Никол Пашинян опубликовал „Мюнхенские принципы”, 16. 02. 2020, Радио „Азатутюн” / Радио „Свобода”, https://rus.azatutyun.am/a/30436994.html ; на български език в blacksea-caspia.eu : https://blacksea-caspia.eu/bg/%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB-%D0%BF%D0%…

Ключови думи

Азербайджан, Армения, Илхам Алиев, Никол Пашинян, Мюнхенска конференция по сигурността, Селеста Уоландър, Celeste Wallander, Мюнхенски дебати, Мюнхенски принципи, Нагорни Карабах, микрореволюции, миниреволюции, Организация за сигурност и сътрудничество, ОССЕ, OSCE, Минска група, съпредседатели на Минската група, съпредседатели, Съвещание за безопасност и сътрудничество в Европа, СБСЕ, Вартан Осканян, Юрий Мерзляков, Роберт Кочарян, Елмар Мамедъяров, Нагорно Карабахска република, фазов подход, поетапен подход, пакетен подход, Международната кризисна група, International Crisis Group, ICG, Новруз Исмаил оглу Маммадов, Новруз Маммадов, Новруз Мамедов, Пражки процес, Лачински коридор, Лачин, Лачински район, Ана Паласио, Ana Palacio, Ана Паласио, Ana Palacio, Хайк Котанджиян, Гайк Саргисович Котанджян, Гайк Котанджян, Серж Саркисян, Серж Саргсян, Келбаджар, Келбаджарски район, Шаумяновски район, Мардакертски район, ОДКБ, Армен Агаян, Горадиз, Агдам, Араратска долина, Арам Саркисян, Карабахски конфликт, Таир Тагизаде, Стивън Ман, Бернар Фасие, Анджей Каспшик, Владимир Казимиров, Степанакерт, Араз Азимов, Парижки принципи, Хейдар Алиев, Гейдар Алиев, Рудолф Перина, Rudolf Perina, Принципи от Кий Уест, Левон Тер Петросян, Аяз Муталибов, Абулфаз Елчибей, Нахичеван, Мегри, Сабина Фрейзър, Sabina Fraizer, Жером Боннафонт, Jérôme Bonnafont, Кари Кавана, Carey Cavanagh, Зори Балаян, Гурген Маргарян, арменски хакари, хакари (думата е с „а”!), НКАО, Нагорно Карабахска автономна област, Зардушт Ализаде, Елдар Намазов, Вафа Гулузаде, Тофик Зулфугаров, Сюник, Арменско общонационално движение, Hayots Hamazgain Sharzhum, HHS, Жираир Сефилян, Фронт за обществено спасение Нова Армения, Фронт за обществено спасение, Нова Армения, коридор, транзитен коридор, Карвачар

Коментар

Restricted HTML

  • Разрешени HTML tag-ове: <a href hreflang> <em> <strong> <cite> <blockquote cite> <code> <ul type> <ol start type> <li> <dl> <dt> <dd> <h2 id> <h3 id> <h4 id> <h5 id> <h6 id>
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Web page addresses and email addresses turn into links automatically.