Европа (ЕС) ликува. Не толкова заради бъдещия европарламент (понятието фрагментация вече здраво навлезе в лексиката ни), а защото огромният импулс на масово гласуващите европейци носи много позитив и надежди. Рекордна активност, разчетена от мнозина като желание на хората наистина да контролират живота си. Звучи толкова хубаво.
И на този фон една източна конфузия плахо и срамежливо наднича зад завесата. Нито може да се скрие, нито да се покаже в цял ръст, най-вече заради ръста – един такъв – никакъв.
Ако използваме максимата – последните стават първи, България мощно оглави една негативна класация, безкомпромисно стъпи на върха… по негласували свои граждани. Цифрите на изборната активност са меко казано деликатни.
Когато се пишат тези редове все още Централната избирателна комисия не е обявила окончателните данни за активността. Но всички прогнози сочат, че до урните са отишли под 2 млн. избиратели – при общо 6 419 472 имащи право на глас (с цялата условност и неточност на тази бройка – мъртви, полумъртви и други такива лица в списъците). Едва ли ще достигнем 30 % активност на фона на европейската, която сигурно ще надмина заветната кота 50. По този показател спокойно можем да кажем, че сме тотално извън Европа. Честито!
Още малко цифри – на последните избори за европарламент през 2014 година са участвали малко над 2,36 млн. българи, а на парламентарните през 2017-а – над 3,68 млн. Какво може да означава това? Ако приемем, че евровотът по принцип не е толкова атрактивен и активността не е висока, то за последните пет години са „изчезнали“ над 360 хиляди души, склонни да гласуват за евродепутати. От друга страна, парламентарните избори показват изобщо колко гласоподаватели са ангажирани с изборния процес и активно искат да влияят на някакви управленски и политически процеси у нас. Приемаме, че останалите 40-ина и няколко процента са тотално изгубени като гласуващи. Излиза, че от „активните“ на Евроизбори 2019 липсват близо 1,7 млн. българи.
И то при положение, че вотът се проведе в ситуация на остро противопоставяне в контекста на няколко гейта и скандали сред управляващите. Ясно беше анонсирано от опозицията, че резултатите от тези избори могат да повлияят сериозно на управлението у нас и да доведат до драстични промени, дори извънредни избори за НС. Сиреч, по всяка логика интерес към отиването до избирателната секция трябваше да имат много по-голяма група от традиционно камерния състав на склонните да гласуват за Европарламент.
Но това не се случи, напротив, отливът е много сериозен. Макар че ниската активност позволи на партии като ВМРО и „Демократи за България“ да прескочат бариерата, даваща им право на мандат. Но големият въпрос остава. Къде се дянаха няколко милиона избиратели?
Обяснението с трите почивни дни, Гърция, морето и хубавото време не е състоятелно. То е удобно, но е щраусово скриване на главата в пясъка. Всъщност, не бива да се коментират самите изборни резултати, без да се даде някакъв по-ясен отговор за липсващото желание за гласуване. Тревожността на ситуацията се засилва и от факта на рекордната активност в другите европейски държави. Да, има още 3-4, които бележат отрицателен тренд в сравнение с вота преди пет години. Но и при тях минусите са доста по-малко, отколкото тук.
По-лесните тълкувания на пасивността ни – отвращение от политиците, изгубена надежда, че с гласуване нещо се постига и променя, апатия към европроблематиката, неразбиране на ЕС, изтъняло чувство за принадлежност към обединена Европа. Най-вероятно във всяко едно от изброените имаме основание да намерим отговор. Дял в разочарованието сигурно имат и скандалите, предхождащи началото на изборната кампания. Да не забравяме, че човекът, който ставаше и лягаше с клишето „партньорите ни от ЕС и НАТО“ се оказа с частен асансьор и доста просторно жилище. Ами „Къщите за гости“ без гости в тях? Колко ли средностатистически българи са си казали – то членството в ЕС облагодетелства едни, а нас кучета ни яли, защо да гласувам…
Някои учудено питат – как така „Апартаментгейт“ не се отрази на изборите. Ми отрази се – няколко милиона гласоподаватели ваканцуваха и браха гъби, псувайки „оялите се политици“!
Нека да е ясно, няма ситуация, в която виновен да е суверенът. Отговорни за едно или друго, са избраните от него да управляват, информират и напътстват. А те явно не го умеят добре.
Имащият право да гласува българин рязко бе отблъснат от изборния ден. Той така и не разбра за какво и защо трябва да даде вота си. Причината е много ясна – 2-3 седмици агитация никак не са достатъчни. Особено пък, след като половината от това време отиде в пререкания, чиито теми са твърде далеч от Брюксел и в спорове дали било редно exit-poll да се обявява преди края на изборния ден.
Качественият пробив ще направи този, който просветено, убедително, с уважение и респект успее да обясни на хората какви задачи се решават в Брюксел и как те влияят пряко на живота у нас. И още, че въпреки символичният брой – 17, на българските евродепутати, присъствието им в европейския парламент е важно, не защото гласът им тежи и влияе на решенията, а по причина, че могат да лобират и защитават важни национални каузи в рамките на общоевропейските.
Най-важното обаче – „всички политици са маскари“ е все още много силно, а най-вероятно и вярно внушение. Няма как най-високите ни институции да са почти с нулев рейтинг и авторитет и населяващите ги да успяват да „водят и напътстват“ народа. Могат това, което и стана – да мобилизират твърдия си електорат, който гласува и в студ, и в пек и част от който дължи добруването си на факта, че една или друга политическа сила е на власт. Жалко и тъжно.
Иначе рефренът „Бойко пак ги натупа“ е верен и точен. Особено в единственото си число. Шофиращият джипката си премиер и лидер на ГЕРБ „прегази“ столетницата, не оставяйки никакво съмнение „кой кара влака в ГЕРБ“ – партия, зависеща на 100 % от своя лидер. За момента това носи успех, но, както всеки знае – вечността е относително понятие.