Изследването на днешните конфликти в „горещи точки“ като Закавказието неминуемо изисква връщане към минали събития, които са създали далече отиващи във времето стереотипи на взаимна ненавист между отделните закавказки народи, особено между азербайджанците и арменците. Тази година, на 31 март 2018 година се навършват 100 години от драматични събития, станали известни в историята под невинното название „мартенски събития“ от 1918 година в Баку.
Всъщност, става дума за съчетание на векторите на гражданската война и етническото противопоставяне в Баку, където болшевиките, начело с техния лидер Степан Шаумян (изключително интелигентна личност, която едновременно с това може да бъде определена като истинска демонична натура) в съюз с арменската партия „Дашнакцутюн“ извършват погром над азербайджанското население и над най-влиятелната азербайджанска партия – „Мусават“.
Тази акция довежда до многохилядни жертви и огромни разрушения. Тя остава в историческата памет и на азербайджанците, и на арменците с всички негативни ефекти, които биха могли да бъдат причинени.
Баку – град на пъстра политическа, етническа и социална мозайка
Може би е изненадващо за някои читатели, но в навечерието на Февруарската революция в Русия, Азербайджан съвсем не е някаква „периферия”, далече от кипежа на обществената мисъл или пък от бурните политически промени, започнали в навечерието на революцията от 1905 година.
Космополитният в определена степен град Баку е бил един от най-важните индустриални центрове на Русия. В него се е формирала мощна предприемаческа прослойка, свързана не само с нефтената индустрия, но и с други отрасли на тежката и ликата промишленост, както и с търговското корабоплаване. Формира се и достатъчно солидна интелигенция, сред която азербайджанците съвсем не са на заден план.
В Азербайджан са на лице всички течения, които бихме могли да очакваме в условията на една бързо набираща скорост многопартийна система – различни социалдемократически и социалистически фракции (меншевики, есери, мюсюлмани социалисти и болшевики); национал-демократи, произхождащи от социалдемократическите среди и „слезли от влака на социализма на спирка Независимост”, както беше казал на времето маршал Пилсудски (точно такъв е профилът на лидерите на партията „Мусават“); също така - на пръв поглед консервативни мюсюлмански формации, които обаче стоят здраво на позициите на конституционализма и в общо имперски план поддържат партията на Конституционните демократи – кадетите.
Цялото това политическо многообразие идва съвсем не само от руското и арменското население в Баку, както биха започнали да ни обясняват някои „познавачи”, не отишли по-далече от „Краткия курс” на Йосиф Висарионович Сталин и от по-сетнешните учебници за системата на партийната просвета. Сред азербайджанците са представени споменатите по-горе политически течения в цялото им многообразие. Още до Февруарската революция в Азербайджан вече има школувани политици, които са преминали през четирите имперски парламента, през четирите състава на Държавната дума, заседавали до Февруарската революция през 1917 година.
Впрочем, през 1918 година, в Азербайджан ще се роди първата демократична и парламентарна република в мюсюлманския свят. Почти всички азербайджанци, които са били избирани в състава на четирите Държавни думи на Руската империя до февруари 1917 година, ще се включат впоследствие и в азербайджанския парламент. Азербайджан ще стане и първата мюсюлманска страна, където жените имат равни права с мъжете, включително и в политическия живот.
Политическата и геополитическа ситуация в Закавказието след Февруарската революция и сключването на мира в Брест-Литовск
Мнозина историци, между които и азербайджанският историк Айдън Балаев, отбелязват, че след Октомврийската революция в Закавказието, в това число и в Баку, възниква властов вакуум.[2] Всъщност, по-точната формулировка би трябвало да е, че в Закавказието пламва яростно противопоставяне между желанието на болшевишката власт да задържи контрола над този регион и стремежа на закавказките народи да излязат от колониалното положение, в което са се намирали в рамките на Руската империя.
Точно по това време в Тифлис (днес Тбилиси), така нареченият Закавказки комисариат, свиква Закваказкия сейм. Закавказкият комисариат сам по себе си представлява коалиционно правителство на Закавказието, създадено в Тифлис на 15 ноември (28 октомври) 1917 година. То идва на мястото на Особения закавказки комитет, създаден от Временното правителство на Русия за управление на Закавказието след Февруарската революция.
В Закавказкия комисариат участвуват грузинските социалдемократи меншевики, социалистите – революционери (есерите), арменската партия „Дашнакцутюн“ и азербайджанската партия „Мусават“. Арменската революционна федерация „Дашнакцутюн“ се самоопределя като социалдемократическа партия, а създателите на партията „Мусават“ също са бивши социалдемократи. Закавказкият комисариат функционира до 26 май 1918 година.
На 12 (25) януари 1918 година, Закавказкият комисариат взима решение за свикването на Закавказки сейм като законодателен орган на Заканказието. Сеймът се събира в Тифлис за първи път на 10 (23) февруари 1918 година. В него влизат членовете на Учредителното събрание (Всероссийское Учредительное собрание), избрани на територията на Закавказието и от представители на политическите партии от същия регион. Председател на Сейма е грузинският социалдемократ меншевик – Николай Семьонович Чхеидзе.
В декларацията на Закавказкия комисариат от 18 ноември (1 декември) 1917 година се е посочвало, че Сеймът ще действува само до свикването на Всеруското Учредително събрание, а в случай на невъзможност последното да бъде свикано – до провеждане на конгрес на членовете на Учредителното събрание от Закавказието и Кавказкия фронт.
Образно казано, Закавказкият Сейм е бил от тези временни органи, които най-често излизат твърде дълготрайни. Закавказкият Сейм е ужасен трън в очите на болшевиките, особено на тези в Баку, които искат по всякакъв начин да провалят обявяването на независимост на Закавказието от страна на омразните им конкуренти – различните социалдемократически фракции и мусаватистите. Противопоставянето на дейността на Закавказкия Сейм е основен движещ мотив в по-нататъшната дейност на болшевиките и на лидера им в Баку – Степан Шаумян.
Става така, че по-голямата част от Закавказието се контролира от Закавказкия Сейм, а град Баку и околностите му, заедно с изключително важната нефтена промишленост – от Бакинския съвет. В него са доминирали болшевиките и есерите от различните им фракции. Сред лидерите на местните болшевики водеща роля са играели етническите арменци, начело със Степан Шаумян, който е бил последователно председател на Бакинския съвет и извънреден комисар по кавказките въпроси.
Частите на Червената армия, подчинени на Бакинския съвет, също са се състояли в много голяма степен от арменци. Балаев твърди също така, че част от командирите на Червената армия в Баку са били членове на „Дашнакцутюн“. Той посочва като примери началник щаба на Червената армия в Баку – бившият полковник от царската армия З. Аветисов. Трета бригада на Червената армия е командувана от друг дашнак – Амазасп Срвантцян. [2]
Според американския историк М. Смит арменските войници, помнейки за геноцида над техните сънародници в Турция от 1915 година и виждайки продължаващите жестокости от страна на турската армия, се връщали в Армения за защита на арменското население. Войнствуващият национализъм на арменските дашнаци е бил в основата на тяхната идеология. Отстъпващите войски, разбиращи събитията „по своему“, се почувствували, че са попаднали в капан между турската армия и местните мюсюлмани, които се възприемали като „пета колона“.
Мюсюлманското население, което като цяло е било лоялно към Руската империя в годините на Първата световна война, сега е започнало да се въоръжава за самоотбрана и общо взето е очаквало турците като освободители, с което „потвърждавало прогнозите на своите противници“. Тези условия са подготвили почвата за мартенските събития, когато подчиняващите се на Съвета руски и дашнакски въоръжени сили са се опитали да установят контрол над бакинските улици и са се сблъскали с въоръжените мюсюлмански групи. [9]
Мартенските събития започват, след като Бакинският съвет, без всякакви основания за това, разоръжава и задържа малък азербайджански въоръжен отряд, пристигнал в качеството на почетен караул за погребението на сина на азербайджанския милионер Гаджи Зейналабдин Тагиев. [9] [14] [19, pp. 116 – 118]
На 27 (15) март 1918 година, на парахода „Евелина” от Ленкоран (Лянкяран) в Баку пристига отряд от около петдесет офицери и войници, сформиран от Бакинския мюсюлмански национален комитет на Ленкоранския конен дивизион, начело с генерал Талъшински. Те смятали да участвуват в погребението на техния другар по оръжие и по служба – синът на Гаджи Зейналабдин Тагиев – Мамед Тагиев, който бил убит по време на сблъсъците между мюсюлмански и руско–арменски отряди в град Ленкоран (Лянкяран). След погребението на Мамед Тагиев, те възнамерявали да отпътуват обратно със същия параход за Ленкоран на 29 (17) март 1918 година. Но ръководството на Бакинския съвет не разрешило на кораба да отплува и поставило ултиматум на военните – мюсюлмани, да предадат оръжието си в срок от 24 часа.
Военнослужещите от Ленкоранския дивизион решили да не нагнетяват обстановката и на 30 (18) март 1918 г. се съгласили да предадат оръжието си. Този акт на благоразумие обаче предизвикал огромно възмущение сред мюсюлманското неселение на града.
Мюсюлманите приели тези действия като гавра с паметта на убития Мамед Тагиев и подигравка със скръбта на баща му. Също така, те разтълкували станалото като провокация, защото към останалите многобройни етнически и партийни въоръжени формирования в Баку не било предявено подобно искане за разоръжаване. В различни части на града, на 30 (18) март 1918 година, започнало спонтанно издигане на барикади и митинги, които излизали с искания да се върне иззетото оръжие на Ленкоранските военни. В противен случай, смятали участниците в митингите, е трябвало да се разоръжат и останалите етнически и партийни паравоенни формирования. [9]
В името на изчерпателността, трябва да се отбележи, че съществува и друга версия за избухването на конфликта. Всъщност, това е старата версия на съветската историография, за която избиването на хиляди мюсюлмани от бакинската градска беднота, някак си „не се вписва” в теорията на класовата борба. Затова десетилетия на ред се полагат огромни усилия за да се обясни мартенското клане в Баку с конфликт около разоръжаването на така наречената „Дива дивизия”.
Всъщност, истинското име на това кавалерийско съединение е „Кавказка туземна кавалерийска дивизия“. Тя се е състояла от три бригади с шест конни полка. От тях само един полк се е състоял от азербайджанци и той е бил част от Втора бригада на дивизията. Останалите полкове са били кабардински, дагестански, чеченски, черкезки (в него са се сражавали черкези, абазини, абхазци и карачаевци) и ингушски. Към дивизията са били придадени още една осетинска пехотна бригада и 8-ми Донски казашки артилерийски дивизион.
Във всеки конен полк е имало по 22 офицери, трима военни чиновници, един полкови молла, 575 конници и още 68 нестроеви ездачи. Това може да ни даде представа, за каква „страшна сила“ става дума.
Азербайджанският полк на „Дивата дивизия“ се е завръщал по родните маста на бойците, за да бъде демобилизиран, според условията на Брест–литовския мир, а и в съответствие с Декрета за мира на болшевишката власт. Освен това, основната част от кавалеристите е била съсредоточена именно в град Ленкоран, където те разоръжили известен брой руски войници. В тази схватка, която е била без каквото и да е стратегическо или дори тактическо значение, един от малкото загинали бил синът на Гаджи Зейналабдин Тагиев – Мамед Тагиев.
Действително и съветските историци, а и самите бакински болшевики, отдават огромно значение на присъствието в Баку на подразделения на така наречената „дива дивизия“. Както ще видим по-късно, изтеглянето на подразделенията на азербайджанския кавалерийски полк е едно от условията за примирие, от болшевишкия ултиматум, отправен към азербайджанците и партията „Мусават“ след началото на боевете в Баку и погрома над мюсюлманското население там.
Към тази версия се придържат и неколцина западните автори, като Питър Хопкърк. Неговата хипотеза е, че ръководителят на бакинските болшевики – Степан Шаумян е успял да създаде коалиция между болшевиките, арменците (в лицето на Арменския национален съвет и на партията „Дашнакцутюн”) и мюсюлманите (в лицето на партията „Мусават”).
Според него обаче, равновесието между тези три страни било крайно неустойчиво. Мюсюлманите изпитвали силно безпокойство от въоръжаването на арменците от страна на англичаните, които ги толерирали. Затова според Хопкърк, мюсюлманите се обърнали за помощ към единоверците си и на пристанището в Баку започнали да пристигат въоръжени подразделения на „Дивата дивизия”. По изпратените да проверят пристигащите въоръжени подразделения чиновници бил открит огън и някои то тях били убити. Пристигналите своевременно болшевишки въоръжени сили, разоръжили въоръжените мюсюлмани, но след като в града продължили да пристигат подразделения на „Дивата дивизия”, Баку се превърнал в бойно поле. [13, pp. 282 – 283]
Както се вижда от приведените по-горе данни, в Баку е присъствала твърде малка част от „Дивата дивизия“ – по-малко то 500 души. Това обаче не пречи на различни автори, къде по инерция, къде преднамерено, да преувеличават в огромна степен значението на тези бойци. Самите болшевики в Баку са превърнали подразделенията на „Дивата дивизия“ в първокласно плашило и човек би могъл да помисли, че на края сами са си вярвали на спекулациите.
Твърденията на Хопкърк влизат в тежък конфликт с реалните исторически факти. Освен това, неговата книга, посветена на „мащабен план на Кайзера за сриване на Британската империя”, който минавал през предизвикване на възстания в Британска Индия и подриване на руското влияние в Средна Азия, в никакъв случай не може да се разглежда като безпристрастна. Хопкърк не крие враждебното си отношение към мюсюлманите, които разглежда като естествена „пета колона” на турците – основни съюзници на Германия в региона.
Всъщност, всички историци отбелязват, че по време на войната азербайджанците се държат напълно лоялно към Руската империя, независимо, че по подобие на предприетите от Турция анти-арменски действия, в Русия също се подхваща депортация на пограничното мюсюлманско население. [15]
Тази депортация обаче заплашва преди всичко населението на Аджария (част от днешна Грузия), което е предимно мюсюлманско. Депортацията на аджарите е до голяма степен предотвратена от грузинските депутати в Държавната дума, които яростно се противопоставят на депортирането на хора, които те смятат за етнически съвсем близки, независимо от религиозните им различия. [6, стр. 142] Аджарите са обявени за грузинци, а не за тюрки и са спасени от депортация.
Към подобна на Хопкърк теза се придържа и Стефани Кронин, която пише дословно следното: „В края на февруари 1918 година избухват боеве между съветските сили в Баку и мюсюлманските националисти около град Ленкоран. Очевидно е било, че сраженията могат да се разширят в посока към Баку. На 30 март съветските войски се опитват да разоръжат мюсюлманската „Дива дивизия” и отказът на последната да предаде оръжието си, дава искрата, която разпалва боевете. Напрежението при мюсюлманите е било високо и те откриват спорадичен огън по съветските войски”. [12, p. 90]
Може да се смята, че и двамата автори доста щедро са ползували различни издания от съветската епоха, където се лансира тезата, че клането в Баку е провокирано от нежеланието на „Дивата дивизия” да се разоръжи. Към тази теза с „половин уста” се придържат и някои съвременници на събитията, но тя както ще видим малко по-нататък се опровергава от самите ръководители на „Бакинската комуна” в техните писма до Москва и в речите им в Баку.
На същия ден, в квартирата на Нариман Нариманов започват преговори между Степан Шаумян (ръководител на Бакинския съвет) и лидера на „Мусават“ – Мамед Емин Расулзаде. Нариманов е болшевик от една особена социалдемократическа фракция, съществувала в Азербайджан – „Хюммат“, по-известна с руското си изписване и произношение като „Гуммет“.
„Хюммат“/“Гуммет“ е мюсюлманска социалдемократическа партия – първата в мюсюлманския свят социалдемократическа формация. В нея също както и в РСДРП, е съществувало разделение на болшевики и меншевики, но то не е било толкова яростно и конфронтационно, колкото в останалата част на Руската империя, а впоследствие – на Съветска Русия.
В Закавказкия сейм „Хюммат“/“Гуммет“ влиза в мюсюлманската парламентарна фракция, състояща се от 44 депутати от партиите „Мусават“, „Иттихад“, „Хюммат“/“Гуммет“ и мюсюлмански социалистически блок. От тази гледна точка, лидерът на „Хюммат"/“Гуммет“ – Нариманов, е бил идеалният посредник между болшевиките и „Мусават“.
Според различни източници, преговарящите страни почти са били стигнали до споразумение за връщането на оръжието на петдесетте военни от Ленкоранския дивизион, когато пристига съобщение, че на Шемахинската улица е открит огън по конен отряд на болшевиките. И до ден днешен, не е известно кой точно е открил огън, но за лидерите на болшевиките това е било предостатъчен повод да прекъснат преговорите и да дадат команда за атака срещу „Мусават“ и азербайджанците като цяло.
Малко по-късно, Степан Шаумян ще обясни действията си с цинична откровеност:
„Ние бяхме длъжни да дадем отпор и ние се възползувахме от повода, първият опит за въоръжено нападение над нашия конен отряд и започнахме настъпление по цялата линия на фронта. Благодарение на старанието и на местния Съвет и на прехвърлилия се тук Военно-революционен комитет на Кавказката армия (от Тифлис и от Саръкамъш) ние имахме вече въоръжени сили – около 6 хиляди души. „Дашнакцутюн“ имаха също така около 3–4 хиляди души в националните им части, които бяха на наше разположение. Участието на последните придаде отчасти на гражданската война характерът на национално клане, но нямаше възможност да избегнем това. Ние съзнателно вървяхме към това. Мюсюлманската беднота силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“. [10, стр. 63 – 64]
Някои автори, като Волхонский и Муханов, подчертават различията в поведението на „Дашнакцутюн“ и на Арменския национален съвет.[4, стр. 75 – 80] Позовавайки се на дневника на члена на партията на Конституционните демократи (кадетите) Б. Л. Байков, те подчертават, че Арменският национален съвет е полагал усилия да задържи арменците в Баку извън започналия конфликт. Това обаче се оказало невъзможно, защото местният комитет на партията „Дашнакцутюн“ е взел решение да се включи пълноценно в битката. Байков пише:
„Отначало татарите (по онова време рускоезичните автори често наричат азербайджанците „татари“, бел. авт.) имаха успех, но вече на втория ден стана ясно, че няма да устоят в неравната борба. Арменският национален комитет от своя страна взимаше мерки, за да въздържа арменските маси от участие в стълкновението. Но комитетът на партията „Дашнакцутюн“ реши да вземе активно участие в борбата и „дашнакцаканите“ започнаха настъпление срещу татарските позиции. Към тях се присъединиха и арменците – войници. Озлоблението и от двете страни все повече нарастваше; болшевишко–татарското стълкновение започна да приема характер на национален сблъсък“. [1, стр. 114]
Впоследствие, самият лидер на болшевиките Степан Шаумян ще подчертае особеното значение на подкрепата на „Дашнакцутюн“, както и на десните есери в Баку. Това обаче няма да попречи на друг виден болшевишки деец и участник в събитията, бъдещият съратник на Сталин на най-високо равнище – Анастас Микоян, с типичната за болшевиките перфидност да заяви, че някои национални арменски части са взели участие в боевете на страната на „червените“, едва когато победата на последните вече е била ясна. Нещо повече – Микоян обвинява Арменския национален съвет, че е бил в сговор с мусаватистите за общи действия срещу болшевиките в едно общо азербайджанско–арменско възстание. Той пише дословно:
„Трябва да се отбележи, че до настъпването на тези събития, между азербайджанския и арменския национален съвет беше постигната договореност за това, че Арменският съвет ще подкрепи със своите въоръжени сили възстанието, което се готвеше от партията на мусаватистите. Обаче, когато възстанието започна, Арменският национален съвет обяви за своя неутралитет, а когато победата на Червената армия беше вече ясна, някои национални арменски части даже взеха участие на страната на Червената армия“. [8, стр. 133]
Излишно е да се коментира черната неблагодарност, съдържаща се в това изявление на Анастас Микоян, но това не е изненада, като се има пред вид, че около две години по-късно, съветската власт ще хвърли „дашнакцаканите“ на вълците, тоест на турската армия и с въоръжено насилие ще ликвидира арменската република и ще се възцари в Ереван.
Разбира се, тук трябва да се прави разлика между намерението на някои арменски дейци да запазят неутралитет в започналото клане и очевидно злонамерените внушения на Анастас Микоян. Има различни свидетелства, включително и от очевидно симпатизиращи на азербайджанците автори като Казъмзаде [14], които показват, че е имало разлика в позицията на Арменския национален съвет и на местния комитет на „Дашнакцутюн“. Това твърдение се застъпва и от Тадеуш Светоховски в неговото изследване за формирането на азербайджанската идентичност. [19, pp. 116 – 118]
В крайна сметка, за това свидетелствува и самият Степан Шаумян в цитираното негово писмо. [10, стр. 63 – 64] Само че, в случая категорично е надделял авторитетът на „Дашнакцутюн“ и арменците стават първостепенни участници в кървавите мартенски събития, за които Шаумян после ще се извинява, че били загубили част от облика си на гражданска война и заприличали на „национално клане“ според собствената му оценка на събитията.
Предприетото от болшевиките настъпление срещу мюсюлманските квартали, поддържано от арменските национални части на „Дашнакцутюн“ е подкрепено от въздуха с бомбардировки, в които участвуват хидроплани от местната авиационна школа. Азербайджанските квартали са обстрелвани и от морето от кораби на Каспийската военна флотилия.
В мюсюлманските квартали се разиграват грозни сцени на мародерство, на избиване на невъоръжени мъже, жени и деца.[11] Болшевиките успяват да „прехвърлят“ на арменците от „Дашнакцутюн“ значителна част от „мръсната работа“. Зад тези действия стоят както реалната необходимост на болшевиките да получат подкрепления и от друга въоръжена сила, така и далече отиващи сметки за противопоставянето на закавказките националности.
Независимо, че болшевиките са вдигнали шум до небето за присъствието на „Дивата дивизия“ в Баку, срещу тях се оказват не нейните калени бойци, а лошо въоръжени и още по-зле организирани азербайджански отряди. На мюсюлманите в Баку се наложило спешно да поискат примирие.
Комитетът за революционна отбрана, създаден от Съвета на народните комисари в Баку, отправя на ръководството на партията „Мусават“ ултиматум, в който се иска:
„1. Открито и безусловно признаване на Бакинския Съвет като единствена власт и абсолютно подчинение на всички негови заповеди;
2. Извеждане от територията на Баку на азербайджанската воинска част на Дивата дивизия;
3. Отваряне на движението по железопътните линии Баку – Тифлис и Баке - Петровски“.
Вечерта на 31 (19) март 1918 година, ръководството на партията „Мусават“ капитулира и приема всички условия на ултиматума, за което надлежно уведомява Изпълнителния комитет на Бакинския съвет. На следващата сутрин, над къщите в азербайджанските квартали на Баку се развяват бели знамена. Това обаче, не се оказва достатъчно за прекратяване на насилието в града. Без съмнение, подстрекавани от болшевиките, въоръжените отряди на дашнаките, които според Одри Алстадт са изразила недоволство от „меките условия“ на капитулацията на азербайджанците [11], продължават нападенията в мюсюлманските квартали на града. [19, pp. 116 – 118]
На 02 април (21 март) 1918 година, в 11 часа сутринта, ръководството на Бакинския съвет на народните комисари, официално сключва примирие с азербайджанците, но насилието, мародерството и убийствата продължават до 05 април (24 март) 1918 година. [11]
Цитираният вече Питър Хопкърк, в чиито симпатии към арменската кауза не може да има съмнение, също така пише:
„Арменците, веднъж видели, че старите им врагове бягат, сега жадували за мъст. Затова боевете продължили до тогава, докато практически цялото мюсюлманско население било изгонено от града или пък изклано. На петия ден [от началото на боевете], макар и значителна част от града все още да била в пламъците на пожарите, съпротивата била прекратена и улиците останали пълни с телата на убитите и ранените, които практически всички били мюсюлмани“. [13, pp. 283 – 284]
Одри Алстадт, в чиято книга също се промъкват някои от клишетата на съветската историография (най-вече относно присъствието на части на „Дивата дивизия“ в Баку), дава такова описание на края на мартенските кланета:
„След като азербайджанските представители приели условията [на капитулацията], дашнаките се „захванали да плячкосват, палят и убиват в мюсюлманските квартали на града“. (Тук Алстадт се позовава на писмото на Степан Шаумян за мартенските събития в Баку. бел. авт.). По оценката на Шаумян, повече от 3000 души са убити в рамките на два дни. „Арменските войници станаха по-брутални, след като съпротивата отслабна и ден и половина те плячкосваха, убиваха и опожаряваха“. Хиляди азербайджански турци побягнаха извън града. Британският вицеконсул майор А. Е. Р. Макдонъл пише, че „нито един малко от малко по-важен мюсюлманин не остана в града“. Бягството на мюсюлманите от града, променя демографската картина още повече в полза на елементите, които не са от местен произход. Бакинският клон на Националния съвет е разпуснат. От „мартенските събития“ до месец август същата година, азербайджанците няма да играят никаква политическа роля в Баку“. [11]
Клането в Баку изиграло ролята и на сигнал за още по-мащабно разчистване на сметките. Както пише Майкъл Смит:
„Болшевиките открито признали своята неспособност да предотвратят анти мюсюлманските погроми, организирани от въоръжените сили на дашнаките и те се разпространили и по близките градове и села". [17, p. 227]
По различни оценки, по време на „мартенските събития“ от 1918 година, в Баку са загинали между 3000 и 12 000 души. [9, виж бележка 11 в края на текста] Най-занижената оценка, естествено е на „архитекта“ на събитията – Степан Шаумян, макар че трябва да се отбележи, че в станалото вече прословуто негово писмо, той си оставя малка вратичка, като говори за убитите само по време на бойните действия и не визира продължилите и след капитулацията на „Мусават“ кланета и мародерски изстъпления. Майкъл Смит пък от своя страна обръща внимание на факта, че оценката на Шаумян визира убитите само в град Баку, а не и в околностите, където насилието се разпространява със скоростта на степен пожар. [17]
В крайна сметка, Майкъл Смит прави оценката, че с оглед на дадените жертви, „мартенските събития“ в Баку са били едни от най-кървавите епизоди в хода на болшевишката революция.
От своя страна, лидерът на болшевиките, Степан Шаумян изпада в еуфория от постигнатото. Той пише:
„Резултатите от боевете са блестящи за нас. Разгромът на противника беше възможно най-пълен. Ние им продиктувахме условия, които безпрекословно бяха подписани. Убитите са повече от три хиляди от двете страни. През цялото време съветската власт в Баку висеше във въздуха, поради съпротивата на мюсюлманските националистически партии. Тези партии во главе с феодалната (бекска и ханска) интелигенция, укрепили се в Елисаветопол (градът е с историческо име Гянджя, което носи и в момента. През съветския период градът е наречен на името на Киров, бел. авт.) и Тифлис, благодарение на подлата и страхлива политика на меншевиките, станаха в последно време много агресивни и в Баку. От листовките, издадени от нас и приложени тук (в писмото, бел. авт.), ще видите, че те започнаха настъпление срещу нас. (Това несъмнено е блестящо „материално доказателство“. Според Шаумян, издадените от болшевиките пропагандни листовки са доказателство, че техните опоненти са започнали въоръжено настъпление срещу тях. Безупречна логика … бел. авт.). Решаваше се съдбата на Закавказието. Ако те бяха надделяли в Баку, градът щеше да бъде обявен за столица на Азербайджан и всички немюсюлмански елементи щяха да бъдат обезоръжени и изклани“. [10, стр. 63 – 64]
По думите на Тадеуш Светоховски, в паметта на азербайджанците, „Бакинската комуна“ е станала „горчив символ на болшевишко-арменския сговор, роден в кървавата баня на мартенските събития“.[18, p. 67] Тези събития действително прокарват кървава бразда между болшевиките и огромна част от азербайджанците. Те обаче наливат масло и в огъня на арменско–азербайджанското национално противопоставяне, който още един път ще се разгори със страшна сила точно след 70 години.
Самата власт на болшевиките в Баку се оказва кратка. През месец юли 1918 година, пред заплахата от настъпващата турско–азербайджанска Кавказка ислямска армия, есерите и меншевиките в Баку се опълчват срещу болшевиките. Болшевишкият бакински съвет предава пълномощията си на тях и те установяват така наречената „Диктатура на Цетрокаспия“. „Диктатурата на Центрокаспия“ вика на помощ англичаните, но и техният гарнизон не се задържа за дълго в Баку. През месец септември 1918 година, правителството на новосъздадената Азербайджанска демократична република установява контрол над град Баку и го прави своя столица.
Защо е станало всичко това?
Основната причина за клането в Баку през 1918 г., наречено впоследствие с евфемизма „мартенски събития”, е стоящата пред болшевиките неистова необходимост да удържат в ръцете си Баку и нефтената промишленост в града и региона. За тях това е било от съдбоносно значение. Нефтът е бил необходим и за болшевишкото правителство, и за германското командуване, с което болшевиките в този момент работят съвсем партньорски. И действително, след погрома над азербайджанците и над партията „Мусават”, започва незабавна експедиция на нефт към контролирания от болшевиките Астрахан. За тази дейност, Степан Шаумян се отчита писмено.
Азербайджанското население в Баку, макар и в много голяма степен бедно и представляващо теоретически „таргет група” за болшевишката пропаганда, представлява пречка за контрола на болшевиките над стратегическия град. Нещо повече – политическите представители на азербайджанците са били особено омразни на болшевиките, поради тежнението им към обявяване на независимост на цялото Закавказие. В тази посока работи и Закавказкият Сейм в Тифлис, където мусаватистите са особено активни.
Степан Шаумян открито заявява в своите писма, че е трябвало да се пресече влиянието на Сейма в Баку и това е било направено. С тези си действия той не само защитава интересите на болшевишкото правителство, но и следва личното си убеждение, че в революционното преустройство на Руската империя няма място за никакво право на самоопределение на народите. Шаумян е сред малцината болшевики, които са възразявали на Лениновата теза за правото на самоопределение в „тюрмата на народите”. Ленин води с Шаумян нарочна кореспонденция по въпроса, в която се опитва да го убеди в правотата си. [7, том 48, стр. 208, стр. 233 – 236, стр. 288 - 291, стр. 302 – 303] Интересен факт е, че някои представители на така наречените „буржоазни партии” – кадети, октябристи и други, напълно сериозно разглеждат дейността на Шаумян като ... опазване на руската държавност в Баку и Закавказието. Този парадокс заслужава отделен анализ.
От тази гледна точка и по военно-стратегически, и по геополитически, и по чисто идеологически причини, Степан Шаумян е яростен противник на национал-демократите, каквито са азербайджанските мусаватисти. Той вижда в тяхното влияние, нарастваща в геометрична прогресия заплаха.
Затова, мартенското клане от 1918 година е превантивно действие на бакинските болшевики. То е насочено към елиминиране на „Мусават” и на азербайджанското влияние в Баку веднъж и завинаги. Затова и се действува на широк фронт – атакуват се фронтално, обстрелват се с артилерия (включително и от бойни кораби) и се бомбардират от въздуха азербайджанските квартали, където живее предимно градската беднота, за която самият Шаумян пише, че в крайна сметка е пострадала много.
„Мусават” наистина е главната заплаха за болшевиките в Баку, точно заради тежненията си към независимост и заради важната роля, която играе в Закавказкия Сейм, от където единствено в този момент може да дойде акт за независимост на Закавказието. В този момент, този въпрос е бил не „на хоризонта”, а поставен ребром, защото обявяването на независимост е било единственият път за конституирането на Сейма като преговаряща страна с Турция, чиито войски вече са напирали към Закавказието. Затова и не е било важно, колко кръв ще се пролее, а да се елиминира в някаква степен един от главните двигатели на обявяването на независимостта на Закавказието.
Задачата е била толкова важна за бакинските болшевики и лично за Шаумян, че те изобщо не изпитват никакви скрупули да влязат в тактически съюз с националистическа формация като арменската „Дашнакцутюн”. В този случай, „Дашнакцутюн” изиграват роля, за която споменатият по-горе Владимир Илич Ленин е измислил забележително название – ролята на „полезните идиоти”. Запознатите с творчеството на Ленин знаят, че той изобщо не се свени да прави всякакви тактически съюзи с всякакви сили, които могат да бъдат използувани за едно или друго. Тези иначе различно мислещи от него хора, използувани за постигане на конкретни тактически цели, Ленин нарича „полезни идиоти”. Шаумян прилага тази техника не по-лошо от Владимир Илич.
Очевидно, някои дейци на Арменския национален съвет, които са имали тежнения в посока на обявяване на независимостта, а може би и към федерализация на Закавказието, са разшифровали замисъла на Шаумян. Техните усилия за задържане на арменците извън конфликта, най-вероятно са били свързани с логичното съображение, че проливането на кръв ще взриви арменско–азербайджанските отношения, включително и в Закавказкия Сейм. Последното би свело до нула съпротивителните възможности на кавказките народи срещу агресивните им съседи от юг и от север.
Факт е, че дейците на Закавказкия Сейм полагат максимални усилия да опазят закавказкото единство. Един от последните и най-ярки документи на Сейма е колективният (!) азербайджанско-арменски протест срещу едностранното обявяване на грузинската независимост.
Дейците на партията „Дашнакцутюн” в Баку обаче изобщо не се замислят над тези въпроси и се превръщат в маша в ръцете на болшевиките, в частност на Степан Шаумян. Когато няколко месеца по-късно Баку е превзет от турско-азербайджанската Кавказка ислямска армия, мирното арменско население в Баку ще плати изключително висока цена за поведението на „Дашнакцутюн” по време на „мартенските събития” от 1918 година.
Използувана литература:
[1] Байков Б. Л., Воспоминания о револьюции в Закавказье, Архив Русской революции, Т. 9 – 10, Москва, 1991 г., стр. 114.
[2] Балаев Айдын, Февральская революция и национальные окраины. Мартовские события 1918 года в Азербайджане, М. Изд. „Флинта“, 2008 г.
[3] Безугольный А. Ю., Мартовские события 1918 г. в Баку и становление советской власти в Баку, В: Юг России и сопредельные страны в войнах и вооруженных конфликтах, Материалы Всероссийской научной конференции с международным участием, Ростов-на-Дону, 22 – 25 июня 2016 г., Издательство ЮНЦ РАН, стр. 134 – 141, http://www.ssc-ras.ru/ckfinder/userfiles/files/2016_Yug%20Rossii%20v%20voinakh.pdf
[4] Волхонский М. и Муханов В., По следам Азербайджанской Демократической Республики, Москва, Изд. „Европа“, 2007 г. Виж и на електронното издание: https://www.e-reading.club/book.php?book=89005 , по-специално тук: глава „Илюзия кавказской взаимности“: https://www.e-reading.club/chapter.php/89005/10/Volhonskiii%2C_Muhanov_-_Po_sledam_Azerbaiidzhanskoii_Demokraticheskoii_Respubliki.html
[5] Государственный архив Азербайджанской Республики, ф. 2898, оп. 2, д. 11, л. 430.
[6] Кадио Жюльет, Лаборатория империиМ Россия / СССР, 1890 – 1940, Москва, Новое литературное обозрение, 2010 г.
[7] Ленин Владимир Илич, Полное собрание сочинений, том 48, http://publ.lib.ru/ARCHIVES/L/LENIN_Vladimir_Il'ich/_Lenin_V.I._PSS5_.html#148
[8] Микоян Анастас И., Дорогой борьбы, Книга 1, Издательство политической литературы, Москва, 1971 г., стр. 133.
[9] Смит Майкл, Память об утратах и азербайджанское общество, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_004.htm
[10] Шаумян Степан, Письма. 1896 – 1918, Ереван, Арм ГИЗ, 1959 г., стр. 63 – 64.
[11] Alstadt Audrey L., The Azerbaijani Turks. Power and Identity under Russian Rule, Hoover Institution Press, Publication No 410, Stanford University, Stanford, California, USA, 2013.
[12] Cronin Stephanie, Reformers and Revolutionaries in Modern Iran: New Perspectives on the Iranian Left, Rootledge Curzon, Taylor & Francis Group, London and New York, 2004.
[13] Hopkirk Peter, Like hidden fire. The plot to bring down the British Empire, Kodansha Globe, New York, 1994, pp. 282 – 283.
[14] Kazemzadeh Firuz, Struggle for Transcaucasia (1917 - 1921), New York, Philosophical Library, 1951.
[15] Lohr Eric, Nationalizing the Russian Empire. The Campaign against Enemy Aliens during World War I, Russian Research Center Studies 94, Harvard University Press, 2003.
[16] Roberts Glenn L., Comissar and Mullah: Soviet – Muslim Policy from 1917 to 1924, Dissertation.com, Boca Raton, Florida, USA, 2007, pp. 19 – 20.
[17] Smith Michael G., Anatomy of a Rumour: Murder Scandal, the Musavat Partu and Narratives of the Russian Revolution in Baku, 1917-20, Journal of Contemporary History, Vol. 36, No 2, April 2001, http://journals.sagepub.com/doi/pdf/10.1177/002200940103600202
[18] Swietchowski Tadeusz, Russia and Azerbaijan. A Borderland in Transition, Columbia University Press, 1995.
[19] Swietochowski Tadeusz, Russian Azerbaijan, 1905 – 1920: The Shaping of a National Identity in a Muslim Community, Cambridge University Press, 2004.