Този текст е продължение от първата част, в която бяха проследени събитията в Закавказието от Февруарската революция 1917 година до 28 май 1918 година, когато на мястото на разпадналата се Закавказка федеративна демократична република са се появили три нови свободни държави – по реда на обявяване на независимостта им, това са Грузия, Азербайджан и Армения: http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html
Омраза от пръв поглед
Както вече беше изяснено в предишната част, враждебността между болшевиките и Закавказкия сейм е „изначална“. Болшевиките влизат в конфронтация от самото начало не само с акта на свикване на Закавказкия сейм, те са категорично против всякакви идеи за независимост на Закавказието и за отделяне от (вече) съветска Русия.
На 10 февруари 1918 г. Тифлис се провежда първото заседание на Закавказкия сейм. Събранието е открито от председателя на временното бюро по свикването на Сейма – Николай Семьонович Чхеидзе. На 13 февруари 1918 г., се провежда второто заседание на Закавказкия сейм и на него Николай Чхеидзе е избран за негов председател. Интересно е, че кандидатурата на Чхеидзе е издигната от представител на арменската социалистическа и националистическа партия „Дашнакцутюн“ – Ованес Качазнуни (среща се и като Каджазнуни) – бъдещият първи министър председател на Арменската република. Кандидатурата на Николай Чхеидзе, издигната от Качазнуни е подкрепена от представители на всички фракции в Закавказкия сейм.
В негова полза се изказват: Григол Лордкипанидзе от фракцията на социал-революционерите (есерите); Мамедхасан Джафаргулу оглу Хаджинский (в съветската и в руската литература той е известен като Маммед Гасан Джафаргулу оглы Гаджинский; на азербайджански името му се изписва Məmmədhəsən Cəfərqulu oğlu Hacınski) от мюсюлманския социалистически блок; Ной Висарионис дзе Рамишвили от фракцията на социалдемократите-меншевики; Мир Якуб Миразис оглу Мехтиев (на руски: Мир Ягуб Миразиз оглы Мехтиев; на азербайджански: Mir Yaqub Mirəziz oğlu Mehdiyev) от Партията на мюсюлманите в Русия „Иттихад“; Рустамбеков от партията „Мусават“; Георгий Ласхишвили (бъдещият министър на народното образование на Грузинската демократична република) от социалистите-федералисти и национал-демократът Гиорги Гвазава. [9, стр. 1]
Болшевиките остро протестират срещу свикването на Сейма и се опитват да вдигнат метеж срещу него. В деня на свикването на Сейма, Краевият и Тифлиският комитет на РСДРП (болшевики) организират многолюден протестен митинг с цел проваляне на заседанието. По заповед на Закавказкият комисариат, митингът е разпръснат, като се стига до стрелба.
Тези събития са коментирани от социалдемократа-меншевик Евгений Гегечкори в неговия отчет за работата на Закавказкия комисариат. Според Гегечкори, причината за упражненото насилие е била в агресивното поведение на участниците в митинга, които са призовавали за свалянето на Закавказкия комисариат и за възпрепятствуване на работата на Закавказкия сейм. [9, стр. 10]
Според Евгений Гегечкори, болшевиките са извършвали последователна подривна дейност срещу Закавказкия комисариат, която „особено се е засилила, след като Совнаркомът е назначил Степан Шаумян за извънреден комисар на цял Кавказ през януари 1918 година. Закавказкият комисариат му предложил в рамките на 24 часа да напусне територията на Закавказието, заедно със секретаря си. При неизпълнение на тези условия, той е подлежал на арестуване. Степан Шаумян се скрил и от тогава започва тази история (митингът, който е прераствал в метеж, бел. авт.), която се разраства като снежна лавина и се разразява катастрофа – катастрофата в Александровската градина (има се пред вид митингът, разгонен с изстрели, бел. авт.)“.
Като истински социалдемократ, Гегечкори е силно фрустриран от факта, че е използувано насилие срещу митинга. Пред Сейма той заявява, че това е „твърде прискърбен факт, нежелателен, тук две мнения не може да има…“. [9, стр. 10] От коментара на Гегечкори се разбира, че на 10 февруари 1918 година, Закавказкият комисариат и щабът на охраната са получили сведения, че лица, които подлежат на арестуване се намират на митинга и насъскват тълпата срещу Сейма. Нямало друг начин, освен да се използува сила, за да бъдат арестувани въпросните лица. В резултат на това един милиционер бил убит, един бил обезоръжен и един бил ранен.
Закавказкият комисариат назначава комисия, която да разследва случая, но без особен ентусиазъм. Както отбелязва Ной Жордания в мемоарите си: „върховете от самото начало знаеха, че резултатът от разследването ще си остане заметен под килима. В този период аз (Ной Жордония, бел. авт.) смятах репресиите срещу болшевиките за задължителни: не трябваше да им се дава възможност да действуват“. [12, стр. 9]
Всъщност, още в средата на ноември 1917 г., болшевиките в Закавказието са взели категоричното решение да се конфронтират до край със Закавказкия комисариат, иначе казано с всякакви автономистки тенденции и с политическите сили, които не признават върховенството на Совнаркома, възцарил се след октомврийския преврат. Това се вижда от телеграмата на Степан Шаумян до В. И. Ленин от 23 ноември 1917 г., в която се казва дословно:
„Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става“. [6, док.№2]
На 25 ноември 1917 година, Шаумян отново телеграфира на Ленин:
„Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.
Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт… С. Шаумян“. [6, док.№3]
Вижда се по безспорен начин, че още от първите дни след Октомврийския преврат, Степан Шаумян и съмишлениците му са готови да тръгнат с въоръжена сила срещу единствения колко-годе представителен и легитимен орган на управление в Закавказието. Те се противопоставят и на сформирането на Закавказкия комисариат и на свикването на Закавказкия сейм, като са готови да леят кръв и неприкрито подстрекават към метежи.
Това е лесно обяснимо, защото сформирането на Закавказкия комисариат е своего рода единодушен вот на недоверие на всички политически сили в Закавказието срещу болшевишката власт. Свикването на Закавказкия сейм пък е аналогичен акт на свикването на Учредителното събрание, което болшевиките разгонват по най-циничен начин, след като установяват, че депутатите, сред които преобладават социалдемократите-меншевики и есерите, нямат намерение да признаят властта на организаторите на Октомврийския преврат.
Отговорът на Совнаркома, респективно на Ленин не е наличен до този момент, но известно е, че опитът да се подчини Закавказието със силите на застаналите на страната на болшевиките части на оттеглящия се Кавказки фронт се проваля. На Степан Шаумян се налага да се прехвърли в Баку, заедно с известен военен контингент, застанал на страната на болшевиките.
Всъщност, Шаумян и съмишлениците му са имали най-сериозни намерения по отношение на завземането на властта в Тифлис. В периода 2-7 октомври 1917 година, в Тифлис се провежда първият Кавказки конгрес на РСДРП (болшевики). Конгресът избира Кавказки краеви комитет на болшевишката партия, приема резолюция по актуалните въпроси на деня, както и по актуалните въпроси на деня, както и по националния и аграрния въпрос. Приема се резолюция и по организационните въпроси. [4, стр. 233]
На същия този конгрес е избрано и Кавказко бюро на военната организация на болшевишката партия, в което ще влезе и бъдещият герой на „Мартенските събития” и на болшевишката диктатура в Баку – Григорий Корганов. [10, стр. 94]
Историците (особено азербайджанските) обръщат специално внимание на факта, че сред делегатите на въпросния конгрес, които са точно 30 (тридесет) няма нито един азербайджанец. На конгреса не е представена и мюсюлманската социалдемократическа партия „Хюммат” (по-известна под руското си название – „Гуммет”). [10, стр. 94]
Друг азербайджански историк – Елдар Исмаилов, търси и етнически подтекст в тези събития. Той обръща внимание на факта, че вестниците „Кавказский рабочий” (на руски език), „Брдзола” (на грузински език) и „Бавори крив” (на арменски език) са били официално посочени като печатни официално посочени органи на Краевия комитет. За сметка на това, вестник на азербайджански не е бил нито посочен като болшевишки орган, нито пък е било предложено да се учреди подобно издание. „едва ли това е било случайно”, пише Елдар Исмаилов. [11, стр. 201-202]
Това разбира се, би могло да се приеме просто като признание за слабото влияние на болшевиките сред азербайджанците, но Елдар Исмаилов е доста по-краен и вижда в тези събития (създаването на болшевишкия краеви комитет) далече отиващи замисли на арменската общност в Закавказието. Той пише:
„Въпреки това, може да се предположи, че самото начинание със създаването на единен Кавказки болшевишки комитет не е била нищо друго, освен един от първите неуспешни опити да се осигури господството на арменския политически елит в мащабите на цял Кавказ”. [11, стр. 202]
Шаумян и болшевиките не успяват да се задържат в Тифлис и заедно с лоялните към тях въоръжени сили се изтеглят в Баку. Войната на болшевиките срещу всички останали в Закавказието вече е обявена. Скоро тя вече ще се води по най-жесток начин и ужасените жители на Баку ще преживеят така наречените „Мартенски събития“, представляващи откровен погром на болшевиките, подкрепени от арменските социалисти – националисти от „Дашнакцутюн“, които изиграват ролята на „полезни идиоти“, според крилатата фраза на В. И. Ленин. [5]
Страховитият погром над азербайджанското население и над партията „Мусават“ в Баку, укрепва властта на Степан Шаумян и съмишлениците му болшевики над града, Апшеронския полуостров, част от Бакинска губерния и най-вече над добива на нефт в региона. Показателно е, че в историческото си писмо, в което излага гледната си точка за клането в Баку в края на март – началото на април 1918 година, Шаумян отделя повече място на въпроса за национализацията на нефтената индустрия, банките и търговския флот, отколкото на започналите военни действия на Турция срещу Закавказкия сейм. Той пише:
„След победата, която удържахме в Баку, Съветът се укрепи [на власт] окончателно и ние имаме възможността да проведем сериозни мероприятия. Отдавна е решена национализацията на нефтената промишленост, която смятаме да осъществим. Сега вече ние се разпореждаме с нефта. Първите три шхуни [с нефт] ние вече изпратихме в Астрахан, заедно с нашия представител Саак Тер-Габриелян (Сталин го познава). Той ще живее в Астрахан. С искания по адрес на Съвета се обръщайте към него. Едновременно с това, трябва да се национализират и банките и морският транспорт. Последният също се намира на наше ползуване след събитията. Засега ние обложихме капиталистите с данък от 50 милиона руб[ли]“. [6, док.№5]
Няма съмнение, че за Совнаркома, удържането на Баку в този момент е било от стратегическа важност, заради доставките на нефт и нефтени деривати. Те са били от съдбоносна необходимост, както за болшевишката власт, така и като разменна монета във взаимоотношенията с германците, след сключването на мирния договор от Брест-Литовск. Това ще се види по безспорен начин в по-нататъшното изложение.
За Шаумян обаче нещата са стояли другояче. През цялото време, той размишлява как да се разпростре властта на болшевиките над цялата територия на Закавказието, търси съюзници за тази операция и води много интензивна подготовка за военна инвазия в територията, контролирана от Закавказкия сейм.
Степан Шаумян и съмишлениците му в Баку много умело се възползуват от проблемите на Закавказкия комисариат и на Сейма в преговорите с Отоманската империя. Изследователите някак си подминават факта, че болшевиките избират деня за началото на атаката си срещу азербайджанците в Баку като цяло и в частност срещу омразната им партия „Мусават“ точно в момент, когато Закавказкият комисариат и Сеймът в Тифлис са изцяло ангажирани с проблемите с Отоманската империя и изобщо не могат да реагират на ставащото в Баку, дори и да биха пожелали да го направят.
Още две седмици преди Сеймът да бъде свикан, армията на Отоманската империя се възползува от пълното разпадане на руската армия на Кавказкия фронт и започват настъпление на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Град Ерзинджан, където е сключено примирието е превзет „от движение“, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, войските на Султана вече маршируват по улиците на Трапезунд. [7]
На 27 февруари (12 март) 1918 година, арменските национални части, които се сражават на Ардаханското направление, започват общо отстъпление. Падането на Ардахан е сигнал за отстъпление и на арменските части и на цивилното арменско население и от Ерзерум. Западна Армения отново е в ръцете на Отоманската империя. [7]
Закавказкият сейм няма полезен ход в тази ситуация и на 1 (14) март 1918 година започва преговори за мир в Трапезунд. Преговорите са неравни и много тежки, както поради военното превъзходство на Отоманската империя, така и поради сключения на 3 март (по нов стил) 1918 година Брест-Литовски мирен договор между Съветска Русия и Централните сили, в това число и с Отоманската империя. Докато преговорите се водят, напредването на армията на Султана продължава и на 23 март (5 април) 1918 година, ръководителят на Закавказката делегация – Акакий Иванович Чхенкели на практика признава неизбежността на предстоящите големи отстъпки на Закавказието пред Отоманската империя. [7]
Точно към тази дата, болшевиките в Баку вече са приключили с погрома над азербайджанците и с ликвидацията на политическото присъствие на „Мусават“ в града. Макар и много затруднен с комуникациите (особено със Совнаркома в Москва) има несъмнени данни, че Степан Шаумян и другарите му са получавали постоянно информация от различни източници в Тифлис и са се ориентирали в обстановката. В писмото си до Съвета на народните комисари от 13 април 1918 година, Шаумян изрично пише: „От телеграмата на Жордания знаем, че войната с Турция вече е започнала“. [6, док.№5] В същото писмо, Шаумян споменава и за друг свой източник на информация от първа ръка: „Интересна е и радиограмата на члена на Закавказкия сейм Тер-Газатян, който по време на сраженията се оказа в Баку“. [6, док.№5]
Болшевиките в Баку са имали възможността да следят с достатъчно голяма точност събитията в Тифлис (а от там и в Трапезунд) и да са в течение на проблемите на Закавказкия сейм. Затова те си позволяват да предприемат открити военни действия срещу азербайджанците и срещу „Мусават“. Клането по време на „Мартенските събития“ не е резултат на спонтанно избухнала битка. Има повече от многобройни доказателства, при това от болшевики – участници в събитията, че атаката е била подготвяна предварително, координирана, имало е установена парола за началото на нападението.
Шаумян и другарите му просто са изчакали точния момент и са нанесли удара по най-болезнен начин. Би било логично от Тифлис да има остра реакция, но такава не идва. Шаумян пише до Съвета на народните комисари по този повод:
„Такова е нашето положение. Смятаме, че ще излезем победители. Тифлиските власти, начело с меншевиките се държат двусмислено. Тук в Баку, всички партии се смириха, десните есери се държаха великолепно, биха се и умираха заедно с нас. Сега и меншевиките искат оръжие и обещават подкрепата си. Изпращам радиограмата им в Тифлис в отговор на Жордания“. [6, док.№5]
От тук нататък, поведението на болшевиките в Баку следва френската поговорка, че апетитът идва с яденето. Впрочем, в затруднената си комуникация с Москва, Шаумян „дипломатично“ представя наказателните акции на болшевиките около Баку като отбранителни боеве. За наказателната операция на болшевиките и отрядите на „Дашнакцутюн“ в Шемаха, Шаумян съобщава следното във вече многократно цитираното писмо от 13 април 1918 година:
„В момента ние се намираме в състояние на непрекъсната война. В течение на последната седмица се бихме и в Шемаха. Срещу 3 хилядния отряд, изпратен от Елисаветполския мюсюлмански национален комитет, ние изпратихме свои отряди, които според получените вчера сведения са били разбити и отстъпват, като заедно с тях отстъпва 25-хилядното арменско и молоканско население на уезда. Вчера беше изпратен нов наш отряд с артилерия и картечници. Пак вчера получихме съобщение, че от Елисаветпол са тръгнали нови два ешелона с мюсюлмански войски, начело с грузинския княз Магалов. Не са завзели ст[анцията] Аджикабул на 4-и часа път от Баку. Там се съсредоточават и местните банди на мюсюлманите. Значителни сили се окопават и южно от Баку, в Салян, където е пристигнала дивата дивизия от Ленкоран с артилерия“. [6, док.№5]
Тази информация е опит да се прикрие мащабната наказателна акция, предприета от Бакинския Съветпо това време, както и конфликтите с други етнически групи в региона като лезгините. Шаумян знае, че в Москава не са толкова войнствено настроени, що се отнася до Закавказието, че там приоритетът е опазването на нефтените находища и затова умело представя собствената си офанзива като отбранителни сражения. Разбира се, по това време нищо не заплашва болшевиките в Баку, по думите на един от чуждестранните консули „в града не е останал нито един по-значителен мюсюлманин“, а неорганизираните азербайджански въоръжени формирования са в „глуха защита“. Шаумян обаче си има начертана стратегия и затова постоянно подхранва напрежението в Совнаркома. Във всяко от следващите си съобщения той постоянно ще коментира и анализира различни заплахи, най-вече от немско настъпление към Баку, които никога няма да станат факт. [6] [8]
Интересно е последното изречение от последния цитат, където се съобщава, че в населеното място Салян е пристигнала „Дивата дивизия“ от Ленкоран. Това влиза в буквално противоречие със собствените твърдения на Шаумян, че се е бил с „Дивата дивизия“ в Баку. Някои не особено прецизни автори и до ден днешен твърдят, че „пристигането на „Дивата дивизия“ в Баку е отключила „мартенските събития“ и клането над азербайджанското население“. Тук виждаме, че след „Мартенските събития“, в които уж е била ангажирана, „Дивата дивизия“ изведнъж се появява на съвсем друго място, като е пристигнала там от Ленкоран – град, който е твърде далече от Баку.
В друга статия вече беше дадено подробно обяснение за несъстоятелността на спекулациите около несъществуващото участие на „Дивата дивизия“ в боевете в Баку в края на март – началото на април 1918 година. [5] Тук просто маркираме подхода на Шаумян, който постоянно плаши „Центъра“ с нечие нашествие, а едновременно с това излага своите планове за настъпление към Елисаветпол и дори към Тифлис. И наистина, на 14 май 1918 година, той вече се е заел сериозно да обработва Совнаркома в полза на евентуалното съюзяване с намиращия се в Персия отряд на Бичерахов. [6, док. 7] В писмо до Съвета на народните комисари той пише:
„Изпращам Ви радиотелеграфическото запитване, изпратено от представителя на Ензелийския Военно-революционен комитет до Бичерахов и два отговора на последния, които дават картина за положението в Персия. За Бичерахов вече Ви писах. Това е безпартиен човек, по своему предан на Русия, желаещ да спаси нашето имущество и да го изведе от Персия. Сега той издържа отряди със средствата на англичаните и смята за необходимо, както ще видите от радиограмата, [да се води] съвместна работа с нас против Турция. Вече ви писах, че възложих на Военно-революционния комитет да изясни окончателно позицията на Бичерахов и на генерал Баратов. Очевидно, с тази цел му е било изпратено (на Бичерахов) това запитване“. [6, док. 7]
Макар и разгромил партията „Мусават“ в Баку и „респектирал“ до немай къде местното азербайджанско и въобще – мюсюлманското население, Бакинският Съвет търси под дърво и камък нови съюзници. Въпреки триумфалните рапорти за победата от „Мартенските събития“, положението в Баку е меко казано тежко. На 14 май 1918 година, Шаумян докладва в Москва:
„Продоволственият въпрос в Баку силно ни затруднява. Работниците гладуват. На основа на глада и на страха от турците има силно брожение сред масите. За това вече ви писах, по-подробно ще ви пиша следващия път“. [6, док. 7].
Тук сме свидетели на типичния за Шаумян манипулативен стил при връзките му с „Центъра“. Той едновременно се хвали с огромни постижения (най-вече военни) и едновременно с това непрекъснато се моли за всякаква помощ, аргументирайки се с най-различни аргументи – от военни, през икономически, та до чисто битови.
Буквално в предишното си писмо той се хвали до небесата, че населението в Баку напълно се е консолидирало около болшевиките, дори и мюсюлманите. (Знаменитата му реплика: „Мюсюлманската бедното силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“ [6, док.№5], ще остане като пример на безпримерен цинизъм, но при политическите деятели на това качество се гледа по-скоро положително).
Сега обаче, вождът на бакинския пролетариат е силно притеснен и е готов да се хване като удавник за сламка за всяка възможност. На него остро не му достигат военни командири, не му достига оръжие, след известно време ще започнат да не му достигат и хора. И затова, той хвърля сериозни усилия и прави нетипични за темперамента си компромиси, за да привлече на своя страна Лазар Фьодорович Бичерахов и неговия отряд.
Шаумян не спира от една страна да търси контакти с Бичерахов в Персия и да се опитва да го привлече на помощ на Бакинския Съвет, а от друга страна, постоянно бомбардира „Центъра“ с внушения за важността на планирания от него съюз.
Всъщност, чия подкрепа търси така настоятелно Степан Шаумян?
Лазар Фьодорович Бичерахов е от осетински произход (на осетински: Бичерахти Лазæр). Той е роден на 15 ноември 1882 година в Санкт Петербург. Почива на 22 юни 1952 година в Германия.
Лазар Бичерахов е служил в Първи Планиско-Моздокски полк в периода 1911 – 1914 година. Участва в Първата световна война. На 3 август 1914 година е уволнен от армията с императорски указ с чин „подесаул” поради заболяване и му е отпусната пенсия. [13] По-късно обаче отново е призован под знамената, този път в допълнително сформирания Втори Планиско-Моздокски полк. С императорски указ от 29 септември 1915 година е повишен от „есаул” на „войскови старшина” със старшинство от 19 януари 1915 година. Наградата е „за отличия в делата срещу неприятеля”. [14]
В периода 1915 – 1918 г., служи в експедиционния корпус на генерал Баратов в Персия. Там той командува Терския казашки отряд, като войскови старшина. Награден е с орден Свети Владимир 4-та степен. [2, стр. 25]
В началото на 1918 година, Бичерахов сформира в Персия отряд от около хиляда души, който преминава на служба при англичаните. Той обаче искал да върне отряда си, който се е състоял в значителна степен от казаци и от негови сънародници – осетинци, у дома. Това го кара да влезе в преговори с болшевиките в Баку и лично със Степан Шаумян за сключване на тактически съюз, насочен официално срещу турските претенции в Закавказието. Едновременно с това, Бичерахов насърчава амбициите на Шаумян за настъпление срещу Елисаветпол и дори срещу Тифлис. Просто, това е маршрутът за завръщането на отряда му в Осетия в Северен Кавказ.
Ленин, който по принцип изпада във възторг от постиженията на Бакинския Съвет и лично на Шаумян в изтребването на азербайджанците и в разгрома на мусаватистите, все пак се опитва деликатно да обясни на лидера на бакинския пролетариат, че грубата сила е хубаво нещо, но само тя не стига. На 14 май 1918 година, Ленин изпраща на Шаумян писмо, в което се пледира за повече поврътливост и дипломатичност. Ленин пише:
„ … Много ви благодаря за писмото. Ние сме във възторг от вашата твърда и решителна политика. Съумейте да съедините с нея и възможно най-предпазливата дипломация, която ни предписва безусловно сегашното възможно най-трудно положение – и ние ще победим. Трудностите са необятни. За сега ни спасяват единствено противоречията и конфликтите и борбата между империалистите. Умейте да използувате тези конфликти: за сега трябва да се научим на дипломация. …“. [6, док.№8]
На 24 май 1918 година, Ленин отново наставлява с нарочно писмо Шаумян за необходимостта от по-голяма гъвкавост и дипломатичност. Ленин пише: „… Използувам случая, още един път да Ви изпратя няколко думи (неотдавна пак имах случай да Ви изпратя писмо; получихте ли го?). положението на Баку е трудно в международно отношение. За това бих Ви посъветвал да се опитате да направите блок с Жордания. Ако е невъзможно – трябва да се лавира и да се протака решението, докато не укрепнете във военно отношение. Трезва преценка и дипломация за протакане – помнете това. …“. [6, док.№12]
От писмото на Ленин се виждат поне няколко неща. Едното е, че Ленин е убеден, че Шаумян поддържа определени контакти с определени среди в Тифлис, както беше вече посочено по-горе. Само че, Шаумян използува тези контакти най-вече като източници на информация – така той избира момента за „Мартенските събития“, докато Ленин иска нещо доста по-различно. Това е второто заключение от писмото на Ленин.
За разлика от Степан Шаумян, който неудържимо се стреми към военна конфронтация със Закавказкия сейм и иска да щурмува Елисаветпол и дори Тифлис, Ленин предлага съвсем друга линия на своя стар познайник. Владимир Илич съветва Шаумян да намери нови „полезни идиоти“, с чиято помощ да се опита да се стабилизира и да не бъде „сам войн“ в Баку и Заквказието. Ленин непрекъснато настоява да се печели време, докато Шаумян не спира да бърза. Както често става в болшевишките среди, Ленин се оказва по-добрият тактик, но когато това става ясно вече е много късно.
Междувременно, скоростта на събитията нараства. Настъплението на отоманските войски е подновено, като на 12 (25) 1918 година вече е паднал и Карс и войските на Султана се насочват към Александропол. На 23 май 1918 г., Шаумян телеграфира на Ленин, че на 13 май 1918 турците са поискали да бъдат пропускани безпрепятствено по ж.п. линията Александропол – Джулфа. На 16-ти май отоманските войски са завзели Александропол, а на 17-ти са поискали „да им се осигури свободен достъп до Джулфа“. [6, док.№9] Арменското население от Александрополски уезд, заедно с населението на Сурмалински уезд бяга без да хваща вяра на уверенията на турските офицери, че няма да го закачат. Информаторът на Шумян е повече от надежден – това е членът на Закавказкия комисариат – министърът на финасите Хачатур О. Карчикян.
Вече е трудно да се прецени, доколко Шаумян използува присъщия си стил за да тласне Москва към по-бързо взимане на решения или наистина е изпаднал в паника, но в същия ден той телеграфира още следното:
„Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение“. [6, док.№9]
Шаумян става нервен. На пръв поглед, той не би трябвало да се притеснява чак толкова много от настъплението на отоманските войски. Все пак, Съветска Русия и Империята на Султана са в мир – Брест-Литовският договор е сключен и турците използуват широко неговите клаузи за да аргументират териториалните си претенции. Чисто теоретически, турското настъпление е проблем на Закавказкия сейм и на опонентите на Шаумян в Тифлис.
Но това не е точно така. Шаумян е изключително обезпокоен от обявяването на независимостта на Закавказието. Макар че Закавказката демократична федеративна република ще прекрати съществуването си само след няколко дни, самото й съществуване е достатъчно за да се превърне в правно основание за започване на „прокси война” в която войските на Закавказието, подкрепяни от Отоманската империя да се отправят към Баку, за да установят контрол над града и не по-малко важно – над нефтената му индустрия. Както се вижда от кореспонденцията на Шаумян с Ленин, шефът на Бакинския съвет поддържа контакти и с английски дипломати, а техните мнения също не му действуват успокоително.
На 24 май 1918 г., Шаумян изпраща писмо до Съвета на народните комисари, в което негодува срещу продължаващата липса на достатъчно мощна радиостанция за нуждите на бакинските болшевики и доразвива информацията, която е изпратил с радиограма на предишния ден. След като информира за предполагаемите стратегически цели на турското настъпление – влизане в Северна Персия („силно туркофилска“ според оценката на Шаумян) и създаване на мощна мюсюлманска армия, следва поредната информация за заплахите към Баку:
„Едновременно, ние получаваме съобщение след съобщение от Тифлис за това, че главното искане на турците и германците в Батум е прехвърлянето на войски в Баку. В Тифлис се усилва германо-турската „ориентация“. Вчера английският консул ми прочете писмо, получено от тифлиския английски консул, с клеймо от 10 май (днеска е 24-ти), в което се отбелязва, че даже най-верните приятели на англичаните (очевидно арменците) се отвръщат от тях и на англичаните не им остава нищо, освен да избягат от там“. [6, док.№11]
От този текст се вижда, че Шаумян е бил в постоянна връзка с английската дипломация – най-вероятно чрез английски консул в Баку и / или пък чрез някой от английските консули в Персия, който е бил активен и в Баку. Знаем и за постоянната кореспонденция на Шаумян с членове на Закавказкия комисариат и на Закавказкия сейм. Въпреки, че е техен яростен и официален противник, Шаумян няма нищо против да черпи информация от отделни техни членове. Това разбира се, е било натоварено и с определен риск, защото всеки е интерпретирал информацията така, както му е било изгодно.
Шаумян не е имало от къде да знае пълни подробности за германо – турското споразумение за разделяне на зони на влияние в Закавказието, според което германските интереси са преди всичко в Тифлиска губерния, тоест в Грузия. Германците не са имали намерение да изпращат войски в Баку, въпреки постоянните страхове на Шаумян. Дори и след първото дебаркиране на английски военен контигент в Баку след падането на Шаумян от власт в Бакинския Съвет и установяването на така наречената „Диктатура на Центрокаспия“ от социалдемократи-меншевики, есери и „Дашнакцутюн“, германците се съгласяват лесно да не изпращат войски към Баку, срещу голото обещание на Ленин, че болшевиките ще пропъдят англичаните от там. Това се вижда от телеграмата на Ленин до неговия съмишленик Колесов в Ташкент от 23 август 1918 година, в която се казва:
„В Баку са дебаркирали англичаните и там положението е неустойчиво. Немците са съгласни да гарантират, че няма да започнат настъпление към Баку, ако изгоним от там англичаните. Неизвестно е как ще се подредят там нещата. За военната помощ не знаем къде е.
Смятаме, че е блокирана под Царицин. По отношение на посланниците и консулите ви съветваме да се държите изчаквателно, като ги държите под троен надзор и арестувате подозрителните лица, които влизат с тях в контакт.
Обмисляме и подготвяме известна помощ за вас, но да обещаем със сигурност не можем, тъй като всичко зависи от това, ще успеем ли да изгоним англичаните от Баку или те ще успеят да завземат част от Каспийския бряг“. [8, док.№45]
Но да се върнем към събитията от месец май 1918 година. Както се вижда, бакинските болшевики са имали доста информация за ставащото в Тифлис, като са поддържали връзка, както с дейци на Закавказкия комисариат и Сейма, така и с консулите на страните от Антантата. За контактите с английските консули има съвсем преки свидетелства, идващи лично от Шаумян. По тази причина, в Баку съвсем на време узнават, при това от „явни източници“ за подготвящата се грузинска независимост и за предстоящата намеса на Германия в Закавказието. В цитираното вече писмо то 24 май 1918 година, Шаумян пише:
„Вие вероятно вече знаете, че правителството на Гегечкори се оказа твърде „ляво“ и го замени Чхенкели. Прилагам изрезка от „Бакинский рабочий“ с преглед на печата, където се цитира мнението на тифлиския арменски ментшевишки вестник „Пайкар“ (орган на областния комитет на меншевиките). Дашнаците са получили съобщение от Тифлис, че в Батум обещават на грузинците автономия под протектората на Вилхелм. Цялото останало Закавказие трябва да стане автономен Азербайджан“.
Индикатор за сериозността на ситуацията е реакцията на Съвета на народните комисари в лицето на неговия председател Ленин и „завеждащия въпросите на Съвета на народните комисари“ – Владимир Бонч-Бруевич. Още на същия ден – 23 май 1918 година, те изпращат радиограма до Бакинския Съвет, с която го уведомяват, че Совнаркомът се е разпоредил да се окаже спешна помощ на болшевиките в Баку. Текстът на радиограмата е:
„Съветът на Народните Комисари постанови: да се изпрати незабавно по вода от Царицин за Баку голямо количество [пшеница] на разположание на Бакинския Съвет, с оглед на това, на първо място и безусловно да бъде обезпечена работата по добиването на нефт в най-голямо количество“. [6, док.№10]
Всичко е казано много ясно и без увъртания. В Баку се изпраща храна, за да не спира добивът на нефт. Нефтът е от първостепенно значение и Бакинският Съвет трябва да обезпечи добивът му „в най-голямо количество“. Още повече, че бакинският нефт е необходим на „Центъра“ не само за собствените му нужди, но и за да „откупува“ добронамереното отношение на своите първоначални работодатели от германския генерален щаб. Въпреки собствените си проблеми, Совнаркомът не забравя да заделя количества за Германия.
И точно тук се вижда разминаването не само в тактиката, но и в стратегическите намерения на Совнаркома и Ленин от една страна и доминирания в моменат от болшевиките Бакински Съвет и Степан Шаумян от друга. Ленин настоява за печелене на време, за „блок с Жордания“, за търсене на тактически времнни съюзници, докато въпреки всички оплаквания за рискове и заплахи, с които бомбардира Совнаркома, Шаумян се готви за агресия и настъпление срещу все още единното и вече официално независимо Закавказие.
Точно в това разминаване се вижда, че въпреки непрекъснатите оплаквания на Шаумян за недостиг на какво ли не и за какви ли не заплахи от немци, турци, сеймовски войски и така нататък, лидерът на Бакинския Съвет последователно се готви за война и за настъпление. На първо място, той е вперил очи в Елисаветпол, който много скоро ще стане временна столица на Азербайджанската демократична република. В писмото си от 24 май 1918 година, Шаумян съобщава фактите едно към едно:
„ … Прехвърлям се на въпроса за нашите най-близки военни цели. Както вече ви съобщих, ние се готвим в най-близко време да тръгнем към Елисаветпол. Ние прихванахме телеграфни разговори от Елисаветпол за готвещо се там придвижване към Баку с редовни войски (по сведенията [с които разполагаме] в Елисаветпол те са вече около 6000 начело с грузинския княз Магалов). Преди 4 дни, нашите отряди в Аджикабул вече имаха сблъсъци с тяхната коннициа. Възможно е те да ни изправарят. Ако това ще са само елисаветполските сили, тях лесно ще ги разбием тук и веднага ще разчистим пътя за Елисаветпол, а може би и за Тифлис. Ако след тях ще вървят и турските войски от Батум (и от юг), ние във всеки слчуай ще трябва да заемем Евлахският мост и отбранителната линия по [река] Кура. Трябва да се бърза за Елисаветпол, за да се предизвика там, а след това и по-нататък възстание на арменците. Това ще повлияе и на грузинското селячество и Сеймът ще бъде разгонен. Ако това възстание не избухне и турците успеят да закрепят към себе си Грузия и Тифлис, тогава ние ще бъдем напълно изолирани и ще ни се наложи да отбраняваме само Апшеронския полуостров.
Придвижването към Елисаветпол ние за сега не можахме да започнем, защото не сме готови. Както ще видите от приложения доклад на нашия комисар по военно-морските въпроси др. Корганов, нашите сили са разхвърляни по [територията на] Бакинска губерния и Дагестанска област. Няма команден състав, не можем даже да намерим командуващ за войските, които трябва да бъдат насочени към Елисаветпол. При тези условия много остро стои въпросът за Бичерахов, за когото ви писах вече няколко пъти.
Сега ви изпращам три документа, отнасящи се до Бичерахов..“. [6, док.№11]
От изложението на Шаумян се вижда, че то е противоречиво. От една страна, Баку е под голяма заплаха, а от друга страна, Бакинският Съвет се готви за настъпление срещу Елисаветпол и Тифлис и бленува арменски и грузински селски възстания, които да пометат омразния опонент – Закавказкия сейм. Шаумян съобщава очевидно погрешно интерпретирани факти. Той плаши Москва и най-вече Ленин, който му препоръчва съвсем друга линия на поведение, с грузинската „редовна армия“, съсредоточена в Елисаветпол. Всъщност, по това време все още няма грузинска редовна армия, защото няма и грузинска държава. Става дума за така наречените „национални части“, сформирани от бойци от закавказките националности след рухването на Кавказкия фронт. В Елисаветпол има известен контингент грузинци, подчиняващи се на Сейма в Тифлис. Там са и намиращите се в напълно „насипно“ състояние отряди на азербайджанците, които ще извървят още дълъг път, докато станат редовна армия.
Функциите на силите в Елисаветпол са изцяло отбранителни, особено пък на грузинците. Точно в този момент, всички грузински политически сили са в ступор, поради набиращото обороти настъпление на отоманските войски на грузинска територия. Отчаяно се търси изход от ситуацията, водят се интензивни преговори с германците за закрила срещу турците. Подготвя се в крайна сметка и грузинската независимост. За последното, Шаумян не е могъл да знае с точност, но вече е имал информация, че се търси германски протекторат. Така че, да се твърди, че намиращите се в глуха защита грузински национални отряди ще бъдат насочени точно в този момент срещу Баку е меко казано недобросъвестна спекулация.
Грузинските политически сили и военното им командуване, доколкото е имало такова (един значителен грузински военен контингент вече е капитулирал пред войските на Султана в Батум) са се чудели единствено как да защитят достатъчно голяма част от историческите грузински земи и вече са били отписали единството на Заквказието. Да им се приписват намерения за настъпление срещу въоръжените до зъби болшевики и дашнаци в Баку е просто нелепо.
На Шаумян обаче тази теза е необходима, за да неутрализира искането на Ленин за временен тактически съюз с грузинските меншевики, предвождани от Ной Жордания. Лидерът на Бакинския Съвет иска да завоюва Грузия за Съветска Русия, а не да партнира с нея под някаква форма. Затова на Тифлис се приписват агресивни намерения спрямо Баку и се говори за взимане на превантивни мерки. Всъщност, става дума за неистова омраза към Закавказкия сейм и доминиращите го социалдемократи и социалисти от различните им разцветки. Не по-малко, за да не кажем още по-голяма е омразата на Шаумян към азербайджанските националдемократи – мусаватистите, много от лидерите на които също са бивши социалдемократи и участници в първата руска революция през 1905 – 1906 година. Тази омраза постоянно тласка Шаумян към военна агресия срещу Елисаветпол с по-далечна перспектива – Тифлис.
Възпира го само недостигат на сили и средства, за които говори, позовавайки се на доклада на Корганов. При описания дефицит на хора и оръжие, Бакинският Съвет би трябвало стриктно да се придържа към хитрата тактика на Ленин и да не закача никого от съседите си, но не така мисли Шаумян. Той се вкопчва в идеята да прехвърли подкрепления от Персия за болшевишкия режим в Баку и непрекъснато настоява да получи одобрение за привличането на своя страна на отряда на Бичерахов.
Помощта от Персия се превръща в идея фикс за Шаумян. През следващите дни дневният му ред е в три точки: нефтът, Бичерахов и интервенцията срещу Елисаветпол.
Нефтът глупако …
Както се видя по-горе, основното искане на Совнаркома към Бакинския Съвет е добивът на нефт да нараства. При това положение, бакинските болшевики вероятно е трябвало да се съсредоточат върху техническите и стопанските аспекти на този проблем, вместо да бленуват за военни авантюри срещу азербайджанците и грузинците. Още повече, че Шаумян и съмишлениците му са взели сериозно решение за наистина революционна мярка – национализацията на нефтодобива, както и на търговския флот и на банките.
Още в писмото си от 13 април 1918 година, в което се отчита за погромите в Баку по време на „Мартенските събития“, Шаумян обръща внимание на Съвета на народните комисари, че „ … За провеждането на национализацията ще ни бъдат необходими пари. Тридесет денка с пари (според слуховете около 30 милиона) са били заграбени в Сев[ерен] Кавказ от чеченците и не достигнаха до нас. Освен 30 мил[иона], докарани от Кобозев, други пари нямаме. Сега може би има [отворен] път. Вие скоро ще ни дойдете на помощ“. [6, док.№5]
На 24 май 1918 година, някак си между другото – в един „пост скриптум“ към писмото си до Съвета на народните комисари, Степан Шаумян съобщава: „P.S. Декретирахме национализация на нефтените недра, повишихме цената на нефта на 2 р[убли] и 35 коп[ейки]. За това ви съобщих по радиото“. [6, док.№11]
Подобно небрежно, почти „лежерно“ съобщение за акт с подобна значимост има своята причина. Много скоро ще стане ясно, че на централно управленско равнище в Съветска Русия не мислят точно така, както подреждат нещата Шаумян и Бакинският Съвет. Експертите на Совнаркома не смятат, че все още е дошло времето за национализация и защитават позицията си доста упорито. Завързва се кореспонденция, която заслужава да бъде проследена.
На 27 май 1918 година, Шаумян телеграфира на Ленин следното: „получихме със закъснение телеграмата на Выснархознефть № 706 за мерките в нефтената промишленост и днес [получихме] телеграмата на Совнаркома № 3082 за стоте милиона. Приетите решения разбираме като национализация. Извиква съмнение отсъствието на правителствен декрет. Ако няма пречки, телеграфирайте по-определено. Решението приветствувам. Положението в Баку се влошава. …“. [6, док.№13]
Както ще се разбере скоро, в Баку не са разбрали никак правилно въпросните мерки и стартират изпреварващо национализацията на нефтената индустрия, без да са съгласували това със Совнаркома и съответните отраслови ведомства. За сметка на това, казано на разговорен език, Шаумян се „прави на разсеян“ и тълкува посланията на „Центъра“ така, както му изнася. Той е обладан от чувство за непогрешимост и иска всичко да става така, както той смята за правилно.
На 7 юни 1918 година, когато на юг от Кавказкия хребет ври и кипи, след обявяването един път на независимостта на Закавказието и още повече след обявяването на независимостта на Грузия, Азербайджан и Армения, от Баку към Совнаркома тръгва поредното писмо. От него се вижда, че въпреки „трескавата подготовка на похода към Елисаветпол“, болшевиките са хвърлили много усилия за подготовката за редица местни декрети. От писмото се вижда размахът на национализацията:
„В неделя, 2 юни издадохме декрет за национализацията на нефтените предприятия. Вчера издадохме декрет за национализацията на търговския флот. От нас е издаден и декрет за реформа на съдебните учреждения. Подготвен е декрет за унищожаване на просията, подготвят се декретите за национализация на банките и домовете. Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо. Независимо от тежкото положение на работниците по отношение на продоволствието (повече от две месеца, работниците направо гладуват), ние се чувствуваме много здраво. …“. [6, док.№15]
Коментарите са излишни. Бакинският Съвет е във вихъра на национализацията, работниците гладуват вече два месеца, а подготовката за въоръжена агресия срещу вече независимите Азербайджан и Грузия (към Елисаветпол и към Тифлис) продължава „трескаво“ според собствената оценка на Шаумян. Иначе мерките на болшевиките се очаква да бъдат прокарани в живота „безболезнено и дори блестящо“. Властвуващите в Баку болшевики започват прогресивно да губят реалистична преценка за ситуацията и в буквалния смисъл на думата се инатят срещу предписанията на централното си ръководство, като се стремят да го поставят пред свършени факти.
Новосформиращата се съветска бюрокрация в „Центъра“ обаче съвсем не мисли да остави Бакинския Съвет да я разиграва и към Баку политат възражения и нови указания. На 14 юни 1918 година, когато настъплението на войските на Бакинския Съвет към Елисаветпол вече е започнало, Шаумян телеграфира на Ленин:
„Вчера, 13 юни, получихме телеграма от Выснархознефть № 1069 от 4 юни за това, че прилагането на национализацията се отлага. Заявявам решителен протест срещу такава политика. Выснархознефть, очевидно не знае, какво прави. Национализацията на нефтената промишленост и на търговския флот, независимо от глада, предизвика ентусиазъм и доведе до повишаване на добива и експедицията на нефт. Изпращахме на ден 600 или 700 хиляди пуда, а сега се извозват по един милион и 300 или 400 хиляди. Предприемаме мерки за по-нататъшно усилване на експедицията“. [6, док.№15]
Можем да си представим, колко „здраво пипа“ болшевишката власт в Баку. По думите на Шаумян, работниците вече два месеца гладуват, но за сметка на това добивът и най-вече експедицията за Съветска Русия през Астрахан са нарастнали също два пъти! Едва ли може да има по-свирепа експлоатация, но за сметка на това се изпълняват настойчивите искания на Совнаркома за повишаване на добива на нефт. На работниците се предлага да се нахранят с ентусиазма от национализацията, която от мероприятие започнато с политически и икономически аргументи, бързо се превръща в пропаганден инструмент. При това положение, Шаумян няма как да се съгласи с логиката на Совнаркома и централното отраслово ведомство „Выснархознефть“, които съвсем по „ленински“, заемат по-изчаквателна и предпазлива позиция по въпроса. Председателят на Совнаркома Ленин, обаче е загрижен най-вече за доставките на нефт, а не за установяването на общонародна собственост над нефтената индустрия. Той не желае да създава сътресения в производствения цикъл точно в този момент. Затова и на 18 юни 1918 година, предсовнаркомът Ленин изпраща на Шаумян следната недвусмислена телеграма:
„Декрет за национализация на нефтената промишленост за сега няма. Предполагаме, че ще издадем декрет за национализация на нефтената промишленост в края на [периода на] навигацията. За сега организираме държавен монопол върху търговията с нефтопродукти. Предприемете всички [възможни] мерки за доставка на нефтопродукти на Волга в най-кратък срок. Съобщавайте на Главнефть ежедневно за положението на нефтената промишленост“. [6, док.№20]
Ясно и кратко. На Съветската държава и трябва нефт за собствените й нужди и за да „модерира“ отношенията си с немците. Пък и едни милиони от недалечното минало трябва да бъдат оправдани. За това за Ленин е важно добивът да расте, а не да се придобива формална собственост над нефтените находища и нефтената индустрия. Така или иначе, собствениците не могат да я изнесат някъде другаде.
Прагматичният подход на Ленин в случая изцяло е съобразен с метеорологичните особености на региона. Нефтът от Баку се извозва за вътрешността на Съветска Русия през Астрахан, който се намира в делтата на река Волга на Каспийско море. През късната есен по Волга вече започва ледоход и навигацията става невъзможна. Така че, той оставя конфликтните ситуации, които неминуемо ще възникнат около национализацията за тази част на годината, когато експедицията на нефт от Баку за вътрешността на страната просто ще е технически невъзможна. Тогава вече на бакинските другари ще им бъде дадена възможността да си проведат лелеяната национализация. До тогава просто трябва да се работи, да се добива колкото се може повече нефт и спешно да се извозва, докато Волга е плавателна.
По ирония на съдбата, Ленин се води от същата логика, от която са се водили бакинските индустриалци в началото на века, когато в Баку избухват поредица от стачки. Работодателите от нефтената индустрия по абсолютно същия начин правят всичко възможно да тушират напрежението по време на периода на навигацията, а когато дойде студът, оставят работниците да стачкуват, колкото искат. За тази тактика на нефтените магнати в Баку, Щаумян е писал поне няколко статии на времето си, така че той би трябвало да е разбрал много добре логиката на Ленин. Той обаче има доста корав гръб и не смята да се огъва нито пред аргументите на Ленин, нито пред указанията на Сталин, които също не закъсняват да тръгнат към Баку.
За Шаумян, собствената му кожа е по-близо от съображенията на Совнаркома и на 23 юни 1918 година, когато боевете с азербайджанските сили вече са ожесточени, а германците са влезли в Грузия, Шаумян изпраща на Ленин дълго и обстоятелствено писмо. В него, освен благодарности за най-после получената военна помощ, военно-стратегически анализ и текущи новини, той включва и много дълг абзац, с който продължава да настоява на собствената си (и на Бакинския Съвет) позиция по национализацията на нефтодобива. Той пише:
„ … Има още един важен въпрос, за който трябва да напиша – това е въпросът за нефтената промишленост. Нас съвсем ни объркаха с този въпрос. Прилагам три телеграми на Сталин, в които той съобщава за утвърдената национализация на нефтената промишленост. След такова, макар и само принципно решение на въпроса, ние трябваше да предприемем редица мерки за спасяване на имуществото и средствата на нефтените фирми. Трябваше да сложим ръка на текущите сметки, на нефта, на материалите и пр. А това не можеше да се направи без да се обяви национализация на място. И ето на 2-ри юни ние издадохме несъмнено известния Ви вече декрет (това всъщност не е декрет, а са мероприятия, необходими като предварителни стъпки). След това се получи приложената тук телеграма на Выснархознефть № 1069, където се съобщаваше, че и Совнаркомът и Совнархозът са утвърдили национализацията, но обявяването й временно се забавя, докато не бъде представена сметата на Нефтения комитет.
Тази телеграма беше получена със закъснение, струва ми се, на 12 или на 14 юни. Тя ни възмути, тъй като не може да се шегуваме с такъв въпрос, да се взимат решения, да се правят те достояние на публиката и след това „временно“ да ги забавят. Ние видяхме в това ходове на противниците на национализацията и затова протестирахме. Но след него дойдоха други телеграми, които окончателно ни хвърлиха в изумление. Същите тези телеграми на Высхознефть № 1230 и на Главнефть № 1245 гонорят за „ужким задържаното постановление на Совнаркома за национализацията“ и заявяват, че „никакви постановления за национализация на нефтената промишленост не са били правени“. Какво означава това? Аз още един път тогава Ви телеграфирах протест против тази непонятна и пагубна политика, идваща от центъра и заявих, че за нас „връщане не може да има“. Такова решение беше взето и от Съвета на депутатите в събота – 22-ри единодушно.
Убедително моля да се сложи край на тези колебания, да не усилвате позициите на нашите противници и да не затруднявате и без това във висша степен трудната работа по национализацията. Вие вероятно се боите от „левите детинщини“, но смея да Ви уверя, че ние твърде внимателно и грижливо се отнасяхме и продължаваме да се отнасяме към нефтената промишленост. Аз разбирам, че тази „национализация“, би трябвало да ви е струвала немалко в Русия, пристигащите [от Русия] разказват за грабежа на хазната, който се извършва под знамето на тази национализация, но при нас атмосферата е малко по-различна и ние твърде здраво седим на ковчежето на хазната.
Там при вас замина един от изпратените от Вас – др. Салько. Той ще Ви разкаже подробности за нефтените въпроси. Впрочем, бих помолил да се отнесете с доверие към него. Цялото това братство, което пристигна „за установяване на контрол над нефтената промишленост“, отначало следваше линията против национализацията и ние с тях не се разбирахме. По едно време даже мислехме, извинете за откровеността, да ги натоварим на парахода и да ги върнем обратно на Гуковский, но като поживяха малко [при нас], те се убедиха в необходимостта от национализацията, като единствен способ да се спаси нефтената промишленост от гибел и да постигнем износ на нефт. Това – онова, може би ще Ви разкаже и Кузнецов, нашият секретар, когото изпратихме на конгреса“. [6, док.№24]
Очевидно имайки пред вид важността на тази кореспонденция и ненадеждността на пощата чрез куриери, на същия ден – 23 юни 1918 година, Шаумян изпраща телеграма до Ленин, която адресира и до командуването на болшиевишките войски в Царицин, където по това време най-вероятно се намира Сталин. (На 29 юни 1918 г., Ленин специално уведомява Шаумян, че Сталин е в Царицин и му дава указания да изпраща кореспонденцията през него. [6, док.№28]). Текстът на телеграмата е издържан в същия дух като писмото до Ленин. В нея пише:
„На основание на писмото и двете телеграми на Сталин за утвърждаване на национализацията на нефтената промишленост, ние обявихме местен декрет с посочване на необходимите мероприятия за предотвратяване на разграбването и разстройството на промишлеността. Неотдавна беше получена телеграма от Выснархознефть, която съобщава за същото, само с указание за временно забавяне. Вчера бяха получени телеграмите на Главнефть 1230, опровергаващи телеграмите на Сталин [и] на Съвета на Выснархоз от четвърти юни. Такава политика за нас е неразбираема, крайно вредна, както вече протестирах веднъж и повтарям още – решително – протестирам. След това, което вече е направено и е направено много добре, връщане не може да има. Тези телеграми носят само дезорганизация. Моля за вашата лична намеса за предотвратяване на тежките последствия за промишлеността“. [6, док.№25]
Телеграмата е подписана с всички титли и длъжности, с които Шаумян разполага – „Председател на Бакинския Съвет, народен комисар и Временен Извънреден комисар по въпросите на Кавказ“. Шаумян е от хората, които могат да си позволят да държат повишен тон и на Ленин и на Сталин. Той е един от най-ценените съмишленици на Ленин, натоварен с огромни пълномощия в рамките на Кавказ. Той категорично настоява за национализацията със същата последователност, с която подготвя и започва войната срещу азербайджанците. Изглежда известна роля е изиграла и бавната комуникация между Баку и „Центъра“, защото излиза, че въпросът е бил решен в негова полза още на 20 юни 1918 година, но на 23 юни той все още не е знаел за това. Ето, че на 29 юни 1918 г., той отново телеграфира на Ленин и в Царицин, вече в по-друга тоналност:
„ … Телеграмата за приемане от Совнаркома на декрета за национализацията на нефтената промишленост на заседанието на 20 юни и за отмяна на двете телеграми на Главконефть получихме. Тя внесе успокоение. Сега започва същата история с национализацията на Каспийския флот. Телеграмата, получена днес с подписа на Мохровски, показва неосведоменост и неразбиране. Най-покорно моля на време да се спрат, за да не ни пречат да работим. …“. [6, док.№26]
Докато войната с независим Азербайджан тече с пълна сила, на помощ на бакинските болшевики е изпратена военна и техническа помощ от Совнаркома, дълго чаканият Бечурахов най-после е пристигнал и е поел командуването на десния фланг на болшевишката армия, в Баку става това, от което висшето съветско ръководство и в частност Ленин отдавна се бои. Дали поради техническа неизправност, дали поради майсторски извършен саботаж, на 7 юли 1918 година, в Бинагади, не далече от Баку изгарят 19 нефтени вишки. Шаумян съобщава тази ужасна за Ленин новина в самия край на дълга телеграма, изпратена на 9 юли 1918 година до председателя на Совнаркома и до Царицин:
„През нощта на 7 юли в Бинагади изгоряха 19 вишки. Загубите са изключително големи. Точните им размери и причините за пожара все още не са установени“. [8, док.№31]
Шаумян съвсем не е от страхливите и спори без притеснение и с Ленин и със Сталин, но тази катастрофа е накарала дори куражлия като него, много внимателно да композира посланието си. След като на дълго и на широко разказва новините от фронта, които не са особено лоши, те даже вещаят сякаш стабилизация на положението, Шаумян включва и една дълга информация за постиженията в добива и експедицията на нефт към вътрешността на страната:
„ … Извозването на нефта е усилено, доколкото позволяват транспортните средства. Ако за май, от 1 май до 1 юни по нов стил, са извозени 16609332 пуда нефтени продукти, то от 1 юни до 1 юли нов стил са извозени 26449405 пуда. Намаляло е само изпращането на бензин: през май са били извозени 16652 пуда, а за юни са 12216 пуда, което се дължи на липсата на съдове за превоз. Относно общия добив на нефт и добива на нефтени продукти за юни, ще ви бъдат изпратени подробни сведения в най-кратък срок …“. [8, док.№31]
След тези, общо взето чудесни новини, идва моментът на Ленин и компания да бъдат поднесени две много горчиви хапчета. Първата лоша новина е, че експедицията на нефтени продукти расте но добивът намалява. Това е напълно разбираемо, при положение, че се знае за глада, който мори бакинските работници. След като обещава детайлен отчет в следващо свое послание, Шаумян все пак дава доста ясни данни за срива на добива:
„ … Спадът на добива е колосален. За месец юни са добити 17 млн. пуда нефтени продукти, докато за същото време през май [са добити] (поради преминаването от стар на нов стил той се смята да е само от 19 дни) около 12 млн. пуда“. [8, док.№31]
След тази „окуражителна“ новина, Шаумян съобщава за десерт и информацията за опожаряването на 19-те вишки. Катастрофата е станала и нефтодобивът рязко намалява поради обективни и форсмажорни обстоятелства.
(Следва продължение)
Използувана литература:
[1] Абашидзе Аслан Хусейнович, Аджария в геополитических планах начала ХХ века, http://viperson.ru/data/200412/a1.txt
[2] Безугольный Алексей Юрьевич, Генерал Бичерахов и его Кавказская армия. 1917 – 1919, (Россия забытая и неизвестная. Золотая коллекция), М., Изд.: „Центрполиграф”, 2011 г., https://mybook.ru/author/aleksej-yurevich-bezugolnyj/general-bicherahov-i-ego-kavkazskaya-armiya-neizve/read/
[3] Бичерахов Георгий Федорович, Megabook. Универсальная энциклопедия Кирилла и Мефодия, http://megabook.ru/article/%D0%91%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%85%D0%BE%D0%B2%20%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%D0%B9%20%D0%A4%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87
[4] Большевики в борьбе за победу социалистической революции в Азербайджане. Документы и материалы 1917 - 1918 –г., Баку, 1957 г.
[5] Дечев Теодор, Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти“, „Свободен народ онлайн“, Петък, 30 март 2018, 12:35, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html
[6] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част първа. 30 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „Мартенски събития“ от 1918 г. и последвалите събития до 2 юли 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Събота, 19 май 2018 г., 23:39 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html
[7] Дечев Теодор, Пътят към Азербайджанската демократична република. (Част 1). От Февруарската революция през 1917 до 28 май 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Вторник, 29 май 2018 г., 18:36 часа, http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html
[8] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част втора. Още 17 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, кланетата в Баку, краха на „Бакинската комуна“ и последвалите събития до 28 август 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Неделя, 03 юни 2018 г., 01:17 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6013-chast-2-prednamerenata-zhestokost-i-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan.html
[9] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.
[10] Исмаилов Кямран, Военный организатор геноцида азербайджанцев – Григорий Николаевич Корганов, В: Геноцид азербайджанского народа 1918 года. Организаторы и палачи, Национальная Академия наук Азербайджана, Институт истории имени А. А. Бакиханова, Издательство „Turxan”, Баку, 2013.
[11] Исмаилов Эльдар, Степан Шаумян – обреченный на забвение. Портрет „легендарного коммунара” без ретуши, Баку, 2012 г., http://ebooks.azlibnet.az/book/dHlSLO35.pdf
[12] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской Россией и Антантой, 1918 – 1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html
[13] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806-]. – 28-34 см.; 1914: 1914 г., 15 июля – 31 октября. – 1914 – [493] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16*819; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008244805#?page=71
[14] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных] ... [Текст]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806- ]. – 28-34 см.; 1915 г., 1 сентября. – 1915. – [845] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16/1269; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008470259#?page=388
[15] Челехсаты Казбек Сергеевич, Осетия и осетины, Владикавказ – Санкт-Петербургздательство „Ир“, 1994 г.