На 28 май 2018 година се навършиха сто години от обявяването на независимостта на Азербайджан и създаването на Азербайджанската демократична република. Това събитие заслужава много по-голямо внимание от кратките и почти служебни съобщения, появили се тук таме в медиите в рубриката „На днешния ден”.
Учредяването на Азербайджанската демократична република е огромен скок в политическото развитие на Заквказието, а и на ислямския свят. Тя е първата парламентарна република, създадена в мюсюлманска страна. Тя е и първата парламентарна република, създадена в страна с преобладаващо тюркско население. Азербайджанската демократична република е и първата мюсюлманска държава, в която жените имат равни права с мъжете, в това число и правото да избират и да бъдат избирани на избори.
Дори само тези факти би трябвало силно да привлекат вниманието на публиката, включително и в контекста на днешните баталии, които заливат ислямския свят.
Отделен въпрос е, че пътят към Азербаайджанската демокатична република и двадесет и три месечната история на последната са истинска сага, която може да бъде четена със затаен дъх.
С този текст, започваме поредица от студии, които ще разкажат по възможно най-изчерпателен и надяваме се обективен и интересен начин историята на пътя към Азербайджанската демократична република и нейните дела.
Февруарската революция в Русия заварва Закавказието под управлението на Кавказко наместничество. Народите на Кавказ са минали поне през три различно организирани наместничества, като първото е създадено през 1785 година от императрица Екатерина Втора. Второто Кавказко наместничество трае от 1844 до 22 ноември 1881 година, когато де факто е закрито.
Любопитен, пък и многозначителен факт е, че в създадената след Второто Кавказко наместничество „Кавказка администрация”, в която върховният граждански управник е едновременно и главнокомандуващ и дори се явява „наказной атаман” на казашките части, „главноначалствуващ” на въпросната администрация е бил добре познатият ни от българската история княз Александър Михайлович Дондуков – Корсаков. Тази длъжност той заема от 1-ви януари 1882 до 3-ти юни 1890 година. (Княз Дондуков – Корсаков почива на 15-ти април 1893 година на 73 годишна възраст).
Третото Кавказко наместничество, което е заварено от Февруарската революция е създадено на 26 февруари 1905 година. То е създадено с указ на император Николай ІІ, наречен „За възстановяването на длъжността на кавказкия наместник” от 26 февруари (11 март) 1905 година. [15, стр. 182]
Смята се, че указът е приет с оглед на необходимостта да се усили местната власт в Кавказ и за да се пресече развитието на революционното движение (точно тогава започва Първата руска революция 1905 – 1907 г.), както и избухналите по онова време арменско – азербайджански сблъсъци. [4] [19] [36] В него влизат шест губернии, пет области и два самостоятелни окръга.
Шестте губернии са били: Бакинска, Елисаветполска, Кутаиска, Тифлиска, Черноморска (със столица град Новоросийск) и Ериванска. Днес град Елисаветпол е известен с историческото си име Гянджа, Тифлис е Тбилиси, а Ериван е столицата на Армения - Ереван.
Петте области са били: Батумска, Дагестанска (със столица град Темир Хан Шура, днешният Буйнакск), Карска, Кубанска (със столица Екатеринодар, днешен Краснодар) и Терска (със столица Владикавказ).
Двата самостоятелни окръга са Закаталски и Сухумски окръг.
Кавказки наместници в Третото Кавказко наместничество са били граф Иларион Иванович Воронцов – Дашков (управлявал Кавказ в периода 1905-1915 г.) и великият княз Николай Николаевич – младши (1915-1917 г.). При Кавказкия наместник е имало съвещателен орган – съвет.
Кавказкото наместничество е ликвидирано веднага след Февруарската революция от 1917 година. Тогава Временното правителсво сформира „Особен Закавказки комитет” с оглед управлението на Кавказ, който от своя страна е сменен от Закавказкия комисариат през ноември 1917 година, след Октомврийския преврат на Ленин и Троцки.
Особеният Закавказки комитет (ОЗАКОМ) като последен опит да се задържи Закавказието в „единна и неделима Русия”
Особеният Закавказки комитет (ОЗАКОМ) е сформиран на 9 (22) март 1917 година от членове на Четвъртата Държавна дума, като специфична властова структура, създадена от Временното правителство на мястото на Кавказкото наместничество, последният наместник на което, както стана дума е бил Великият княз Николай Николаевич младши, който известно време е бил и върховен главнокомандуващ войските на Руската империя през Първата Световна война.
Съставът на ОЗАКОМ е бил от пет души. В състава му са влизали: Василий Акимович Харламов – член на Партията на конституционните деократи (кадетите), председател на ОЗАКОМ; Михаил Иванович Пападжанов (Микаел Ованесович Пападжанян) – член на партията „Дашнакцутюн” (арменски социалисти-националисти); Мамед Юсиф Хаджибаба оглу Джафаров – член на партията „Мусават”; Акакий Иванович Чхенкели – социалдемократ (меншевик); Кита (Иван) Георгиевич Абашидзе – социалист-федералист.
Малко повече от година след създаването на ОЗАКОМ, Р. А. Векилов ще разкаже, че ОЗАКОМ е създаден на 9 (22) март 1917 година от Временното правителство по инициатива на закавказките депутати от Държавната дума. Според него, В. А. Харламов, М. Ю. Джафаров, М. И. Пападжанов и А. И. Чхенкели пристигат на 18-ти март в Тифлис след продължителен престой в Баку, за да се запознаят с положението и за да проведат поредица от съвещания с „представители на населението”. Особеният закавказки комитет е окончателно организиран на 30 март (12 април) 1917 година. [3, стр. 6]
В изданието „Новое время” на 01 (14) април 1917 година излиза статия под заглавие „Още един път за кавказките автономии”. [11] В статията ясно се вижда политическият курс на Особения Закавказки комитет:
„В Закавказието продължава спорът за автономната уредба на кавказките народности. След вече известния на нашите читатели митинг на грузинските социалисти-федералисти в Тифлис, участниците в него се отправиха към двореца, където протичаха заседанията на краевия конгрес на изпълнителните комитети. За да се обърнат към манифестантите, на балкона на двореца излязоха В. А. Харламов, М. Ю. Джафаров и Кита Абашидзе, който в своята реч посочи ролята на руската интелигенция, като подчерта, че щастието на Грезия зависи от величието на Русия. В своите речи, В. А. Харламов и М.Ю. Джафаров посочиха несвоевременността на издгането на национални лозунги в дадения момент”. [11]
Особеният Закавказки комитет е лоялен към поставената от Временното правителство задача, да се води войната до победен край. Затова и членовете на ОЗАКОМ се опитват да тушират емоциите на национална основа и да отлагат поставянето на въпроса за автономията на кавказките народи за по-късен етап.
Затова и може да се смята, че смяната на ОЗАКОМ със Закавказкия комисариат след Октомврийския преврат е резултат на националистическата вълна в Закавказието, а не на наивното обяснение, че е „загубил властта поради отказа да сътрудничи със социалдемократическите партии, които доминирали в Закавказието”. [37]
Не е трудно да се види, че от петимата членове на Особения Закавказки комитет, трима са социалдемократи или социалисти. Въпросът, изобщо не е в това, дали ОЗАКОМ е сътрудничел със социладемократите – Комитетът е бил просто ръководен от тях, а във факта, че Октомврийският преврат окончателно детонира процеса на разпадане на руския имперски контрол над Закавказието и там започва стремителен процес на национално строителство.
Съветската власт, укрепила се в Баку, начело със Степан Шаумян, ще се опита да възпрепятствува този процес с всички средства, като това ще доведе до поредица от тежки кръвопролития и в крайна сметка до сваляне на доминирания от болшевишките (първоначално в съюз с „Дашнакцутюн” и десните есери) режим в Баку.
Закавказкият комисариат, като опонент на властта на Ленин и Троцки
Закавказкият комисариат идва на мястото на Особения Закавказки Комитет. Той е създаден на 15 (28) ноември 1917 година, като резултат от несъгласието на преобладаващата част от политическите сили в Закавказието да признаят властта на болшевиките след Октомврийския преврат. В комисариата взимат участие социалдемократите–меншевики (предимно грузинци), дашнаците (арменски социалисти–националисти) и представителите на партията „Мусават” (азербайджански национал-демократи). Председател на Закаказкия комисариат е грузинският социалдемократ – меншевик Евгений Петрович Гегечкори.
В Закавказието, против Октомврийския преврат се обявили както социал-демократите меншевики, така и представителите на повечето други партии. „В интерес на демокрацията”, федералистите се изказали за „търсене на собствени пътища и методи за ликвидиране по мирен път на преждевременните действия на болшевиките”, а дашнаците настоявали за „морална изолация на болшевиките от страна на цялата руска демокрация с цел да им се окаже влияние”. [29, стр. 115]
Надявайки се на популярността сред населението на декретите за мира и за земята, грузинските болшевики издигнали лозунг за незабавно провеждане на нови избори за Съвети, смятайки, че след Октомврийския преврат ще успеят да спечелят най-много мандати. Но и след повторното провеждане на изборите, социалдемократите-меншевики запазили водещите си позиции в Тифлиския Съвет. Това им дало пълното право да преминат към реални действия. Те успели да завземат арсенала в града. Последното позволило на меншевиките да създадат собствена въоръжена гвардия и да започнат обезоръжаване на болшевишките полкове. [12, стр. 140]
Болшевиките надценили влиянието си над „масите”. Според изследователи като Ментешашвили, тяхното влияние върху войниците е било несъмнено, но не и върху работниците и средната класа в град като Тифлис към датата на разглежданите събития.
На изборите за Градска дума в Тифлис, проведени на 30 юли 1917 година, болшевиките получили 5083 гласа или 5,48 % от гласовете. През месец ноември, на изборите за Учредително събрание в Тифлис те спечелили 19527 гласа или 19,07%.
Несъмнено за няколко месеца популярността им е била нарастнала, но резултатите на меншевиките и на есерите са били далече по-добри. През юли 1917 г., меншевиките печелят 42 % от гласовете, през ноември същата година – 31,4%. Есерите от своя страна печелят 16,6% през лятото и 11,28% през есента на 1917 година в Тифлис. [20, стр. 4]
Вижда се, че болшевиките изобщо не са имали никакъв шанс да доминират над останалите социалдемократи и социалисти по изборен път. Дори и след Октомврийския преврат, съотношението на силите в Тифлис остава решително в полза на социалдемократите-меншевики, които превъзхождат решително болшевиките сами, дори без да се отчитат резултатите на социалистите-революционери (есерите).
На 11 (24) ноември 1917 година, действуващият в Тифлис „Комитет да обществена безопасност”, свиква съвещание по повод организирането на местната власт в Закавказието. Съвещанието е свикано по инициатива на меншевиките и в него участвуват представители на всички политически партии, Краевият Съвет (територията, която се е управлявала от Казказкото наместничество по време на владичеството на Руската империя се е наричала „Кавказки край”) и Тифлиският Съвет, членовете на ОЗАКОМ, командуващият Кавказкия фронт, консулите на страните от Антантата. Съвещанието отказва да прознае властта на Совнаркома и взима решение за създаване на „Независимо правителство на Закавказието”. [20, стр. 4]
Трябва да се подчертае, че на съвещанието са присъствували не малко на брой членове на партията на болшевиките, които са били членове на Краевия и на Тифлиския съвет, но в хода на дискусиите те (макар и „болшевики”) се оказват в малцинство. Болшевиките, взели участие в съвещанието, излезли с декларация, в която осъждали поведението на организаторите на съвещанието и неговите решения и го напуснали.
На 15 (28) ноември 1917 година, всички политически партии, които участвували в съвещанието и подкрепили становището му срещу Октомврийския преврат, заменят съществувалия до тогава Особен Закавказки комитет (ОЗАКОМ) със Закавказкия комисариат с председател Гегечкори. [20, стр. 4]
Закавказкият комисариат функционира до 26 май 1918 година. Ето и съставът на Заквказкия комисариат, който на практика е своеобразно федерално правителство на Закавказието:
Евгений Петрович Гегечкори – председател и комисар по въпросите на труда и външните работи, социалдемократ – меншевик;
Акакий Иванович Чхенкели – комисар на вътрешните работи, социалдемократ – меншевик;
Дмитрий Дмитриевич Донской – комисар по военните и по морските въпроси, социалист-революционер (есер); [10]
Х. О. Карчикян – комисар по финансите, „Дашнакцутюн”;
Фатали Хан Искендер оглу Хойский – комисар на народната просвета, „Мусават”;
Шалва Владимирович Алексеев–Месхиев – комисар по правосъдието, социалист–федералист;
Мамед Юсиф Хаджибаба оглу Джафаров – комисар по търговията и промишлеността, „Мусават”;
Худадат бек Ага оглу Мелик–Асланов – комисар на пътищата и съобщенията;
А. В. Неручев – комисар по земеделието, държавното имущество и вероизповеданията, социалист-революционер (есер);
Г. Тер-Газарян – комисар по продоволствието, „Дашнакцутюн”;
Амазасп Иванович (Оганесович) Оганджанян – комиссар по въпросите на благотворителността и благосъстоянието (оргиналното название на длъжността на руски език е „комиссар призрения”, което ние тук превеждаме по този разширен начин), „Дашнакцутюн”;
Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов – комисар по контрола, „Мусават”. [3, стр. 7] [2, стр.89]
Историците от съветската школа, обичат да подчертават „смъртния грях” на Закавказкия комисариат, че бил заел „откровено враждебна позиция” по отношение на Съветската власт. Това е напълно естествено, след като самото създаване на Закавказкия комисариат е акт на НЕпризнаване на настъпилите промени във властта в Петроград след Октомврийския преврат на болшевиките.
На 28 декември 1917 година, Президиумът на Краевия Съвет на Кавказката армия се самообявил за върховна власт в Кавказ, като скромно оставил за себе си сферата на военното управление, а иначе признал Съветския СНК (Совнаркома), но това не довело до възцаряване на съветска власт в Закавказието. [32, стр. 125-138]
Така или иначе, разполагайки със свои въоръжени сили – създадените по заповед на Временното правителство национални въоръжени формирования, които е трябвало да закрепят положението на разпадащия се Кавказки фронт срещу Отоманската империя, Закавказкият комисариат успява да установи контрол над по-голямата част от Закавказието, с изключение на Апшеронския полуостров – района на Баку, където съветската власт се закрепва с цената на мартенското клане над азерайджанците и особено над мусаватитстите, проведено под ръководството на Извънредния комисар на Совнаркома по въпросите на Кавказ – Степан Шаумян.
Подробности за така наречените „мартенски събития”, представляващи просто брутално елиминиране с военни средства на главния политически противник – партията „Мусават” и етническо прочистване на естествените поддръжници на „Мусават” – азербайджанците, жители на Баку и околностите, вижте тук: [8] http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html
Възторженият отзив и подкрепата на В. И. Ленин за действията на Степан Шаумян и на Бакинския съвет по време на мартенското клане в Баку от 1918 година, вижте тук: [9] http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html
Както вече беше посочено, враждебното на съветската власт решение за сформиране на своеобразно „независимо правителство” на Закавказието е било взето на 11 (24) ноември 1917 година на съвещание посветено на организирането на местното управление в Закавказието в светлината на събитията в Петроград и Октомврийския преврат. Съветските историци особено многозначително подчертават, че на заседанието са участвували и консулите в Тифлис на страните от Антантата. [17]
Интересен факт е, че лидерът на болшевиките в Закавказието и извънреден комисар на Совнаркома по въпросите на Кавказ – Степан Шаумян, изпраща на 23 ноември (6 декември) 1917 г., телеграма до Ленин с която буквално пита, дали да не хвърли изтеглящата се от Кавказкия фронт руска армия срещу Закавказкия комисариат.
„Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета на народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става. Ст. Шаумян”. [9, Документ 2]
Идеята да се наложи волята на болшевиките над Закавказкия комисариат с въоръжена сила присъствува и в следващата телеграма на Шаумян до Ленин от 25 ноември (8 декември) 1917 г., с която болшевишкият лидер е известен за ставащото в Закавказието, в частност за постигнатото по принцип споразумение за примирие. Шаумян телеграфира:
„Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.
Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на Бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт... С. Шаумян”. [9, Документ 3] [34, стр. 19]
В телеграмата видимо се визира подготовката на така нареченото „Ерзинджанско примирие” на Кавказкия фронт. Ерзинджанското примирие е временно прекратяване на огъня на Кавказкия фронт (по време на Първата световна война), установено със съгласието на представителите на Отоманската империя и Закавзкия комисариат в лицето на командуващия Кавказкия фронт – генерал-лейтенант (впоследствие генерал от пехотата) Михаил Пржевалски през декември 1917 година.
Особеното в случая е, че примирието е сключено не в рамките на общите преговори между Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция и България) и Съветска Русия, водени в Брест-Литовск, а командирът на 3-та турска армия в Кавказ се обръща пряко към щаба на Руската Кавказка армия. Сама по себе си, политическата страна на примирието е била договорена между Закавказкия комисариат и турската страна. [34, стр. 19] [3] Това не е учудващо, като се има пред вид, че самото „учредяване” на Закавказкия комисариат, става с личното участие на командуващия Кавказкия фронт, за което стана дума по-горе.
Има свидетелства, че писмото на командуващия турската армия на Кавказкия фронт – Ферик Вехиб Мехмед паша с предложението за примирие е докладвано на заседание на Закавказкия комисариат на 21 ноември (4 декември) 1917 година. [3, стр.7] Закавказкият комисариат се разпорежда военните действия да се прекратят незабавно и на 5 (18) екември 1917 година в Ерзинджан е подписан договорът за примирие.
Шаумян очевидно е бил информиран за протичащите преговори и е реагирал остро, усещайки, че Отоманската империя на практика елиминира Совнаркома от преговорите в Закавказието. Затова той алармира Ленин и настоява болшевиките също да се включат в преговорите за примирието на Кавказкия фронт, но Съветската власт в този момент очевидно не е имала нито капацитет, за да изиска от Отоманското правителство да включи негови представители в преговорите, нито дори е разполагала с нужното време за да направи някаква дипломатическа интервенция.
Тук трябва да се отбележи, че дипломацията на Отоманската империя, респективно – военното командуване на войските на Султана на Кавказкия фронт много умело маневрират между съветските си преговорни партньори в Брест-Литовск и Закавказкия комисариат, който изобщо не признава властта на последните. Малко по-нататък ще се види, как отоманските представители използуват резултатите от мира в Брест-Литовск за доста брутален натиск върху Закавказкия комисариат.
Документът е подписан на 5 (18) декември 1917 година (десет дни след „телеграфическия вопъл” на Шаумян до Ленин) от началник щаба на руската Кавказка армия – генерал-майор Вышинский и началник щаба на турската 3-та армия. Това става след подписването на 2 (15) декември 1917 година на общото примирие на мирните преговори в Брест-Литовск между Германия, Австро-Унгария, Турция и България от една страна и Съветска Русия от друга. Общото примирие е било подписано за срок от 28 дни, смятано от 4 (17) декември 1917 година с възможност за по-нататъшното му продължаване. Към датата на подписването на примирието, линията на фронта е минавала по линията Трапезунд (Трабзон) – Гюмююшхане – Ерзинджан Кале – Хнъскала – южният бряг на езерото Ван – границата с Персия (Иран). [22, стр. 125] [14]
През първите дни на януари 1918 година, главнокомандуващият турската армия – Енвер паша изпраща на Закавказкия комисариат предложение за сключване на мир. Краевият център на Съвета на работническите, войнишките и селските депутати, където е било изпратено предложението за мир се изказва в смисъл, че към преговори за мир може да се пристъпи, след като бъдат получени пълнмощия от свиканото на 5 (18) януари 1918 година в Петроград Учредително събрание. Но както ще видим и по-долу, Учредителното събрание е разгонено от болшевиките, поради което на 15 (28) януари 1918 година, Закавказкият комисариат постановява на 1 (14) февруари 1918 година да се свика „конференция на представителите на Украйна и на Юго-източния съюз” в Тифлис, на която да се обсъдят условията на мира. Отоманското команзуване е било уведомено за тези действия. [3, стр. 7]
Закавказкият комисариат изгражда легитимността си като стриктно се придържа към политическата линия на дейците на Февруарската революция. В своя декларация от 18 ноември (1 декември) 1917 година, комисариат изрично подчертава, че той ще изпълнява функцията си „само до свикването на Всерусийското Учредително събрание, а в случай на невъзможност на неговото свикване – до провеждане на конгрес на членовете на Учредителното събрание от Закавказието и Кавказкия фронт”.
Авторите на декларацията са показали добър политически усет, защото както ни е известно от историята, съдбата на Учредителното събрание е печална. На 5 (18) януари 1918 година, то е свикано в Петроград. Съставът му, меко казано е предизвиквал отвращение у Ленин и неговите съратници от Совнаркома, защото Учредителното събрание е било доминирано от представителите на социалдемократите-меншевики и на социалистите-революционери (есерите).
Депутатите от Учредителното събрание се захващат с това, за което то е свикано – да изграждат институционално новата демократична Руска република и естествено отказват да признаят Съветската власт на болшевиките и декретите на Втория Всерусийски конгрес на Съветите. Останали в крайно некомфортно малцинство, болшевиките и левите есери, напускат заседанието на Учредителното събрание. В отговор на унизителното си поражение в пленарната зала, болшевиките разгонват Учредителното събрание в типичния си циничен стил – началникът на караула обявява, че „караулът е изморен” и че депутатите трябва да си ходят по живо – по здраво.
Тези събития правят съвсем уместна и актуална за времето си уговорката в декларацията на съвещанието, на което се ражда Закавказкият комисариат, че в случай на невъзможност да се свика Учредителното събрание, Закавказкият комисариат, той ще функционира до свикване на конгрес на депутатите в Учредителното събрание, избрани от Закавазието и Кавказкия фронт. (Мобилизираните в армията войници, също излъчват свои представители в Съветите още по време на Февруарската революция).
След като членовете на Учредителното събрание от Закавказието се завръщат в Тифлис и съдбата му става безпощадно ясна и на най-големите оптимисти, на 12 (25) януари 1918 година, Закавказкият комисариат взима историческото решение за свикване на Закавказкия сейм, който става законодателен орган на все още не разделеното Закавказие.
Така се дава ход на втория вариант, разглеждан от Закавказкия комисариат – поради провалянето на Учредителното събрание в общоруски план, се преминава към овластяване на неговите членове, избрани от Закавказието и Кавказкия фронт. За що годе демократично мислещите хора в Закавказието, по това време, депутатите от Учредителното събрание са единствените легитично избрани представители на населението с ясен управленски мандат. Така изпълнителната власт в Тифлис, дава ход на конституиране и на законодателна власт – Закавказкият сейм.
Закавказкият сейм и проиграната възможност за създаване на единно и федеративно Закавказие
Първото заседание на Сейма се провежда на 10 (23) февруари 1918 година в Тифлис (Тбилиси).
Най-многочислените фракции в Закавказкия сейм се оказват: социалдемократическата фракция (меншевики) с 32 депутати; фракцията, в която са включени мусаватистите и безпартийните депутати мюсюлмани, които са 30 души; фракцията на „Дашнакцутюн” (арменските социалисти – националисти), брояща 27 депутати.
Тук е мястото да се поясни, че мюсюлманските, азербайджански партийни фракции в Закавказкия сейм, така както са утвърдени на заседанието на 28 февруари 1918 година, са четири: 1) фракцията на Демократичната партия на федералистите „Мусават” и включените в нея безпартийни, издигнати и избрани в обща листа с „Мусават” от мюсюлманските национални комитети в различни центрове – 30 депутати. 2) „Мюсюлманския социалистически блок” – 7 депутати. 3) „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”) – 3 депутати. 4) Социал-демократическа партия (меншевики) „Хюммат” (по-известна като „Гуммет”) – 4 депутати. [3, стр. 11]
Партията „Хюммат” („Гуммет”, в превод – „Енергия”) е самобитна азербайджанска социалдемократическа партия. Създадан е е през 1904 година, като става особено активна след Февруарската революция през 1917 година. През юни 1917 година е избрано ново ръководство на „Хюммат” („Гуммет”) под председателството на Нариман Нариманов. В края на 1918 година в Баку от Тифлис се прехвърлят членовете на партията от меншевишкото крило. С тяхна помощ, партията влиза в парламанта на Азербайджанската република и образува собствена фракция. В периода март – август 1919 година, в Баку съществува единна организация на социалдемократите от „Хюммет” („Гуммат”). След съветизирането на Азербайджан, частта от „гумметистите”, стояща по-близо до болшевиките, Бакинската организация на РКП (б) и организацията „Адалят” се обединяват в Азербайджанска комунистическа партия (болшевики). През 1937 година, „гумметистите” масово са подложени на репресии и преследване.
За председател е избран Н. С. Чхеидзе – грузинец, социалдемократ – меншевик.
В деня на откриването на Закавказкия сейм, Краевият и Тифлиският комитет на болшевишката партия, организират провокации под формата на протести. Протестите са разгонени от значително превъзхождащите ги сили на Закавказкия комисариат (иначе казано – на останалите партии, повечето от които са ... социалдемократически и социалистически).
В съветската историческа книжнина, тези събития бяха постоянно оцветявани с героична и трагическа окраска. Пишеше се, че протестите са били „разстреляни”, а болшевиките от своя страна в отговор „разгърнали масова пропагандистка и агитационна работа, особено сред селяните”. Подобни псевдо исторически заклинания са буквално смешни и жалки, защото до 1920 година, болшевиките буквално не смеят да си покажат носа в Закавказието, с изключение на яростните им усилия да задържат контрола над бакинския нефт. Съветизацията на Азербайджан, Армения и Грузия идва „най-демократично” и с „всенародно одобрение” на щиковете на Червената армия.
Болшевиките се опитват да се възползуват от неуредиците около решаването на поземлената реформа и се опитват да се пришият към селските бунтове на част от територията на Абхазия, но това се оказва съвсем мимолетен епизод.
Пълен провал преживяват и опитите на болшевиките от Владикавказ, под ръководството на Орджоникидзе и Киров да провокират имитации на селски възстания в Сачхерския и в Чиатурския район.
Тежък проблем пред съществуването на Закавказкия сейм се оказва поведението на Отоманската империя. Две седмици, преди Сеймът да бъде свикан, турските войски в нарушение на условията на декемврийското примирие от 1917 година, започват широкомащабно настъпление. За това, създава чудесни условия разпадането на Кавказкия фронт. Силите на султановата армия настъпват на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Те превземат от движение Ерзинджан, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, влизат в Трапезунд (днес – Трабзон).
Това обстоятелство се отразява по решителен начин на дневния ред на Закавказкия сейм. Още на първото заседание на Сейма пламват яростни прения по въпроса за независимостта на Закавказието. Трябва да се отбележи, че до този момент, Закавказкият комисариат не е повдигал въпроса за независимостта на Закавкзието. Закавказкият сейм е свикан, на база на аргументи за легитимност, идващи от изборите за общоруското Учредително събране. Но настъплението на отоманската армия поставя нещата в доста по-различна плоскост.
За да преговаря с Отоманската дипломация, Закавказкият сейм трябва да изчисти въпроса за собствената му идентичност. Трябва да се изясни въпросът, кого представлява Сеймът. На първото заседание на Сейма, дашнаците предлагат да се обяви, че Закавказието иска да остане в Русия с автономен статут, като бъде разделено на национални кантони. Дашнаците обаче искат също така, Закавказкият сейм да настоява през Отоманската империя за правото на самоопределение на Западна Армения, иначе казано на намиращите се в Източния Анадол „шест арменски провинции в Отоманската империя” (термин влязъл в речника на световната дипломация на Берлинския конгрес). [13]
По-друга е била позицията на депутатите – азербайджанци, които смятали, че Закавказието трябва да решава само съдбата си, без менторството на Русия. Те смятали, че с Отоманската империя трябва да се сключи мир, като Закавказието трябва да се откаже от намеса във вътрешните работи на Империята.
Грузинските депутати до голяма степен подкрепили азербайджанците. Те смятали, че Закавказието трябва да обяви независимост и да сключи самостоятелно мирен договор с Отоманската империя. Основното им съображение бил простият факт, че закавказките народи нямали военни сили, с които да се противопоставят на настъплението на османлиите. [13]
Оказала се в малцинство, арменската фракция продължила да настоява на своето гледище. Останалите фракции решили да прояват дипломатичност и да не нагнетяват до край напрежението. Дискусията по въпроса за независимостта на Закавказието била временно спряна и взимането на решение – отложено. Нямало как обаче да се отложи взимането на решение по въпроса за преговорите за примирие и евентуално за сключване на мир. Последното на практика би означавало сключване на сепаративен мир, какъвто би могъл да сключи само независима държава, а това връщало дебатите пак на предишната конфронтационна плоскост.
В крайна сметка, с цената на взаимни компромиси, Закавказкият сейм приел резолюция по въпроса за преговорите с Отоманската империя. Тя включвала следните положения:
„В създалите се условия, Сеймът се смята за упълномощен да сключи договор с Турция.
Започвайки преговорите с Турция, Сеймът преследва целта да сключи окончателно примирие.
Мирният договор трябва да се основава на принципа на възстановяване на руско-турските граници от 1914 година, към момента на започването на войната.
Делегацията трябва да се опита да придобие правото за самоопределение за народите на Източна Анатолия, в частност – автономия за арменците в състава на Турция”. [13]
Докато фракциите в Закавказкия сейм съгласували позициите си и изглаждали противоречията си, султановата армия завзела Ардахан. На 27 февруари (12 март) 1918 година, започнало отстъплението на арменските войски, които останали единствената сила, която прикривала този участък на Кавказкия фронт. Започнало паническо отстъпление на арменските войски и бежанци и от Ерзерум. С превземането на Ерзерум, Отоманската империя си възвърнала контрола над Западна Армения.
Междувременно, на 3 март 1918 година (по нов стил), Съветска Русия подписва с Германия, Австро-Унгария, България и Турция мирния договор от Брест-Литовск. Съгласно клаузите на Брест-Литовския мирен договор и на допълнителното руско-турско съглаашение, Отоманската империя получавала не само територията на Западна Армения в Източни Анадол, но и Батумска, Карска и Ардаханска област, където по тва време има значително грузинско и арменско население. Така се анулират резултатите от Руско-турската война от 1877-1878 година, след която тези области са дадени на Русия с Берлинския договор.
С Брест-Литовския договор (член 4), Съветска Русия поема задължението да не се намесва „в новата организация на държавно-правните и международно пра вните отношения в тези окръзи”, да възстанови границата „във вида, в който тя е съществувала преди руско-турската война от 1877-78 година” и да разоръжи и разпусне на своята територия, както и в „окупираните турски провинции” (иначе казано – в Западна Армения в Източния Анадол) всички въоръжени арменски доброволчески части. [21]
На фона на вече сключения мирен договор от Брест-Литовск, на Закавказкия сейм се налага да води изключително тежки преговори с Отоманската империя за примирие и евентуално за мир в Трапезунд. Преговорите за мир в Трапезунд, започват на 1 (14) март 1918 година – единадесет дни след подписването на мирния договор в Брест-Литовск. Този договор ще тежи като воденичен камък на врата на делегацията на Закавказкия сеейм в Трапезунд.
Междувременно, делегацията на сейма е чакала шест дни започването на преговорите. Закавказкото пратеничество, водено от А. Чхенкели, пристига в Трапезунд на 23 февруари (8 март) 1918 година. Проблемите започват още със слизането от парахода. Един ден делегацията е държана на борда на кораба, с който е пристигнала, без разрешение да слезе на сушата, защото отоманската делегация все още не е пристигнала. Както беше кадзано по-горе, преговорите започват едва след шест дни.
Силите на преговорите в Трапезунд са твърде неравни. Делегацията на Отоманската империя е в еуфория от постигнатото в Брест-Литовск. Армията на султана вече е на границите от 1914 година и на закавказците е предявено искане да признаят клаузите на мирния договор от Брест-Литовск.
Делегацията на Сейма отхвърля с погнуса възможността да признае Брест-Литовския договор, защото изначално не признава съветската власт и резултатите от Октомврийския преврат. Закавказците се опитват да сключат сепаративен мир с Турция, като си осигурат по-добри условия. В съответствие с резолюцията на Закавказкия сейм, делегацията водена от Чхенкели се опитва да преговаря за връщане на границите към положението от 1914 година и за даване на право насамоопределение на народите от Източния Анадол в рамките на Отоманската империя.
Представителите на Султана отхвърлят незабавно всякаква възможност да разискват исканията на Закавказката делегация и това по естествен начин създава напрежение между отделните фракции в Закавказкия сейм. Едната разгараничителна линия между тях е въпросът за това, кои територии би могло да бъдат отстъпени на Отоманската империя в името на подписване на мир.
Междувременно, отоманската армия продължава неудържимото си напредване. Това става причина, делегацията на Сейма на преговорите в Трапезунд да стане по-отстъпчива и на 23 март (5 април) 1918 година, А. Чхенкели декларира готовност да търси компромис с отоманската императорска делегация по въпроса за новите граници и за съдбата на арменците от Източния Анадол.
Делегацията на Султана обаче вече е набрала скорост и в ултимативен план поставя две искания, от които не възнамерява да отстъпи. Това са искането за признаването на Брест-Литовския мирен договор и въпросът за независимостта на Закавказието. [Петросян] Вторият „ултиматум” всъщност има съвсем логична формална страна – мирни договори се подписват с независими държави, които са субект на международното право, а не с регионални образования с неясен статут.
Закавказкият сейм в крайна сметка съобщава на отоманската делегация, че приема тези две условия, но междувременно апетитът на отсрещната страна е нарастнал неимоверно. Командуването на отоманската армия вече планира да пресече границата от 1878 година и да навлезе дълбоко в Закавказието.
Закавказкият сейм е в „цугцванг”. Нямайки полезен ход, Сеймът прекъсва преговорите и извиква обратно в Тифлис делегацията си от Трапезунд. Закавказието се оказва в състояние на официална война с Отоманската империя. [27] [3, стр. 8]
Ето описанието на тези събития от гледната точка на съвременника им – Р. А. Векилов. (По данни на академик Дж. Б. Гулиев, Рахим-бек Али Ага оглу Векилов е роден през 1897 година и е живял в град Баку на историческата „Персийска улица”. Векилов е виден обществено-политически деятел на Азербайджанската република (1918-1920 гг.), като от 1917 година е член на партията „Мусават” и съответно на мюсюлманската фракция на Закавказкия сейм. От 26 май 1918 година, Р. А. Векилов работи като секретар на Азербайджанския национален съвет в Тифлис. От деня на основаването на първия Азербайджански парламент той е член на мусаватистката фракция. На 14 декември 1919 година, става член на Армено-Азербайджанската конференция от страна на Азербайджанската република. След установяването на съветска власт в Азербайджан, учи във Факултета за Изтока на бакинския Държавен Университет до 1923 година. Според някои източници е бил подложен на тормоз и репресии и през 1934 година се смоубива). [3, стр. 6]
„Тази война, както е известно, беше започната поради нежеланието на арменската и грузинската фракция да признаят точката от Брест-Литовския договор, засягаща Закавказието, за отстъпването на Турция на трите санджака – Батум, Ардахан и Карс. Исканията на турците бяха толкова категорични, че закавказката делегация беше поставена в положението да тръгне на коренни отстъпки. Мюсюлманската част от делегацията всячески опипваше почвата и положи всички усилия, че от една страна да не разваля отношенията с грузинците, но едновременно с това да ги убеди да направят отстъпки.
А. И. Чхенкели изпрати телеграма в Тифлис, да се отстъпят Карска и Батумска област на турците, с изключение на пристанището Батуми с окръга. Съдържанието на тази телеграма смая арменците, членове на делегацията и тогава те предложиха да се признае Брест-Литовския договор изцяло. Това предложение срещна съчувствие от страна на мюсюлманския сектор на делегацията и от А. И. Чхенкели. За това беше съобщено на турската делегация и изглеждаше, че всичко е готово.
Но на следващата сутрин, пристигна телеграма (шифрована) до А. И. Чхенкели с подписите на Н. Н. Жордания, В. Г. Церетели и Н. В. Рамишвили, в която се казваше, че отстъпването на Батум те смятат за национално и партийно самоубийство. Друга телеграма от Тифлис изискваше незабавното отпътуване от Трапезунд. За да не скъса окончателно с Турция, А. И. Чхенкели предложи по-приемлива форма на съобщението до турската делегация за отпътуването си: „С оглед на получените инструкции от закавказкото правителство, делегазцията е принудена да отпътува обратно”. (При излагането на тези събития, Р. А. Векилов използува доклада на члена на делегацията на преговорите за мир в Трапезунд – Х.-б. Хасмамедов, изнесен пред съвместно заседание на всички мюсюлмански фракции в сейма. Бел. авт.).
След завръщането си в Тифлис, на А. И. Чхенкели се удаде да възобнови мирните преговори в окупирания от турците Батум на 1 април [1918 г.], при горещата поддръжка на мюсюлманския сектор в Сейма, и благодарение на усилилото се поради военните неуспехи, течение сред грузинците и арменците в посока на отваряне на мирни преговори с Турция”. [3, стр. 9]
Има достоверни сведения, че докато А. И. Чхенкели убеждава Закавказкия сейм да поднови мирните преговори с Отоманската империя, мюсюлманскат част на закавказката „трапезундска делегация” се опитва да убеди турците, да не стигат до крайности и да бъдат по-отстъпчиви по отношение на грузинските територии. По този въпрос членът на Закавказката делегация в Трапезунд – М.-Г. Гаджинский, говори пред съвместно заседание на всички мюсюлмански фркции в Сейма малко по-късно – на 1 май 1918 г.
Гаджинский разказва:
„Настоящия ми доклад не се отнася за официалната страна на мирните преговори в Трапезунд, тъй като тази страна вече Ви е известна от доклада на А. И. Чхенкели. Искам да Ви обърна внимание само на един въпрос. Този въпрос причини много големи грижи на мюсюлманската секция на делегацията на мирните преговори, а частност на мен лично.
Ние съсредоточихме цялото си усилие върху това, Батум да остане за Закавказието; приведохме масадоводи с цел да склоним турците към отстъпки по този въпрос. Сочехме обстоятелството, че ако Батум не [ни] бъде отстъпен, то това ще доведе до големи нежелателни усложнения. Може да пламне война между Закавказието и Турция, както и междунационални разпри вътре в Закавказието.
Ние сочехме, че цялата тежест във втория случай (тоест в случая на междунационално клане вътре в Закавказието) ще легне върху Турция. В такъв случай, Турция, като защитница на азербайджанските тюрки и виновница за усложняването на техните взаимоотношения със съседите, ще бъде длъжна да придвижи значителна военна сила в дълбочина на Източното Закавказие и с това да ни спаси от поголовно изтребление.
Всичко това, освен другите доводи от икономически и политически характер, беше поставено пред турските делегати, но никак не помогна да ги разубедим. Съображенията и доводите, които ръководеха отоманската делегация, видимо се оказаха по-силни от нашите и те категорично решиха да завземат Батум. Резултатът от това беше, както и очаквахме, прекратяване на трапезундските мирни преговори, обявяването на война и незабавното превземане на град Батум от турските войски.
Разбира се, такъв ход на събитията не можеше да се хареса на закавказката делегация, особено на председателя й А. И. Чхенкели, убеден привърженик на споразумяването и мира. Даже напускайки Трапезунд, той не искашеокончателно да скъса с турците и от тази гледна се отнесе одобрително към мето желание, както и на члена на делегацията Ах. Пепинов и на члена на Президиума на Грузинския Национален Съвет Г. Вешапели да останем в Трапезунд.
Освен нас, в Трапезунд останаха и делегатите на пранинците от Северен Кавказ: Г. Бамматов, Т. Чермоев и Дебиров.
След прекратяването на Трапезундската конференция, важно събитие беше пристигането на Енвер паша в Трапезунд и Батум и нашата среща с него, по време на която ние, желаейки да съхраним вековната дружба на тюрските народи с грузинците и желаейки да удържим грузинците от това враждебно отношение към Турция, към каквото се придържаха арменците, което сочеше и Енвер паша, направихме последен опит що се отнася до Батум, но и този опит не се увенча с успех. Енвер паша, като подчерта неотменимото и приднато от най-демократимното правителство на Русия право на Турция над Батум, посочи искрената вековна дружба на турците и грузинския народ и добави, че трагичния край на безумната арменска политика ще възпре грузинския народ от аналогично отношение към Турция, която желае да гарантира на Грузия всички блага на свободното съществуване и да я направи своя най-надеждна съседка”. [3, стр. 9]
Р. А. Векилов разказва през 1919 година, че азербайджанските депутати в Закавказкия сейм е трябвало да бъдат особено деликатни, за да не се разгорят настроения в посока на обединяването на населените с мюсюлмани територии, иначе казано – Азербайджан с Отоманската империя. Когато преговорите в Трапезунд са прекратени на 31 март 1918 година с решението на Сейма и войната е обявена отново, мнозинството от мюсюлманските фракции в Закавказкия сейм излизат със следната резолюция:
„Като не поема отговорността за продължаването на войната с Турция и я смята за изпълнена с тежки последдствия за цялата Закавказка Демокрация при създалите се условия на вътрешния живот в този край, фракцията на партията „Мусават”, групата на безпартийните и партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”), като взимат пред вид, че въпросът за продължаването на войната от ръководещите партии е решен в положителен смисъл, заявяват, че от своя страна с всички достъпни средства ще окажат възможното съдействие на другите народи на Закавказието в тази отговорна задача и ще предприемат всички мерки за благоприятно приключване на войната”. [3, стр. 8]
Р. А. Векилов пише:
„При такова почти неутрално отношение на внушителна част от Закавказкия сейм – мюсюлманският сектор, съгласно приетото от Сейма решение, считано от 31 март [1918 г.] трапезундските преговори бяха прекъснати и войната с Турция беше обявена отново. За отбраната на страната беше организирана извънредна комисия от три лица: министър-председателят (който беше и военен министър) Е. П. Гегечкори, министърът на вътрешните работи Н. В. Рамишвили, министърът на финансите Х. О. Карчикян, като при това във връзка с обявяването на войнта се предполагаше прекъсване на работата на Сейма за две седмици. Това означаваше напълно да се отстранят и съвършено да се игнорират мюсюлманите, и това обстоятелство ги застави да се отнасят по трезва към перспективата на солидарното съществуване”. [3, стр. 8].
Междувременно на 1 (14) април 1918 година, турските войски влизат в Батум без бой и пленяват част от грузинските войски, останали в града. Към настъпващите отомански войски се присъединяват мюсюлмани от Аджария и от околностите на град Ахалцих. Грузинските войски отстъпват под натиска на отоманската армия и скоро последната завзема и областта Гурия.
В тази много напрегната ситуация, по инциатива на дашнакската фракция на Закавказкия сейм и на Източното бюро на Арменската революционна федерация (”Дашнакцутюн”) е свикано извънредно съвещание в Александропол, което се провежда на 6-8 (19-21) април 1918 година. [6, стр. 307-322] Събранието било повече от многолюдно, като в него взели участи всички арменски членове на Закавказкия сейм и на Закавказкия комисариат (играещ ролята на федерално правителство), членовете на Арменския национален съвет, представителите на политическите партии, губернските комисари от Ереван и Карс, както и неколцина местни арменски национални дейци от Александропол.
Съвещнието било председателствувано от председателя на Арменския национален съвет А. Агаронян. [6, стр. 307] Извънредното съвещение изслушало докладите на членовете на Закавказката делегация на мирните преговори с Отоманската империя – А. Хатисян и О. Каджазнуни, за хода на водените до момента преговори в Трапезунд. [6, стр. 310-311]
След като съвещанието получило нужната информация от първа ръка за хода на мирните преговори, бил поставен ключовият въпрос за искането на Отоманската империя за безусловно приемане на клаузите на Брест-Литовския мирен договор.
На съвещанието били изложени две напълно противоположни позиции по този въпрос. Част от участниците смятали, че арменците няма къде да се дяват и трябва да приемат Брест-Литовския мирен договор, защото той няма никаква алтерантива. Другата част от изказалите се на извънредното съвещание се застъпвали за това щото войната със Султана да продължи на всяка цена и в никакъв случай да не се приемат условията на Брест-Литовския мирен договор.
Първата теза за безалтернативността на мира от Брест-Литовск се защитавала от О. Каджазнуни, А. Хатисян, М. Пападжанян (известен и като Пападжанов). О. Каджазнуни представил в писмена форма мотивировка на тезата си, че Брест-Литовския мирен договор е най-малкото зло за арменците. Той бил убеден и в това, че Отоманската империя никога няма да отстъпи от искането си за признаване на мирния договор със Съветска Русия от Брест-Литовск. [27] (Интересен факт е, че писменото изложение на О. Каджазнуни е било представено на съвещанието на руски език).
Според О. Каджазнуни, след като е било ясно, че Отоманската империя няма как да се откаже от много благоприятните за нея клаузи на Брест-Литовския договор, следвало заключението, че „ ... следователно непризнаването на договора означава да й се обяви война [на Отоманската империя] или по-точно, продължаване на войната, фактическо продължаване от наша страна. Ние нямаме нужните сили и не можем да воюваме с турците”. [24]
В защита на гледната точка на О. Каджазнуни се изказал и бившият член на ОЗАКОМ Микаел Ованесович Пападжанян (Михаил Иванович Пападжанов). В речта си той застъпил гледището, че във войната с Отоманската империя, арменците не трябва да свързват никакви свои надежди с грузинците и че последните просто няма да воюват. След това, Пападжанян направил разбор на лошото състояние на арменските части на фронта и призовал извънредното съвещание да приеме Брест-Литовския договор. От трибуната той заявил: „Ако бях уверен, че Карс ще издържи още два месеца, бих говорил по друг начин. Но като не можем да издържим, трябва да отстъпим на добра цена”. [6, стр. 321]
На 7-ми (20-ти) април 1918 година, по време на третото заседание на извънредното съвещание, било прочетено пред всички писменото мнение на члена на Закавказкия комисариат Х. О. Карчикян, който бил останал в Тифлис и не могъл лично да пледира пред извънредното съвещание в Александропол. Позицията на Х. О. Карчикян била радикално противоположна на тезата на О. Каджазнуни, М. Пападжанян и А. Хатисян.
Х. О. Карчикян се обръща към извънредното съвещание с думите:
„Ние ще извършим най-страшна и съдбоносна историческа грешка, ако приемем Бресткия договр и с това прекратим войната”. Според него, това нямало да даде гаранции за Закавказието, че няма да последва турско нахлуване и щяло да стане причина за изтребването на арменския и грузинския народ [25]
Х. О. Карчикян е бил и крайно скептичен към твърдението, че сключването на мирен договор със Султана би помогнало на Закавказкия комисариат и в частност на арменците, да спечелят време и да укрепят състоянието на армията си. Той прави крайно песимистичната прогноза, че в случай на предаване на крепостта Карс на отоманските войски, народът и армията ще бъдат толкова деморализирани, чу „нито един войник няма да остане под оръжие”. [25]
Също така, Х. О. Карчикян настоява, арменците да не се отнасят с толкова дълбок скепсис към грузинците и към техните въоръжени отряди. Според него, гузинците са имали качествата да са добри съратници на арменците. В крайна сметка, рекапитулацията на събитията показва, че Х. О. Карчикян прогнозира със значителна точност поведението на отоманските войски, но се заблуждава по отношение на готовността на грузинците да се бият заедно с арменците срещу настъпващите турци. [27]
В крайна сметка, Х. О. Карчикян изплюва камъчето и заявява, че Русия няма да се помири със загубата на Закавказието. В геополитическата си прогноза той добавя, че дори и Съветска Русия да не смята да се връща в кавказките планини, „и окончателно се примири с мисълта за отделянето на Закавказието, с това няма да се примирят арменците, които винаги ще усещат надвисналия над главите им меч на местните тюрки и на Турция и обръщайки погледите си на север, ще търсят повод, за да върнат Русия, която да ги освободи. ... Ако пък Русия действително се опита да влезе [в Закавказието], естествено, християнските народи на Кавказ няма да излязат да й се съпротивляват с оръжие”. [25]
Вижда се, че въпросният член на Закавказкия комисариат, съвсем не е сред привържениците на независимостта на народите на Закавказието, изпитва откровено предубеждение към азербайджанците, стигащо до расизъм и на практика е изцяло отдаден на идеята за „наразривната свързаност” на арменците с Русия, била тя царска или съветска. Този феномен не ни е напуснал и до ден днешен.
Иначе, аналитичните способности на Карчикян не могат да бъдат отречение. В меморандума си до извънредното съвещание, той разглежда три възможни сценария, които биха могли да се разиграят след приемането на Брест-Литовския мирен договор. Първият вариант според него е, Отоманската империя да продължи настъплението си без да отдава никакво значение на мирния договор и да заеме цялото Закавказие. Вторият вариант е Империята на Султана да спре на установените граници, след което да застави Закавказието да обяви независимост, а след това да го включи ако не „де юре”, то „де факто” в състава си. Тетият вариант е Отоманската империя да завладее региона, дори и арменцитеда се откажат от провъзгласяване на независимостта си и останат в състава на Русия. [25]
Според Карчикян, независимостта на Закавказието по онова време е била все още приемлива за „кавказките татари”, както той нарича азербайджанците, но третият сценарий, но третият сценарий ще стане неизбежен, веднага след като се постави на дневен ред въпроса за оставането в състава на Русия. Тогава, те (азербайджанците) ще предприемат всички възможни мерки, за да „поканят Турция” в Кавказ и да се обединят с родствената им държава.
В заключение, Х. О. Карчикян стига дословно до следния извод:
„Аз намирам, че за нас прекратяването на войната е равно на самоубийство. А нашите безкрайни колебания и агитацията на разнообразни обществени групировки и органи в полза на Бресткия мирен договор в огромна степен отслабват силата на нашата съпротива, внушават неувереност на тези, които воюват и довеждат тила до дезорганизация. Необходимо е решително да се определи и да се покаже, че войната ще бъде продължена и че това не е безнадеждна война, която ни води към сигурно поражение”. [25]
Независимо от полярните пледоарии по време на извънредното заседание, в крайна сметка на последното – пето заседание на Александрополското извънредно съвещание, с подавляващо мнозинство се стига до решението да се отхвърли Брест-Литовският мирен договор, да се продължи войната и да се усилят арменските въоръжени сили и арменската самоотбрана.
За голямо съжаление на заседавалите пет дни участници в извънредното съвещание, на същия ден, на който било взето решението за отхвърляне на признаването на Брест-Литовския договор, от Тифлис пристигнала телеграма, с която се съобщавало, че Грузинският национален съвет е решил да обяви независимост. [6, стр. 331] Азербайджанските участници в Закавказкия комисариат направили последно отчаяно усилие да запазят единството на Закаказието, като настояли да се признае Брест-Литовския мирен договор и да се сключи мир с Отоманската империя. [5, стр. 10] В противен случай, азербайджанците са щели да бъдат принудени да последват примера на грузинците, въпреки нежеланието им.
Тези събития обърнали надолу с главата решенията на извънредното съвещание в Александропол. Участниците в съвещанието, най-вече арменските депутати в Закавказкия сейм побързали да се върнат в Тифлис, „където за арменците възникнала изключително деликатна ситуация – или те е трябвало да се съгласят с претенциите на турците и с исканията на грузинците и да се откажат не само от турска Армения, но и от цялата Карска губерния, даже без да получат гаранции за по-нататъшната си безопасност или да отхвърлят турския ултиматум и тогава грузинците и турците да сключат сепаративен мирен договор, Закавказкият съюз да изчезне и арменския народ да остане самотен, отрязан от целия свят и обкръжен от врагове ... ” [5, стр. 10]
Възобновеното настъпление на отоманските войски и падането на Батум, създават изключително сложна ситуация в Закавказието, а напрежението расте. Във възникналата ситуация Закавказкият сейм взима решение да възобнови прекъснатите преговори с Отоманската империя и да сключи с нея мир. Необходимо условие за това – и формално и същностно е било обявяването на независимостта на Закавказието, което пък означавало еднозначно отделяне от Съветска Русия.
При тези условия, мирните преговори са възобновени в Батум. Успоредно с това е образувана комисия по разработка на конституцията на Закавказието. Тя е трябвало да стъпи на федеративни и конфедеративни начала. Тази комисия не успява да завръши работата си, поради стремителния ход на събитията и разпадането на единството на Закавказието. Но до тогава е оставало още малко време и настъпват още знакови събития.
Депутатите в Сейма от Азербайджан се оказват по думите на Векилов „между две гранитни скали: съъзнанието за дълга им, като членове на обща федеративна държава и протовополжните искания на народа, който ги е избрал. Независимо от опасните последствия, депутатите-мюсюлмани в решителен и тежък час за общото отечество, в момента на обявяване на война на Турция, изхождайки от общодържавни съображения, излязоха с приведената по-горе резолюция на солидарност по въпроса за отношението към войната.
В отговор на това, както е известно, беше създадена извънредна комисия от трима души, където мюсюлманите бяха напълно изолирани. Такива взаимни изпитания се правиха не веднъж. Мюсюлманите изпитаха своите съседи по бакинския въпрос.
Равнодушното отношение на грузинците към превземането на Баку – този извор на живот за закавказките тюрки и провокационната дейност на арменската партия „Дашнакцутюн” в бакинските събития все повече подронваха доверчивото отношение на мюсюлманите към тях. Поведението и на двата съседа се обсъждаше на съвместно заседание на всички мюсюлмански сеймови фракции.
В резултат на това събрание беше решено: да се проведе разговор с председателя на трапезундската делегация А. И. Чхенкели за създалото се положение и да му се заяви за необходимостта да се обяви независимостта на Закавказието; да се доведе до знанието на всички отговорни партии неотменимото желание на всички мюсюлмански фракции на сейма да се обяви независимостта на Закавказието; да започне обсъждане на въпроса за възможността за обявяване на независимостта на Азербайджан”. [3, стр. 10]
Така се стига до заседанието на Закавказкия сейм, състояло се на 9 (22) април 1918 година. На него след бурни прения и при се взима историческото решение, Закавказието да бъде обявено за „независима, демократична и федеративна република”. [3, стр. 10]
Според Р. А. Векилов, най-остри са дебатите между лидера на партията „Мусават” – Мамед Емин Ага оглу Расулзаде от една страна и левите социалисти-революционери (левите есери) и конституционните демократи (кадетите) от друга. Според Векилов, решението за провъзгласяване на независимостта на Закавказието е взето при почти мълчаливото съгласие на партията „Дашнакцутюн” и при силната поддръжка на останалите партии. [3, стр. 10]
Ако от „Дашнакцутюн” запазват хладнокръвие, то някои от левите есери реагират остро. Есерът Л. Туманов се обраща към грузинските меншевики с думите:
„Аз говоря от името на тази част от фракцията на социалистите-революционери, която енергично възразява срещу провъзгласяването на независимостта на Закавказието в сегашния момент. Нека не Ви изглежда странно, такова изявление от устата на представител на партия, на знамената на която винаги са били изписани светите думи за самоопределението на народите ...
Ние възразяваме поради съображения относно целесъобразността. Тук представителят на комисията по въпроса за независимостта на Закавказието заяви за това, едва ли не народите на Закавказието винаги са се стремили към независимост и сега осъществяват отдавнашна своя мечта. Но, граждани, членове на Сейма, ние знаем, че народите на Закавказието имаха възможността в течение на година да обявят за своята независимост, за своите възгледи, за своите идеали, за своята самостоятелност и нито един народ не постави въпроса за пълното отделяне от Русия.
Ако тази идея за отделяне, за независимост е възникнала сега, то трябва честно да се признае, че тя сега произлиза от турските империалисти. ... Ако сега се поставя въпроса за това, че ужким провъзгласяването на независимостта е следствие на волеизявлението на народите на Закавказието, то аз Ви питам – защо не прибегнахте до помощта на референдум? ... Независимост, провъзгласена в такава обстановка, в каквато се намира в момента Закавказието е преход към пълно робство на Турция.
Ние сме уверени, че това явление е предизвикано от неправилната оценка на момента; то е извикано от желанието някак си да се постигне мир с Турция”. [13, Първа сесия, стр. 16]
От своя страна, кадетът Семьонов, предупреждавайки за отрицателните според него външно политически последствия от акта на обявяване на независимостта, заявява:
„Като обявите своята независимост, вие ще влезете в турската ориентация, като по неволя ставате част от Турция или васална или протекторат. Като отделите Заквказието, вие ще отидете по-нататък, на Вас ще ви се наложи да отделяте източното Закавказие, Азербайджан, Грузия от Закавказието, а там, може би ще делите Грузия на части: на Имеретия, Карталия – ще се върнете към това, което е било след ХІІ-ия век”. [13, Първа сесия, стр. 30]
От своя страна, грузинската делегация, въпреки възраженията и аргументите от типа на изложените от Л. Туманов, твърдо смята, че скъсването със Съветска Русия и провъзгласяването на независимостта са най-реалната възможност за постигане на споразумение с Отоманската империя по въпроса за мира.
На същото заседание е приета оставката на председателя на Закавказкия комисариат Е. П. Гегечкори. Новият председател е познатият ни А. И. Чхенкели, който до този момент е водил преговорите в Трапезунд.
Новосформираният Закавказки комисариат, нарежда на закавказките войски, отбраняващи Карс, които са с почти изцяло арменски личен състав, да сключат примирие с настъпващите отомански войски. Командуващият арменския корпус генерал Назарбеков, заповядва на командира на 2-ра дивизия – полковник Силиков и на коменданта на крепостта Карс – генерал Деев, да спрат военните действия и да започнат преговори за прокарване на демаркационна линия.
На искането на арменската страна за прекратяване на огъня, турският командуващ поисква арменските войски да се отдалечат на знечително разстояние от крепостта и да дадат възможност на отомонските войски да влязат безпрепятственов града. Арменските войски получават от Тифлис заповед незабавно да прекратят военните действия и да приемат условията на турската страна. На 12 (25) април 1918 година, арменските войски напускат Карс, заедно с няколко хилядно цивилно нселение. Вечерта в Карс влизат турските войски. Независимо, че Закавказкият комисариат е изпълнил всички изисквания на отоманската страна, турците продължили настъплението в посока към Александропол, накъдето отстъпили и арменските части.
Турското настъпление предизвиква истинска паника сред болшевиките в Баку. На 23 май 1918 година, Степан Шаумян изпраща до Ленин телеграма, която цитира изцяло телеграмата на члена на Закавказкия комисариат – Карчикян от Тифлис, относно турското напредване към Александропол. Към текста на телеграмата на Карчикян той изпраща и коментар от който струи паника:
„Днес, 20 май, получихме от Тифлис следната радиограма: „На 13 май Турция предяви в Батум искане да се пропускат турските войски по железопътната линия Александропол – Джулфа в Персия, като се мотивират с това, че англичаните напират от към Мосул и че на турците им е необходимо в най-кратък срок да заеме Персия. Своето искане Турция поддържа със сила. На 15-ти сутринта са започнали да обстрелват Александропол. Нашите войски са били изненадани и не могат да спрат настъплението [на турците] и на 16-ти са предали Александропол. На 17-ти турците са поискали да им се осигури свободен достъп до Джулфа, като обещават да не закачат населението. В противен случай заплашват да си пробият път със сила. Имайки пред вид, че отстъплението от Александропол, както и че в случай на съпротива, цялото население на Сурмалински и Ечмиадзински уезд ще бъде подложено на ужасни бедствия, ние бяхме принудени да се съгласим с исканията на турците. Населението на Александрополски уезд избяга цялото и се струпа в района на Бамбак [и] Лори, както и населението на Сурмалински уезд. Днес получихме сведения, че населението на Ахалкалакският уезд се е вдигнало и се насочва в посока на Цалки. Делегацията в Батум отправи протест по повод на ултиматума, но по съвета на други, не направи от това Казус-Бели [и] реши да продължи преговорите. Карчикян”.
Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение. Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ Шаумян”. [9, докумнт № 9]
Изглежда Шаумян е нямал никаква вяра на мирния договор от Брест-Литовск, с който Съветска Русия и Отоманската империя са сключили мир. Теоретически той не би трябвало да се притеснява, че отоманските войски ще нападнат Апшеронския полуостров, където управляват приятелите на младотурските управници. Но очевидно той е имал лошо предчувствие или пък просто го е измъчвал силен страх, че може да му бъде представена сметката за мартенското клане на мюсюлманиското азербайджанско население в Баку.
Развоят на военните действия и на подготовката на мирните преговори, предизвикал резки протести от страна на Арменския национален съвет. Предаването на Карс станало причина и за подаването на оставкте на арменските представители в Закавказкия комисриат. Независимо от това, Чхенкели останал на поста си и успял да даде ход на новите мирни преговори с Турция.
Новата мирна конференция започнала на 28 април (11 май) 1918 година в Батум. Забележителен е фактът, че на тези преговори вече има и германски представители, които учавствуват като посредници. [20, стр. 23] Много скоро ще се разбере, че Отоманската империя вече не се разпорежда еднолично със съдбата на Закавказието.
Преговорите, които се водили в Батуми от 11-ти до 26 май по нов стил, предизвикали нови разминавания между представителите на Грузия, Армения и Азербайджан в Закавказкия сейм и между съответните национални съвет. Отоманската империя вече не се задоволявала с резултатите от Брест-Литовския договор. От Закавказието се иска да отстъпи на Отоманската империя две трети от територията на Ериванска (Еревнаска) губерния, Ахалцихския и Ахалкалакския уезд от Тифлиска губерния, както и контролът над Закавказката железопътна линия.
При това положение, Националният съвет на Грузия решава „да се спасява поединично”. Задействуван е планът за спасение чрез германски протекторат. Грузинските дейци знаят, че германците имат стари интереси в Тифлиска губерния.
Вероятно те са имали и достоверна информация, че германците са закрепили този си интерес договорно, чрез секретно споразумение с Отоманската империя за разпределяне на сферите на влияние в Закавказието, което закрепва „правата” на Германия върху грузинските територии. Според някои източници, секретното споразумение между Германия и Отоманската империя за разделяне на сферите на влияние в Закавказието е подписано на 27 април 1918 година, когато германците виждат напредъка на турското военно настъпление. [28, стр.38]
Грузинците се обръщат към германското командуване за помощ и то с удоволствие откликва на тяхната молба. От германска страна дават на грузинците съвет незабавно да се конституират като субект на международното право и да обявят независимостта на Грузия, след което да поискат официално германската закрила.
Изпълнителният комитет на Националния съвет на Грузия приема предложения от германците алгоритъм за спасяване от турското нашествие. На 14 май 1918 година, грузинската молба за помощ е изпратена на правителството на Гермния. В нея се казва:
„1) Грузинският национален съвет изразява желание и молба, Германия всемерно да помогне за колкото е възможно безболезненото решаване на международния и политико-държавния въпрос на Грузия.
2) Моли генерал фон Лосов да предприеме съответните мерки, така че германските войски да продължат своя път към Северен Кавказ и да се приближат до границите на Грузия толкова, че с тях да може да се установи контакт и Грузия да бъде обезпечена срещу външни опасности.
3) Моли генерал фон Лосов, докато това бъде направено, да остави в Грузия германските пленници и офицери и да им възложи военната организация, така че грузинсото правителство да има възможността да използува тези войски за установяване на вътрешен ред и борба с анархията”. [2, стр. 264]
Официалното обръщение на Грузия за помощ към Германия, дало на последната пълното основание да стъпи на Кавказ не като неканен гост или окупатор, а напълно легитимно, в качеството на покровител на нация изпаднала в беда.
Освен това, грузинският демарш позволил на Германия по думите на фелдмаршал Е. Лудендорф без турска намеса или съдействие „да се добере до кавказките суровини и да придобие влияние върху експлоатацията на железопътната линия, минаваща през Тифлис. Поради това аз ходатайствувах пред имперския канцлер за удовлетворяване на желанията [на грузинците]”. [18, стр. 182] Или както се казва в известния анекдот, „бракът по сметка може да е щастлив ако сметката е направена правилно и от двете страни”...
За последен път, изпълнителният комитет на Нацоналния съвет на Грузия претегля всички „за” и „против” едностранното обявяване на независимостта на страната на свое заседание на 24-25 май 1918 година. Националният съвет е председателствуван от стария социалдемократ-меншевик Ной Жордания. Изслушани са още веднъж сведенията (телеграми и писмо), изпратени от А. Чхенкели за сложната ситуация, в която са изпаднали мирните преговори с Отоманската империя. Самият Чхенкели оценява положението като много застрашително и настоява в писмото си за колкото се може по-скоро обявяване на независимостта на Грузия. [20, стр. 25]
Препоръките на Чхенкели са взети пред вид и предложението му е прието. В този момент се знае, че едностранното обявяване на независимостта на Грузия ще доведе до незабавното саморазпускане на Закавказкия сейм. От друга страна в Сейма вече са наясно с маневрите на грузинците. Националният съвет на Грузия взима решение Актът за независимостта на Грузия да бъде обявен незабавно след саморазпускането на Закавказкия сейм. [20, стр. 25]
На 13 (26) май 1918 година, в три часа след обед, закавказкият сейм обявява саморазпускането си. В решението за саморазпускането е записано:
„Поради това, че по въпроса за войната и мира се установиха коренни разминавания между народите, създали Закавказката независима република и поради което стана невъзможно действието на една авторитетна власт, която да говори от името на Закавказието, Сеймът констатира факта на разпадането на Закавказието и снема пълномощията си”. [13] [20, стр. 25]
На същия ден, Грузия едностранно обявява независимост, като оставя Армения и Азербайджан сами да се оправят в новата ситуация. Националният съвет на Грузия е преименуван на Парламент на Грузия. На 25 май 1918 година, германските войски започват да дебаркират – първо в Поти, а след това и в Батум. На единното Закавказие е сложена точка.
На 27 май 1918 година, членовете на мюсюлманските партийни фракции от Закавказкия сейм провеждат съвместно заседание и се обявяват за Временен Национален съвет на Азербайджан. Те взимат решение да провъзгласят независимостта на Азербайджан. За председател на Временния Национален съвет на Азербайджан е избран Мамед Емин Расулзаде.
На 28 май 1918 година (по нов стил) Временния Национален съвет на Азербайджан обявява независимостта и създаването на Азербайджанската демократична република.
За обстоятелствата по обявяването на азербайджанската независимост, за драмата на войната между АДР и болшевиките в Баку и за дваадесеттте и три месеца, през които АДР успява да просъществува във водовъртежа от интереси, предизвикан от намесата на всички възможни велики сили, ще можете да прочетете в следващите текстове от поредицата. (Продължението следва)
Използувана литература:
[1] Алиева Севиндж, Азербайджан и народы Северного Кавказа (ХVІІІ . начало ХХІ вв.), Изд.: “Şərq-Qərb”, Баку, 2010 г., http://elibrary.bsu.az/books_460/N_421.pdf
[2] Борьба за победу Советской власти в Грузии, Тбилиси, 1958 г.
[3] Векилов Рахим-бек Али Ага оглу, История возникновения Азербайджанской республики, Под ред. Акад. Дж. Б. Гулиева, Изд.: „Элм”, Баку, 1998 г., http://elibrary.bsu.az/yenii/ebookspdf/istoriya_vozniknovanie.pdf Текстът представлява препубликация на очерк на Рахим-бек Али Ага оглу Векилов, активен участник в работата на Закавказкия сейм и в обявяването на независимостта на Азербайджан, публикуван в „Адрес-календарь Азербайджанской Республики на 1920 год (Баку, 1919)”. Очеркът е публикуван на руски език във вестник „Азербайджан” на 28 май 1919 г.
[4] Волхонский М. А., Первая русская революция и восстановление Наместничества на Кавказе, Кавказский сборник, т. 3 (35), М., 2006 г.
[5] Врацян С., Независима и обединена Армения (контур), Ереван, 1920 г., стр. 10 (на арменски език), цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.
[6] Всеарменското съвещание (1912-1920). Сборник документи и материали, Ереван, 2004, стр. 307-322, (на арменски език), Цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.
[7] Гасанлы Джамиль, Русская революция и Азербайджан: Трудный путь к независимости (1917-1920), М., Изд.: „Флинта”, 2011 г., http://ocaqmsk.ru/wp-content/uploads/2017/03/Dzh.-Gasanly-Russkaya-revolyutsiya-i-Azerbajdzhan.pdf
[8] Дечев Теодор, Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти”, „Свободен народ онлайн”, 30 март 2018 г., 12:35, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html
[9] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея - кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна” – Част първа, „Свободен народ онлайн”, 19 май 2018 г., 23:39, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html
[10] Дмитрий Дмитриевич Донской (1881 – 1936), Мемориальный музей „Следственная тюрьма НКВД”, Томский областной краеведческий музей имени „М. Б. Шатилова”, http://nkvd.tomsk.ru/researches/passional/donskoj-dmitrij-dmitrievich/
[11] Еще раз о кавказских автономиях, Новое время, 1 апреля 1917 года, https://www.kommersant.ru/doc/757015
[12] Жвания Г., Большевики и победа Советской власти в Грузии, Тбилиси, 1981 г., стр. 140.
[13] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Тифлис, 1918 г.
[14] Из истории иностранной интервенции в Армении. Документы, Ереван, 1970 г., стр. 5-11
[15] Кобахидзе, Елена Исааковна (сост.), Между централизмом и регионализмом: административные преобразования на Центральном Кавкзе в 70-х гг. ХІХ – начале ХХ века, Сборник документов, Федеральное государственное бюджетное учреждение науки Северо-Осетинский институт гуманитарных и социальных исследований имени В. И. Абаева Владикавказского научного центра Российской академии наук и Правительства РСО-А, Владикавказ, 2014 г.
[16] Колосовская, Татьяна Александровна, Российские военные в интеллектуальном освоении Северного Кавказа ХVІІІ – начала ХХ века, Федеральное государственное автономное учреждение высшего образования, „Северо-Кавказский Федеральный Университет”, Специальность 07.00.02 – Отечественная история, диссертация на соискание ученой степени доктора исторических наук, Ставрополь, 2017 г.
[17] Корнштейн Е. Н., Провал немеко-турецкой оккупации в Закавказье в 1918 году, Диссертация на соискание ученой степени кандидата исторических наук, Тбилиси, 1952 г., Цит. по: Пипия Георгий Владимирович, Германский империализм в Закавказье в 1910 – 1918 гг., Академия наук СССР, Институт востоковедения, Издательство „Наука”, Главная редакция восточной литературы, М., 1978 г.
[18] Людендорф Э., Мои воспоминания о войне 1914 – 1918 гг., М., 1924 г.
[19] Малахов, Дмитрий Александрович, Наместничество как фактор внутренней и внешней политики России на Северном Кавказе в ХVІІІ – начале ХХ века, тема диссертации по ВАК 07.00.02, диссертация на соискание ученной степени „кандидат историческихнаук”, Ставрополь, 2011, http://www.dissercat.com/content/namestnichestvo-kak-faktor-vnutrennei-i-vneshnei-politiki-rossii-na-severnom-kavkaze-v-xviii
[20] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html
[21] Мирный договор между Германией, Австро-Венгрией, Болгарией и Турцией с одной стороны и Россией с другой, Российский государственный архив социально-политической истории, ф. 670, оп. 1, д. 5; Фотокопие е публикувано тук: http://diletant.media/articles/28663066/
[22] Михайлов В. В., К вопросу о политической ситуации в Закавказье на заключительном этапе Первой мировой войны, Вестник Санкт-Петербургского университета, Серия 2, выпуск 4, 2006 г., стр. 125 – 138, https://cyberleninka.ru/article/v/k-voprosu-o-politicheskoy-situatsii-v-zakavkazie-na-zaklyuchitelnom-etape-pervoy-mirovoy-voyny-1
[23] Муханов, Вадим М., Кавказ в революционную пору ... К истории Закавказья в 1917-м – первой половине 1918 г., М., Изд.: ИА REGNUM, 2017 г., http://apsnyteka.org/file/Mukhanov_V_Kavkaz_v_revolyutsionnuyu_poru_2017.pdf
[24] Национален архив на Армения, НАА, ф. 200, оп. 1, д. 21, л. 115, цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.
[25] Национален архив на Армения, НАА, ф. 222, сп. 1, д. 122, л. 1-4, цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.
[26] Новицкий Игорь Яковлевич, Управление этнополитикой Северного Кавказа, Краснодар, 2011 г., http://samlib.ru/n/nowickij_i_j/managmentcaucasusnovitskiy.shtml
[27] Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г., http://ysu.am/files/gegham-petrosyan.pdf
[28] Пипия Георгий Владимирович, Германский империализм в Закавказье в 1910 – 1918 гг., Академия наук СССР, Институт востоковедения, Издательст„Наука”, Главная редакция восточной литературы, М., 1978 г., http://old.genocide.ru/lib/pipia/contents.htm
[29] Рид Джон, 10 дней, которые потрясли мир, М., 1958, стр. 115.
[30] Тамазов Муслим Султанович, Ибрагим Станиславович Пазов, Германия и образование независимой Грузии в 1918 году, Научный диалог, № 4 (52), 2016, стр. 229 – 240, http://nauka-dialog.ru/assets/userfiles/1016/229-240_Tamazov_ND_2016_4(52).pdf
[31] Тарасов Станислав Н.; Михаил Волхонский, Вадим Муханов, По следам Азербайджанской демократической республики, Русский сборник. Исследования по истории России, Том VІІІ, Редакторы – составители О. Р. Айрапетов, Мирослав Йованович, М. А. Колов, Брюс Менинг, Пол Чейсти; Издатель – Модест Колеров, М., Изд.: ООО „Регнум”, 2010 г., стр. 472-478, http://www.ergojournal.ru/wp-content/uploads/2016/02/book30.pdf
[32] Телеграмма президиума Краевого Совета от 28 декабря 1917 г., Вестник „кавказский рабочий”, № 230, 28 декабря 1917., Цит по: Михайлов В. В., К вопросу о политической ситуации в Закавказье на заключительном этапе Первой мировой войны, Вестник Санкт-Петербургского университета, Серия 2, выпуск 4, 2006 г., стр. 125 – 138.
[33] Тишков, В. А. (ред.), Российский Кавказ. Книга для политиков, М., ФГНУ „Росинформагротех”, 2007 г., http://xn----8sbnatxcctbeddbtj9c2e.xn--p1ai/files/doc-files/2016/08/rossiyskiy_kavkaz._kniga_dlya_politikov_pod_red._v._a._tishkova._-_m._fgnu_rosinformagroteh_2007.pdf
[34] Токаржевский Е. А., Из истории иностранной интервенции и Гражданской войны в Азербайджане, Баку, 1957 г., стр. 19
[35] Третий созыв Государственной Думы. Портреты. Биографии. Автографы, Изд.: Н. Ольшанский, 15 марта 1910 г., https://dlib.rsl.ru/viewer/01004165846#?page=5
[36] Тумаков Н. Н., Первая русская революция и восстановление наместничества на Кавказе, Вестник Рязанского государственного университета имени С. А. Есенина, № 2, 2010 г., стр. 29 - 38
[37] Jones Stephen F., Georgian social democracy in 1917, In: Rugovin Frankel Edith, Jonathan Frankel, Baruch Knei-Paz (eds.), Revolution in Russia: reassessments of 1917, Cambridge, New York, Cambridge University Press, 1992, p. 254