Още почти в момента на приключването на дебатите проведени в рамките на Мюнхенската конференция по сигурността, прес-секретарят на Републиканската партия на Армения – Едуард Шармазанов, разкритикува изявлението на министър-председателя на Армения – Никол Пашинян, направени по време на дискусията за Нагорни Карабах с Президента на Азербайджан – Илхам Алиев.
(Продължение от предишния брой)
На 20 февруари 2020 година, министър-председателят на Армения – Никол Пашинян, решава да вземе рекламата на политическите си действия в собствените си ръце и дава интервю, излъчвано на живо по Обществената телевизия на Армения (H1). Ключовата фраза в изявлението на Пашинян е, че смята неотдавнашната си среща в Мюнхен с президента на Азербайджан – Илхам Алиев за „преломна”.
„От месец май 2018 година насам, Баку се опитва да убеди международната общност за това, че Армения има едва ли не деструктивна позиция по въпроса за Карабах. А нашият диалог с Алиев пред очите на международната общност, демонстрира точно обратното: по карабахския въпрос е деструктивен подходът на Азербайджан, той дори в определена степен стига до расизъм”, заявява Пашинян в стил, който отново е изцяло адресиран към вътрешно-арменската аудитория. [64]
Според думите на премиер-министъра на Армения, форматът на срещата с Алиев се е превърнал в изпълнение на даденото по-рано от Пашинян обещание пред обществеността – не трябва да има никакви тайни от арменския народ по време на преговорите за урегулиране на карабахския конфликт.
Според него, след тази среща се формира ново съдържание на карабахския въпрос, което той условно е нарекъл „Мюнхенски принципи”. Това вече е втората ключова фраза, която Никол Пашинян ще превърне в знаме, след срещата си с Илхам Алиев в Мюнхен. Трудно е да се прецени, дали министър-председателят на Армения е планирал това развитие на нещата или в присъщия си хаотичен стил е импровизирал „Мюнхенските принципи“. Някои близки до властта арменски медии ще му направят комплименти, че по този начин той е казал неща, „които стигат до ушите на демократичните европейци“.
Това веднага може да се класифицира, като голяма заблуда или самозаблуда, защото е трудно да се повярва, че който и да е от държавите в Минската група, още по-малко от съпредседателите на Минската група, ще допусне многогодишният труд на ОБСЕ да бъде задраскан с един замах от едната от страните в конфликта и „Мадридските принципи“ да бъдат заменени с някакви буквално написани на коляно „Мюнхенски принципи“.
Към момента на интервюто на Пашинян, „Мюнхенските принципи“ са „навършили“ … цели четири дни – те са обнародвани на 16 февруари 2020 година, след първата вълна от противоречиви оценки за дебатите между Илхам Алиев и Никол Пашинян, състояли се на 15 февруари 2020 година. Човек трябва или да е решил да играе „ва банк“, с реалния риск да настрои срещу себе си цялата международна общност (дори и своите покровители – руснаците) или да подхожда абсолютно наивно, смятайки, че съгласуваните между страните-съпредседателки на Минската група (Русия, Франция и САЩ) и страните в конфликта (Азербайджан и Армения) „Мадридски принципи“, могат да бъдат заменени с лекота от някакви „Мадридски принципи“, за които не е ясно дали Никол Пашинян е съгласувал дори и с прес-аташето си.
Оказва се, че Никол Пашинян не е далече от идеята, ако не друго, то поне да провери, каква ще бъде реакцията на съпредседателите на Минската група и на опонентите от Азербайджан. Едновременно с това, той лансира пред арменската публика някаква негова формула, наречена красиво „Мюнхенски принципи”. В международен план, тази маневра не му носи абсолютно нищо, но във вътрешен план той получава възможност да се разграничи поне за пред публиката от досегашната преговорна дейност на президентите от „Карабахския клан” (Кочарян и Саргсян), а от там и да атакува предшествениците, поставяйки под съмнение преговорното им наследство. Във вътрешно-политическо отношение, за Пашинян е важно да успее да прокара разделителна линия точно там, където обществото е най-чувствително – по въпроса за сигурността на Нагорни Карабах и на самата Армения.
Колкото и да се опитваме да тълкуваме „широко” изказването на Пашинян за замяната на „Мадридските принципи” с „Мюнхенските принципи”, ясно е, че арменският премиер откровено се опитва да се измъкне от рамката, начертана от съпредседателите на Минската група, като артикулира неща, които ще се приемат много добре сред арменците от Нагорни Карабах. Пашинян подчертава, че не става дума за никакви териториални отстъпки, защото не става дума за територии, въпросът е за сигурността.
„Около този въпрос ние сме готови да водим преговори”, заявява Пашинян.
Освен дистанцирането от „Мадридските принципи”, не трябва да се забравя, че по време на дискусиите на Мюнхенската конференция, министър-председателят Никол Пашинян заявява за необходимостта от нови подходи и „микрореволюции” при урегулирането на карабахския конфликт, а също така и че проблемът няма военно решение, а ако някой твърди че има – то тогава проблемът отдавна е решен, още през 90-те години на 20-ия век. [64]
Вижда се, че освен желанието му да бъде „иновативен” и оригинален, Пашинян може да бъде и арогантен – както с азербайджанците, така и със съпредседателите на Минската група, иначе казано – с Великите сили. Какво му дава смелост да се държи така е трудно да се каже, защото е възможно и той да няма точно обяснение за това. Понякога политиците просто блъфират, държат се ирационално или в най-добрия случай за конкретната ситуация – действат по метода на пробите и грешките.
Тук специално внимание заслужава репликата, че проблемът няма военно решение, а ако някой твърди че има – то тогава проблемът отдавна е решен, още през 90-те години на 20-ия век. Има принципна разлика между изявленията на европейски политици, като Федерика Могерини, която просто казва, че проблемът не може да има военно решение и приведените по-горе думи, казани от Пашинян. (За обстоятелствата при които са казани думите на Федерика Могерини и контекста им, виж в [49]).
Думите на Могерини са постоянен стандарт в изказа на европейската дипломация. „Меката сила” на ЕС изключва силови решения и европейците не ги препоръчват на никого. Казаното от Пашинян е съвсем друго. Преведено от патетичен на разбираем език, той казва: ние арменците победихме в Карабахската война, ние контролираме тази територия и няма да връщаме нищо, защото не искаме да го правим, а и защото имаме опасения, че това би заплашило сигурността ни. Ако искате да преговаряме при тези условия – заповядайте.
Този език може би е бил съвсем адекватен през 1994 година, по време на сключването на примирието и на подписването на „Бишкекския протокол”. Тогава арменците действително биха имали по-голямо основание за претенциите си, на базата на еуфорията на военните си победи и на окупирането на близо 20 на сто от територията на Азербайджан.
Днес, ситуацията е съвсем друга. Армията на Азербайджан се състои не от деморализирани милиционери от „ОМОН”, а е многочислена, модерно въоръжена и добре обучена. И в Армения и в Азербайджан се повтаря една и съща мисъл, макар и с различно чувство: военният бюджет на Азербайджан е по-голям от целия държавен бюджет на Армения.
През годините, различни екстремисти в Армения „дърпаха дявола за опашката”, заявявайки, че продължаването на войната, прекъсната с примирието от Бишкек от 1994 година, ще им даде възможност „да си върнат и Нахичеван”. Днес, тези ултра националистически изблици вече са опасни за националната сигурност на Армения, просто защото Азербайджан не е лесната плячка от края на 20-ти век и нов военен конфликт с тази държава, може да има опустошителни последици за арменците.
На всичкото отгоре, съюзниците на Армения от Организацията на договора за колективна безопасност (ОДКБ), не преливат от лоялност към своите младши партньори от Ереван. Почти на всеки форум на ОДКБ се повдига въпроса за продажбата на оръжие (напълно легално и открито) от страни – членки на ОДКБ на Азербайджан. Азербайджан не е страна – членка на ОДКБ, но е предпочитан клиент и на Русия и особено на Беларус. Продажбата на реактивни системи за залпов огън за високо точно поразяване на целите - РСЗО „Полонез” от страна на Беларус на Азербайджан, стана повод за изключително сериозно безпокойство в Армения.
От своя страна, азербайджанците тържествуваха, защото се вижда, че страните от Организацията на договора за колективна безопасност (ОДКБ) не са особено загрижени за сигурността на техните арменски съюзници. Една популярна азербайджанска журналистка с чувство за черен хумор тогава отправи предупреждение към Ереван, че от Баку могат „да им изпълнят една полонеза” ...
При това положение, на Армения все по-малко и прилича да заплашва с военни действия, въпреки че „горещите глави” в страната продължават да си мечтаят за нова война с Азербайджан и за „връщане” на Нахичеван. Да си спомним думите на защитника на „освободените територии” (разбирай – на окупираните територии на Азербайджан) – Армен Агаян, който през декември 2005 година, казва точно това:
„Няма никакви причини да се връщат територии или да се придава на този въпрос международна окраска. Ако този вариант не харесва на Азербайджан, нека започнат желаната от тях война. Това ще ни даде шанс да освободим и Нахичеван и други територии”. [6]
През 2005 година, тези думи са просто израз на емоциите на група ветерани от войната. Днес, това е самоубийствен вариант за Армения, но дори и Никол Пашинян не е против да се „заиграва” с реплики за непобедимостта на арменското оръжие.
Страните от ОДКБ охотно въоръжават Азербайджан, Баку има отлично партньорство с НАТО и добро разбирателство с Москва, а принадлежността на Нахичеван към Азербайджан (дори и в рамките на някогашния му статут на съветска република) е гарантирана още с Карския договор от 13 октомври 1921 година. Гарант по договора е Турция и това изчерпва дискусията по въпроса.
Несъмнено, премиерът Пашинян има огромни проблеми в комуникацията си с арменското общество. След като е създал огромни очаквания със своята мирна революция, свалила от власт „Карабахския клан” и в частност Серж Саргсян, който се опита с „шити с бели конци” конституционни промени да си осигури нов цикъл на властване в страната, Никол Пашинян е изправен пред невъзможността да ги удовлетвори.
Остава му възможността да се представи силно на полето на международните отношения. Затова и поема риска да води публични дебати с толкова силен противник като Илхам Алиев в Мюнхен. Но проявената от него смелост, съвсем не го опазва от сурова критика – кога напълно основателна, кога почиваща на най-откровени партизански подбуди.
Още почти в момента на приключването на дебатите проведени в рамките на Мюнхенската конференция по сигурността, прес-секретарят на Републиканската партия на Армения – Едуард Шармазанов, разкритикува изявлението на министър-председателя на Армения – Никол Пашинян, направени по време на дискусията за Нагорни Карабах с Президента на Азербайджан – Илхам Алиев.
„Гледахте ли дебатите Пашиня – Алиев? За няколко минути – толкова автоголове във вратата на Армения и Карабах“ е написал Шармазанов на 15 февруари 2020 година на своята страница във Фейсбук (https://www.facebook.com/333386077462494/posts/627798858021213/?d=n ).
По негово мнение, Пашинян е бил длъжен да каже, но не го е направил, че арменската страна е против поетапния вариант на урегулиране на конфликта и че Карабах никога няма да бъде в състава на Азербайджан. (Арменските политици преднамерено правят географската грешка да говорят за „Карабах“, когато имат пред вид планинската част на Карабах – Нагорни Карабах, където в съветски времена съществуваше Нагорно Карабахската автономна област (НКАО). Всъщност „полската“, равнинната част на „Черната градина“, както се превежда Карабах е населена предимно с азербайджанци. Освен територията на бившата НКАО, Армения окупира с въоръжена сила и още седем района от територията на Азербайджан. От тези седем района са избягали над един милион азербайджански бежанци, които в момента са принудително преселени в различни части на Азербайджан, бел. авт.).
„След като има две турски държави (Шармазанов тенденциозно смята турците и азербайджанците за идентични нации, което разбира се не отговаря на никакви научни критерии“, бел. авт.), то трябва да има и две арменски държави. Няма алтернатива на това. Че какво – „Coca Cola“ е с 32 години по-стара от азербайджанската държава“, добавил е Шармазанов. (Преводът на постинга на Шармазанов е даден според [57]).
Представителят на Републиканската партия на Армения (РПА) се е оплакал и от „лошия английски“ на Пашинян. По негово мнение, премиерът е щял да направи по-добре да говори на родния си език. Той подмята, че не е срамно да се говори на арменски и е по-добре да говориш на майчиния си език, отколкото на лош английски.
„И още: преди да говори за Тигран Велики, спомни си, че е имало Боспорско царство, Римска империя. Може би, няма (повече, бел. авт.) да говориш за историята, брат?“, с такава молба се е обърнал Шармазанов към Пашинян.
„На Мюнхенската конференция, популизмът не сработи“, е резюмирал на края прес-секретарят на РПА. [57]
Коментирайки критиките на Шармазанов срещу Пашинян, “Sputnik Armenia” подчертава, че по време на дискусията, министър-председателят на Армения – Никол Пашинян е заявил за необходимостта от нови подходи, от „микрореволюции“ при урегулирането на конфликта в Нагорни Карабах. По негово мнение, на всички, в това число и на международната общност, вече е омръзнало от срещи, на които само се излагат позициите на засегнатите страни и тези срещи са безсмислени.
Друга реплика на Пашинян, която се запомни и стана обект на разнопосочни и силно поляризирани оценки (включително и от страна на прес-секретаря на Републиканската партия на Армения – Едуард Шармазанов), беше в отговор на твърдението на Президента на Азербайджан - Илхам Алиев, че Карабах и даже Ереван са исторически азербайджански територии. На това, Пашинян отговори, че когато арменският цар Тигран Велики е водил преговори с римския пълководец Помпей, азербайджанската държава я е нямало на картата на света.
Всъщност, критиката на Едуард Шармазанов може да мине за твърде умерена, в сравнение с избухването на много популярната в Армения певица и поетеса с китара Анна Ховнер. Написаното от нея в социалната мрежа, незабавно беше преведено от арменски на руски и се превърна в някакъв своеобразен електронен „бестселър“. Тук привеждаме пълния текст на заявеното от Анна Ховнер:
„Тяхната външна политика предизвикваше гордост. От тях се бояха баща и син Алиеви и цялата им нация. Роберт Кочарян и Серж Саргсян се отличаваха с такива изказвания от международните трибуни, че когато ги слушах всеки път изпитвах гордост за това, че аз съм арменка и че моята страна я представят на такова високо равнище.
А днес съм готова да се проваля в дън земя от срам, защото заради някакъв си уклонист трябва да наведа глава …
Никол Пашинян, ако домочадието ти, ти кажат, че това е било блестящо представяне – не им вярвай. Не се откъсвай от действителността и знай: ти си просто нула, нищожество!“. [59]
Подобно послание не се нуждае от коментар, макар че има и други обръщения към Пашинян, които биха могли да се състезават за първенство в категорията на пълното отрицание. Трудно е да се каже, до къде стигат емоциите, предизвикани от провала на Пашинян в чисто ораторски и полемичен план и от къде започват страстите, породени от неприемането на Пашинян като политически лидер от страна на Анна Ховнер, поради нейната политическа и партийна ориентация. В профила на певицата в „Инстаграм“ има само две пояснения за нея:
„Поетеса с китара
Партия: РПА“. (https://www.instagram.com/annahovner/?hl=bg ).
Отбелязаното говори достатъчно не просто за политическите предпочитания на Анна Ховнер, а направо за партийните й пристрастия. Въпреки това, трябва да се подчертае, че подобни самопризнания за понесени поражения от азербайджански лидери не са типични за арменските националисти. Очевидно, популярната певица се е почувствала изключително наранена от хода на дебатите в Мюнхен, за да даде такава воля и такава публичност на емоциите си.
Политическите съмишленици на Никол Пашинян бързо осъзнават, че Мюнхенските дебати няма да изпълнят лесно поставената „PR цел“, заради която министър-председателят на Армения се е съгласил да влезе в словесна битка с толкова силен противник. Напротив, те усещат, че може да бъде постигнат точно обратният ефект – Пашинян да се окаже виновен за това, че „се е изложил“ лице в лице с азербайджанския лидер и пред очите на елита на общността на специалистите по сигурността не само в Европа, а може би и в света. Като знаем, какви негативи в наше време събират футболистите от националните отбори по футбол, когато загубят от „вражески“ отбор, лесно можем да си представим възможните величини, до които би могъл да стигне магнитудът на общественото недоволство в Армения.
Затова, на сцената бързо излиза „тежката артилерия“ на политическия блок „Моята стъпка“, с който Пашинян дойде на власт. Депутатът в Парламента от управляващия политически блок и ръководител на арменската делегация в ПАСЕ – Рубен Рубинян, дава интервю за “Sputnik Armenia”, за да каже добри думи за премиер-министъра, след проведената среща между двамата лидери и участието им в дискусията по карабахския въпрос по време на Мюнхенската конференция за сигурност.
Рубинян започва с факта, че Президентът на Азербайджан – Илхам Алиев и министър-председателят на Армения – Никол Пашинян за първи път се срещнаха без да са в компанията на съпредседателите на Минската група на ОССЕ и обсъдиха карабахския конфликт не зад закрити врати, а публично. Според ръководителя на арменската делегация в ПАСЕ, това може да окаже положително влияние върху отношенията между двете страни. Изобщо, за разлика от мнозина арменски политици и общественици, Рубен Рубинян изразява удовлетворение от срещата Алиев – Пашинян.
„Министър-председателят на Армения достатъчно ясно очерта позицията на нашата страна по карабахския конфликт. Той подчерта, че безопасността на Нагорни Карабах няма да бъде поставена под заплаха с отстъпки. Също така, той отбеляза, че мирът между двете страни трябва да стъпва върху мира между арменското и азербайджанското общество, а не между властите”, казва той. [60]
Така се стига до главното внушение, което Пашинян и обкръжението му се опитват да направят сред арменското общество, артикулирано от Рубен Рубинян. По думите на парламентариста, ако Пашинян през цялото време е предлагал да се гледа към бъдещето на двете страни, Алиев със своите идеи и разбирания си е останал в миналото.
„В течение на 30 години и Армения и Азербайджан си настояваха на своето и преговорите изобщо не се придвижваха напред. Сега Пашинян за първи път в историята на урегулирането на карабахския конфликт, предлага да погледнем на този процес по нов начин. Обаче, президентът на Азербайджан с поведението си доказва, че е останал в ХІХ век”, заявил е депутатът. [60]
Рубен Рубинян е подчертал и думите на Пашинян за това, че карабахския проблем няма военно решение, а ако някой твърди че има, то народът на Нагорни Карабах ще отговори – той отдавна е решен през 90-те години на ХХ-ия век. Адекватността на дрънкането с оръжие от арменска страна беше разгледана по-горе. Такъв подход показва, че и Рубинян е „останал някъде“ – останал в периода 1988 – 1994 година, в дните на Карабахската война и на подписването на „Бишкекския протокол“. Това са времена, за които арменците си спомнят с трепет и гордост, но които отдавна са отминали.
Рубен Рубинян е ръководител на арменската делегация в ПАСЕ, но в дискусията последвала Мюнхенските дебати, посланията му са адресирани изцяло за вътрешна употреба. Няма как иначе да се обясни позицията на човек с претенции за дипломатически опит, който е готов да се съгласи, че лековатото подминаване на „Мадридските принципи“, смятани от международната общност, в частност от ОССЕ, за фундамента, на който трябва да стъпи урегулирането на конфликта в Нагорни Карабах представлява голям принос към преговорния процес. Подобна гледна точка е изцяло за „вътрешна консумация“, както и тезата, че въпросът за Нагорни Карабах е решен по военен път още през 90-те години на ХХ-ия век.
Критична позиция спрямо изявите на арменския лидер, заеха и относително обективни или поне не изпълняващи открито пропагандни задачи издания в приятелската на арменците Руска федерация. Твърде четеното издание „Вестник Кавказа“, направи обобщение, което до скоро би било смятано за немислимо в руско издание:
„Съботната открита среща на лидерите на Азербайджан и на Армения в рамките на Мюнхенската конференция по сигурността, се превърна в истинско поражение на арменския министър-председател Никол Пашинян – той се позоваваше на митове за древна Армения и на многократно уличавани в грешки и лъжи източници, не подкрепяше думите си с документи и с имащи тежест аргументи, в по-голяма степен изграждаше изказването си върху възражения срещу казаното от азербайджанския президент Илхам Алиев, отколкото върху собствени послания. Към край на размяната на мнения, залата започна да се смее на думите му“. [61]
Според „Вестник Кавказа“, този факт е признат и в Армения и в арменската диаспора. От изданието се позовават на „особено цветистото“ изказване във Фейсбук за поражението на Никол Пашинян [55], на съпредседателката на обществената организация „Всеарменски национален консенсус“ Лусине Ароян-Далакян:
„Следя прес конференцията. Ние позорно загубихме. Ако не бях арменка, щях да повярвам на Алиев. Той беше добре подготвен, езикът на жестовете му беше грамотно подбран. Пашинян не даде нито веднъж нито един пълноценен отговор, не нанесе контра удари“, отбелязва съпредседателката на „Всеарменски национален консенсус“. [61]
„Алиев разигра в своя полза това, че Карабах се намира в състава на Азербайджан. Пашинян нямаше необходимите знания в тази област и неговите половинчати отговори го поставиха в смешно положение. Също така, той не можа нищо да каже за невъзможността Нагорни Карабах да остане в състава на Азербайджан. Добре че после дойде на помощ Тигран Велики. Но победата вече беше спечелена от Алиев“, подчертава Лусине Ароян-Далакян. [61]
Тя добави, че Пашинян не е казал нищо за историята на Ханкенди и е искал от публиката да му задава въпроси за неговите „микрореволюции“, с което е направил жалко впечатление на слаб полемист.
Тук би трябвало да отбележим, че на Мюнхенската конференция по сигурността, поне формално не са водени преговори между арменската и азербайджанската страна. Или ако са били водени, то това е станало при срещата „тет-а-тет“ между Алиев и Пашинян. Но обществеността в Армения, а изглежда и арменската диаспора в РФ и в други страни от ОНД, видимо възприема публичните прения между двамата президенти като преговори. Затова и много арменци и симпатизанти на арменската кауза преживяват тежко резултатите от мюнхенските прения, смятайки че Пашинян е претърпял унизително поражение в дискусията.
След проследяването на крайно поляризираните оценки за действията на Никол Пашинян в Армения, важно е да се приведе и мнението на азербайджански наблюдател, който не е свързан пряко с официалната власт в Баку. На 17 февруари 2020 година, журналистката Яна Мадатова интервюира бившия министър на външните работи на Азербайджан – Тофик Зулфугаров. Тофик Зулфугаров по начало е уважаван в Азербайджан като анализатор, а иначе е представител на „по-твърдата“ линия спрямо Армения в азербайджанската политика.
През месец октомври 1999 година, в качеството си на министър на външните работи, Тофик Зулфугаров подава оставка, заедно с Елдар Намазов (ръководител на президентската администрация на Президента Хейдар Алиев от 1993 до 1999 година) и със съветника на Президента – Вафа Гулузаде, в знак на протест срещу неприемлив от негова гледна точка план за разрешаване на конфликта в Нагорни Карабах, който предвижда размяна на територии между Азербайджан и Армения. Според този план, Азербайджан е трябвало да признае фактическото управление на Армения в Нагорни Карабах, а Ереван е трябвало да предаде на Азербайджан коридора при Мегри, който да позволи физическа връзка между Нахичеван и основната територия на страната.
По начало, изказът на Зулфугаров е много по-остър, отколкото в разглежданото интервю с Яна Мадатова. Той не се притеснява да нарича Армения – „врагът“ и съвсем не смята, че конфликтът в Нагорни Карабах няма военно решение. Запитан за оценката си по отношение на „Мюнхенските дебати“, Зулфугаров казва следното:
„Мюнхенската конференция, несъмнено е едно много важно политическо събитие, резултатите от което следи целият свят. Тя е знаменателна с цял ред знакови изказвания, оказващи влияние на хода на по-нататъшните политически събития. Аз бих искал да откроя два елемента на така протеклата дискусия. Първият елемент е свързан с това, че Илхам Алиев продемонстрира политическо превъзходство над своя опонент от гледна точка на политическия опит, на познаването на историята, на предмета на дискусията, на дипломатическото майсторство, на знаенето на езика и така нататък.
Критиката, прозвучала по отношение на Пашинян, в това число и в Армения, беше свързана именно с това обстоятелство.
Вторият елемент, който бих искал да откроя, това е фактът, че президентът Алиев представи позицията на Азербайджан, стъпваща на нормите на международното право. На Пашинян му беше много трудно и защото той искаше да представи позицията на Армения, представляваща сама по себе си просто верига от нарушения на нормите на международното право. На Пашинян му се налагаше да защитава въоръжената агресия на Армения срещу Азербайджан; тоталното етническо прочистване, съпроводено с поредица от престъпления на окупираните територии; анексионистичната политика; опитът да бъдат присъединени всички окупирани територии към Армения. Мисля си, че дори на мястото на Пашинян да беше някой друг – много по-значим и по-грамотен политик, то на никого не би му се удало да изпълни такава задача.
Аз внимателно наблюдавах реакцията на арменските средства за масова информация и ще отбележа, че на първото обстоятелство всички обърнаха внимание. Но бях разочарован, че никой не подложи на критичен анализ самата позиция, излагана от Пашинян. И това доказва, че политическата атмосфера в Армения е далече от това, реално да се оценяват ситуацията и политиката на своята страна. И което е най-интересно, малко беше казано в коментарите по отношение на тези изявления, които направи президентът Илхам Алиев“. [62]
Както виждаме, представянето на президента Илхам Алиев на „Мюнхенските дебати“ е оценено много положително от човек, който е в опозиция вече повече от 20 години. По начало, широката публика извън границите на Азербайджан, не познава добре нито тона, нито лексиката на политическите дебати там. Всъщност, темпераментът на политиците от Закавказието, в това число и от Азербайджан е много сходен с този на политиците от Балканите и България. Използването на силни думи, на хиперболи и силни преувеличения, както и на не до там цензурна лексика са присъщи и на управляващите и на опозицията, особено на последната.
В този смисъл, президентът Илхам Алиев изобщо не е бил „служебно абониран“ за положителната оценка на човек със собствено мнение, като Тофик Зулфугаров. Впрочем, в Азербайджан на опозицията и на опониращите на властта, не им липсва нито смелост, нито острота в оценката за управляващите. Между властта от една страна и опозицията и иначе мислещите от друга, не липсват и разногласия по отношение на външната политика, макар че те са повече по отношение на средствата, отколкото по отношение на целите й. (В Армения, положението не е кой знае колко по-различно. Там само степента на конфронтация е по-висока на моменти).
Верен на твърдата си позиция спрямо отношенията с Армения, която го изважда от властта през 1999 година, Тофик Зулфугаров акцентира върху тези моменти в представянето на Президента на Азербайджан, в които е демонстрирана по-голяма твърдост и неотстъпчивост:
„Бих искал да ги напомня: президентът отбеляза, че целта на политиката на Азербайджан е възстановяването на териториалната цялост и суверенитета, на арменската страна няма да й се удаде да задържи окупираните територии. Вторият елемент от изявленията на президента на Азербайджан е особено важен: Илхам Алиев заяви, че арменците могат да получат, като граждани на Азербайджан, същите права, както и всички други национални малцинства в страната.
Това обстоятелство говори, че е даден достоен и точен отговор на неотклонната радикализация на позицията на Армения, на което бяхме свидетели в Пашиняновския период. Това се отнася и до изявления от типа „Карабах – това е Армения и точка”. И по време на Мюнхенските дебати, Илхам Алиев заяви, че никакви особени права за арменците в азербайджанската държава, освен тези, които имат другите национални малцинства, няма да има. Логиката е в следното: ако Вие искате някакви особени права, Вие трябва да дадете същите права и на азербайджанците, които трябва да се върнат в Армения.
Както виждаме и Азербайджан демонстрира твърда позиция и се оттегли от своята предишна версия за „висока автономия” и така нататък. Смятам, че резултатът от тази среща е точно във всичко това”. [62]
Изказването на Зулфугаров, че Азербайджан се е оттеглил от идеята за „висока автономия” на Нагорни Карабах е пресилена. В някаква степен той вижда малко повече от това, което е станало. Той очевидно подкрепя евентуалния отказ на Азербайджан от идеята за максимално висока степен на автономия на Нагорни Карабах, в това число на арменското население там. Странното е в това, че на времето, самият Тофик Зулфугаров е смятан за един от архитектите на идеята за „висока автономия” на Нагорни Карабах. Негови съмишленици свидетелстват, че той е бил на ясната позиция, че не е възможно Нагорни Карабах да излезе от Азербайджан, но за сметка на това може да получи възможно най-високата автономия. Цитиран е да казва, че тази „висока автономия” би била „по-малко от независимост но повече от автономия”.
Очевидно, с времето възгледите на Зулфугаров постепенно се радикализират, но това не е достатъчно основание това да се приписва и на държавния глава на Азербайджан. Друг е въпросът, че по време на дебатите, Илхам Алиев поддържа по-твърд тон от обикновено и изобщо не „глези” опонента си. Но ако можем да вменим на Зулфугаров, че надценява остротата в изказа на президента Илхам Алиев, то оценката му за маневрата на Пашинян, насочена към замяна на „Мадридските принципи” с неговите собствени „Мюнхенски принципи” е твърде правдива, дори от гледната точка на неутралните странични наблюдатели. Тофик Зулфугаров казва:
„А Пашинян все така продължава да криви политическата си линия. Но за това ми се иска да кажа отделно: „мюнхенските принципи” трябва изцяло да неутрализират „мадридските принципи”.
Лично аз смятам, че така наречените „мюнхенски принципи” на Пашинян сами по себе си са бълнуване: нелогично и явно говорещи за това, в какво ужасно състояние се намира политическата мисъл в Армения. Може би, това е авторски текст на Пашинян, не знам, но във всеки случай, такива понятия като „мини-революции” и така нататък, които се опитваха да прокарат като основа на тези принципи ...
Във всеки случай, да се анализира, разбира се има смисъл, защото обсъждайки това политическо бълнуване ние сме длъжни да разберем, че тенденцията на „мюнхенските принципи” (в текста на интервюто е записано „мадридските принципи”, но очевидно става дума за “lapsus lingue” – съвсем ясно е, че интервюираният има пред вид „мюнхенските принципи” на Никол Пашинян и е направил грешка на езика или има печатна грешка в публикацията, бел. авт.) ще бъде продължена, а следователно и подриването на преговорния процес и линията, която е поел Пашинян от момента на идването си на власт – всичко това ще има продължение”. [62]
Този ход на разсъжденията на Зулфугаров, кара интервюиращата го журналистка Яна Мадатова да го попита в прав текст, дали има опасност от възобновяване на военните действия. Зулфугаров е категоричен:
„Преди всичко, искам да отбележа: опитът за политическо регулиране на конфликта по правило се осъществява по пътя на преговорите. Така че, ако една от страните е изцяло ориентирана към проваляне на преговорите, то става актуална друга политика, която се регулира от член 51-ви от Устава на ООН – правото на всяка страна да даде отпор на агресора”. [62]
Разбира се, тезата на Зулфугаров може да бъде оспорена със съвсем логични съображения. Независимо, че Азербайджан създаде мощна армия, въоръжена с най-съвременно оръжие и непрекъснато провеждаща мащабни учения на всички родове войски, едва ли Баку прелива от желание да се хвърли надолу с главата в един въоръжен конфликт срещу противник, който няма да има абсолютно никакви задръжки.
Дългосрочните планове на Азербайджан, да бъде лидер сред доставчиците на енергоносители за Европа, особено в Южна и Югоизточна Европа, изискват преди всичко гарантиране на стабилността на доставките. Въоръжените конфликти в опасна близост, както с трасетата на новопростроените газопроводи, така и със самите находища на природен газ в Каспийско море, по никакъв начин не биха благоприятствали стабилността на доставките.
Европейският съюз, който е изключително заинтересуван от диверсификацията на доставките на енергоносители и който открито подкрепя изграждането на Транс-Каспийския газопровод и сътрудничеството на Азербайджан и Туркменистан при експлоатацията на изградения от Баку „Южен газов коридор” по никакъв начин не би приветствал опит за въоръжено разрешаване на конфликта в Нагорни Карабах.
Съединените щати, които подкрепят изграждането на „Южния газов коридор” от самото начало, виждайки в него мощен инструмент за осигуряване на енергийната сигурност на ЕС, също биха действали за предотвратяването на какъвто и да е военен сблъсък между Азербайджан и Армения.
Що се отнася до Русия, то тя направо е задължена да се притече на помощ на младши съюзника си – Армения, съгласно Договора за колективна безопасност.
Така че, картината за мащабен военен конфликт, излизащ извън рамката на няколко дневни сблъсъци, каквито бяха последните сериозни военни действия от 2016 година, е малко вероятна да бъде изрисувана в политическата реалност. Още по-малко, официален Азербайджан би лепнал на образа си петното на заплаха с военни действия. За сметка на това, хора които не могат да бъдат заподозрени в принадлежност към официалните власти, могат да чертаят всякакви конфронтационни сценарии, та дори и военни.
След като е хвърлил „бомба”, позовавайки се на член 51-ви от Устава на ООН – правото на всяка страна да даде отпор на агресора, Тофик Зулфугаров доразвива мисълта си. Той смята, че и при съвременните геополитически условия, използването на член 51-ви от Устава на ООН е „реално и даже да си кажем – напълно политически обосновано”. Той продължава:
„Защото, ако се тръгне от логиката на мирния процес или на процеса на политическо урегулиране, то струва си още един път да се напомни за това, какво представлява Минската група. Минската група беше образувана през месец юни 1992 година след окупирането на Шушинския и на Лачинския район, а ООН предаде решаването на този въпрос на ОССЕ. И ОССЕ, в резултат от това споразумение, беше длъжна да осъществи посредничество от гледна точка на осигуряване на освобождаването на окупираните територии и връщането на положението към момента на началото на военните действия.
Дайте сега да анализираме: Пашинян казва – няма да обсъждаме териториите, няма да обсъждаме „мадридските принципи”. Така ли е? Какво всъщност направи той? Той просто уби преговорния процес, а следователно лиши от мандат Минската група. По-нататък, решението на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН предава пълномощията за посредническо решаване на въпроса на ОССЕ. И се получава, че действията на работната група на ОССЕ са напълно дезавуирани от Пашинян.
Затова възниква своеобразна дилема: ако няма преговори, то заплахата от война съответно нараства, още повече, че президентът еднозначно заяви, че ние нямаме намерение да се примиряваме с окупирането на нашите територии и не се надявайте, че ще успеете да ги задържите”. [62]
След като обяснява, защо от негова гледна точка, действията на Минската група „са напълно дезавуирани от Пашинян”, Зулфугаров преминава към анализ на геополитическата ситуация и на мотивите на арменския министър-председател да заеме такава радикална позиция. Казаното от него заслужава внимание:
„Сега за геополитическата ситуация: кое е в основата на радикализма в позицията на арменския министър-председател? Това е „чадърът за сигурност”, който Русия дава на Армения. Но доколко днес този „чадър за сигурност” е устойчив, надежден и здрав? Толкова ли са добри отношенията между Русия и Армения? И вторият момент: Пашинян провъзгласява своя път на Запад. А „чадър за сигурност” той иска от Русия.
Ето го и главното противоречие в политиката на Пашинян. Все още, никой на света не е успял да получи „чадър за сигурност” от някого и едновременно с това да се ориентира в политическо отношение към друга световна политическа сила. Ясно е, че Пашинян няма да успее да държи две дини под една мишница, това още никой не е успял, както вече отбелязах. И много скоро ще има съвсем истински взрив”. [62]
Можем да се молим, Тофик Зулфугаров да не се окаже прав до край, но не може да се отрече логиката в казаното от него. Пашинян парадира с демократичността си и не отказва да флиртува в западна посока. Но всички негови заигравания се сблъскват със суровата реалност – времето не работи за Армения, още по-малко за него.
Азербайджан набира икономическа и военна мощ. Военният бюджет на Баку надхвърля държавния бюджет на Армения. Азербайджан изгради успешно Южния газов коридор и е ключов фактор за диверсификацията на енергийните доставки в Европа. Ако бъде изграден Транс-Каспийският газопровод и по Южния газов коридор потече и тюркменски газ, ролята на Азербайджан още повече ще нарасне. Грузия все повече се превръща в стратегически съюзник на Баку.
Въпреки поредицата от сътресения, които преживя, Турция вече е ключова регионална сила и отправя поглед още по-нависоко в йерархията на държавите с влияние върху международната политика. Това се дължи най-вече на развитието на турската икономика, но не е по-различно положението и с развитието на турската военна машина.
Към днешния ден, намесата на Турция в Либия (при това на страната на международно признатото, в това число и от ООН правителство) доведе до драматична промяна в ситуацията на бойното поле там, като помощниците на военния лидер Халифа Хафтар (Египет, Обединените арабски емирства, Франция и Русия) са поставени на ръба на унижението. В Сирия, въпреки общо взето ограниченото участие на Турция в конфликта и придържането й към точно определени географски и етнически граници за участието си, опонентите на Анкара също получиха „разкървавявания на носа” в епизодичните им сблъсъци с турската армия.
На всичкото отгоре, Турция изигра по възможно най-добър начин картите си и в момента е истинският „газов хъб” за Югоизточна Европа, а защо не и за Близкия изток в по-далечна перспектива. Фактът, че през нейна територия преминават основните газови коридори за снабдяване на Югоизточна и за Южна Европа е повече от многозначителен.
Армения няма как да се чувства уютно със съседи като набиращ скорост Азербайджан и могъща и влиятелна Турция. В тази ситуация, Ереван наистина няма полезен ход и може да се надява само на руската подкрепа и на 102 база на руската армия в Гюмри (бившият Ленинакан). Другият стратегически съюзник на Армения – Иран, едва ли ще й бъде от полза в сегашната ситуация.
Разбира се, съществува алтернативата, политическите елити в Ереван да извършат не „микрореволюция”, както говори Пашинян, а съвсем сериозна макрореволюция и да тръгнат към помирение със съседите на страната си, но ние добре знаем, каква е участта на всеки в Армения, който се опита да търси компромиси с Азербайджан или не дай си Боже с Турция. Тук е уместно да цитираме още една мисъл от интервюто на Тофик Зулфугаров:
„В светлината на така подредилата се ситуация, а именно с оглед на тезисите, огласени от Илхам Алиев на мюнхенските дебати е съвсем на място са си спомним думите на Левон Тер-Петросян, казани от него през ноември 1997 година:
„За сега, ние не се съгласяваме с тези условия, които са на масата на преговорите. Но после, когато Азербайджан се засили, ние ще молим за всичко това”. Е, точно този момент е настъпил”. [62]
Да, с днешна дата арменските политици биха могли да признаят (разбира се – на ум), мъдростта на казаното от Левон Тер-Петросян. Както вече беше отбелязано, пазенето на “status-quo”-то е в ядрото на арменската външна политика. Който и да е на власт, каквото и да прави, каквито и преговори да води от арменска страна, той винаги се връща към “status-quo”-то. А то е, че Армения контролира с въоръжените си сили (заедно с отдавна интегрираните към тях сили на сепаратистите в Нагорни Карабах) Нагорни Карабах и седемте азербайджански района, граничещи с него. Това е горе-долу една пета от територията на Азербайджан и всеки, който изкаже на глас намерение да преговаря сериозно за връщането, дори на част от тези територии, подписва еднопосочния си билет към арменското политическо небитие.
Това се знае най-добре от цитирания току-що Левон Тер-Петросян. Но пазителите на “status-quo”-то забравят или поне недооценяват факта, че в столицата на Киргизстан – Бишкек, те подписват през 1994 година примирие, а не мирен договор. Окупацията на Нагорни Карабах и на съседните му азербайджански райони се крепи на твърдата позиция на съпредседателите на Минската група (Русия, Франция и САЩ), че няма военно решение на проблема, както и на руския „чадър на сигурността”, чието материално изражение е военната база в Гюмри.
Въпросът е, какво ще стане ако руското благоволение се вдигне от Армения? Повечето хора смятат, че това просто е невъзможно, че Русия няма да изостави християнска Армения по никакъв начин. Това може и да се окаже вярно, но то от само себе си изключва всякакво „озападняване” на Армения и затова всички политически пируети на министър-председателя Никол Пашинян в тази посока не струват счупена пара.
И наистина, Пашинян ни удивлява с „последователността” си. Той гледа на Запад и прави всичко възможно, руското военно присъствие в Армения не само да не престава, но и да се засилва ако е възможно. Той говори за участието на арменците във „Великата отечествена война”, но едновременно с това постоянно дразни руснаците с опитите си (също объркани и непоследователни) да реабилитира Гарегин Нжде, Дро Канаян и други популярни личности в Армения, които обаче са минали без съмнение през някакви форми на сътрудничество било на политическо ниво с нацистка Германия (като Гарегин Нжде), било направо с Вермахта и с Абвера, какъвто е случаят с Дро Канаян.
На края слепият случай се пошегува грозно с Никол Пашинян, като му сервира ситуация, който е картинна, пълноцветна илюстрация на всичките му противоречия и политически залитания във взаимно изключващи се посоки. На 8 май 2020 година, министър-председателят на Армения качи във Фейсбук снимка на дядо си с хвалебствие за него, като за „защитник на Отечеството” и храбър червеноармеец. Това му донесе единствено ... обвинения, че дядо му е колаборационист, който се е бил на страната на немците. Случаят още не е приключил, но сам по себе си е емблематичен за начин на правене на политика по „Пашиняновски”.
Ситуацията с обявяването на „Мюнхенските принципи” на Пашинян е толкова губеща за него лично (за Армения да не говорим), че дори и неговите опоненти на моменти започват да го съжаляват.
Такъв е случаят с оценката на Арменската революционна федерация „Дашнакцутюн” за Мюнхенските дебати и постиженията на арменския министър-председател на тях. Мнението на АРФ „Дашнакцутюн“ по „Мюнхенските дебати“ е артикулирано публично от ръководителя на централния офис на АРФД - „Ай Дат” и ръководител по политическите въпроси на партията – Киро Маноян в разговор с журналисти на 24 февруари 2020 година.
По негово мнение, публичната дискусия между министър-председателя на Армения – Никол Пашинян и президента на Азербайджан – Илхам Алиев, проведена в Мюнхен, не е произтекла от интересите на страните в конфликта.
Според Маноян, от тази дискусия повече от всички са спечелили самите организатори на форума. Други изгоди не е имало. Неочаквано за опозиционен лидер, представителят на АРФ „Дашнакцутюн” се е изказал срещу подхода на критиците на министър-председателя, според който Пашинян е бил длъжен да каже това или онова. Според него, трябва да се разбере, че това не са били преговори, а всичко на всичко – ограничена по времетраене дискусия.
Киро Маноян е подчертал, че партията АРФД има разногласия с управляващите в Армения по отношение на външната политика, в частност – по карабахското урегулиране. Но като цяло, по тези въпроси не трябвало има никакви пазарлъци и спекулации.
Във връзка с последната си теза, Маноян е съобщил, че няколко дни преди да направи изявлението си, представители на „Дашнакцутюн” са провели пет часова среща с министъра на външните работи на Армения – Зограб Мнацаканян, посветена на външно политическите проблеми и на карабахския въпрос. Такива срещи щели да се провеждат и в бъдеще. [65]
В заключение, би могло да се каже, че развоят на събитията трябва да се следи с повишено внимание. Самите дебати несъмнено бяха спечелени от Илхам Алиев, на първо място поради превъзходството му във владеенето на английския език, на който се водеше дискусията. На второ място, трябва да се отчита фактът, че Пашинян беше в изключително неизгодна ситуация – трудно е да защитаваш кауза, срещу която има четири резолюции на Съвета за сигурност на ООН, които категорично защитават принципа на териториалната цялост на Република Азербайджан. (Става дума за: Резолюция 822 (1993) на Съвета за сигурност на ООН от 30 април 1993 година; Резолюция 853 (1993) на Съвета за сигурност на ООН от 29 юли 1993 година; Резолюция 874 (1993) на Съвета за сигурност на ООН от 14 октомври 1993 година; Резолюция 884 (1993) на Съвета за сигурност на ООН от 12 ноември 1993 година. И четирите резолюции са достъпни в [1]).
По-важният въпрос обаче е, доколко сериозни са намеренията на Никол Пашинян да замени „Мадридските принципи“ със своите „Мюнхенски принципи“? До каква степен „Мюнхенските принципи“ са импровизирани и има ли изобщо импровизация в този демарш на арменския министър-председател? До каква степен изявленията на Пашинян са насочени към арменското общество за „вътрешна консумация“ и има ли премиер-министърът на Армения и най-малкото очакване, че може така лековато и „със замах“ да се заличава резултатът на многогодишни преговори, водени с участието и модерацията на Великите сили – иначе казано, с участието на съпредседателите на Минската група на ОБСЕ – Русия, Франция и САЩ?
Някой би казал, че тези въпроси са риторични. Не, напротив – те изобщо не са риторични и за съжаление са изключително силно преплетени. Би могло да се каже, че със сигурност главният адресат на посланието на Пашинян са гражданите на Република Армения. В своята безкомпромисна схватка с опозицията (най-вече с Републиканската партия на Армения- РПА), Пашинян търси всякакви подходи и лостове за въздействие. Това го доведе до изключително рисковия в международен план експеримент с лансирането на „Мюнхенските принципи“.
За публиката „на Запад“, Пашинян „подхвърля“ тезата за така наречените „микрореволюции“ в отношенията с Азербайджан. Подобен подход говори, както за сериозно надценяване на собствените му политически иновации, така и за много опасно подценяване на интелектуалното ниво на публиката в ЕС и в страните от НАТО. Там общественото мнение не може да бъде „водено за носа“ само с една реплика, чийто смисъл остана напълно неизяснен.
Близките до Пашинян медии в Армения побързаха да имитират обективност, признавайки езиковите проблеми на министър-председателя в Мюнхен, както и други трудности, с които се е сблъскал, но едновременно с това крайно услужливо обясняваха, колко се ценят „на Запад“ иновации като „микрореволюциите“ на Пашинян. [63]
Всъщност, опитът да се подменят „Мадридските принципи“ с някакви нови „Мюнхенски“ е изключително рискована операция, която може да постави Армения в много опасна за самата нея изолация, дори и в отношенията й с Русия. Дали това се дължи на нехайство и на надценяване на собствената си креативност или е израз на отчаяние от все по-влошаващото се положение на управлението на Пашинян в Армения ще покаже времето.
В заключение, трябва още веднъж да се подчертае, че е крайно време днешните арменски ръководители да разберат репликата на Левон Тер-Петросян, цитирана по-горе. За това, на което арменците днес не просто се „мусят“ на масата на преговорите, а направо отхвърлят с гняв, един ден може да им се наложи наистина да се молят. Да се молят на покровителката си Русия, да се молят на Великите сили и на Минската група на ОССЕ, да се молят на САЩ, с които успяха рязко да влошат отношенията си.
Времето не работи за Армения. Времето работи за Азербайджан. Протакането на преговорите и борбата за запазване на “status-quo”-то са вредни точно за националната сигурност на Армения. В перспектива, тази политика може да се превърне в огромна заплаха за благосъстоянието на арменското население в Нагорни Карабах.
(Край)
Забележка: В предложената на читателите четвърта част от монографичното изследване „От Мадридските принципи до Мюнхенските дебати”, са цитирани дванадесет (12) източника от общо шестдесет и пет (65), приведени в монографията. Тук те са приведени с оригиналната им номерация от общия списък на използваните източници.
Използувани източници:
[1] Основни документи по урегулирането на конфликта в Нагорни Карабах: http://vn.kazimirov.ru/docs.htm
[6] „Дорожная карта” карабахского урегулирования – „программа национального предательства”, 1 декабря 2005, 13:00, ИА „Регнум”, https://regnum.ru/news/polit/553165.html
[49] Могерини: партнерство ЕС с Арменией положительно скажется на всем регионе, 1 марта 2016, 20:01, Регнум.ру, https://regnum.ru/news/polit/2089824.html
[55] Lusine Haroyan – Dallakyan. 15 февруари 2020, 19:34 (Ереванско време), https://www.facebook.com/lusine.dallakyan.14
[57] „Столько автоголов в ворота Армении и Карабаха“: за что Шармазанов раскритиковал Пашиняна, 15.02.2020, 23:33, Sputnik Armenia, https://ru.armeniasputnik.am/politics/20200215/22072826/Stolko-avtogolo… ; на български език в blacksea-caspia.eu : https://blacksea-caspia.eu/bg/%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B…;
[59] Ховнер, Анна, Постмюнхенское, (перевод с армянского), pandukht, February 16-th, 2020, 11:55 AM, https://pandukht.livejournal.com/1708681.html ; на български език в blacksea-caspia.eu : https://blacksea-caspia.eu/bg/%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%BC%D1%8E%D0%…;
[60] Это новый взгляд: депутат о важных „кейсах“ встречи Пашинян – Алиев, 16. 02. 2020, Aspekty.net, http://aspekty.net/2020/eto-novyj-vzglyad-deputat-o-vazhnyh-kejsah-vstr… ; на български език в blacksea-caspia.eu : https://blacksea-caspia.eu/bg/%D1%80%D1%8A%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D0%B…;
[61] Лусине Ароян – Далакян: из-за Пашиняна мы с позором проиграли дебаты по Карабаху, Вестник Кавказа, 17 февраля 2020, 11:49, https://vestikavkaza.ru/news/lusine-aroyan-dalakyan-iz-za-pashinyana-my… ; на български език в blacksea-caspia.eu : https://blacksea-caspia.eu/bg/%D0%BB%D1%83%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B5-%D0%…;
[62] Мадатова, Яна, „Переговоры сорваны, а Минская группа лишена мандата. Скоро произойдет самый настоящий взрыв“ (разговор с Тофиком Зульфугаровым), Minval.az, 17. 02. 2020, 15:21, https://minval.az/news/123961620 ; на български език в blacksea-caspia.eu : https://blacksea-caspia.eu/bg/%D1%82%D0%BE%D1%84%D0%B8%D0%BA-%D0%B7%D1%…;
[63] Разбор полетов после Мюнхена: как Пашинян с Алиевым тягался, 17. 02. 2020, 21:31, Sputnik Armenia, https://ru.armeniasputnik.am/karabah/20200217/22091056/Razbor-poletov-p… ; на български език в blacksea-caspia.eu :
[64] „Формируется новое содержание“: Пашинян назвал Мюнхенскую встречу с Алиевым „переломной“, 20. 02. 2020, 23:46, Sputnik Armenia, https://ru.armeniasputnik.am/politics/20200220/22128356/Formiruetsya-no… ; на български език в blacksea-caspia.eu : https://blacksea-caspia.eu/bg/%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B…;
[65] От Мюнхенских дебатов Пашиняна и Алиева выграли только организаторы – Киро Маноян, 24. 02. 2020, 13:51, https://blognews.am/rus/news/665609/ot-myunkhenskikh-debatov-pashinyana… ; на български език в blacksea-caspia.eu : https://blacksea-caspia.eu/bg/%D0%BE%D1%82-%D0%BC%D1%8E%D0%BD%D1%85%D0%…;
Ключови думи:
Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах, Минска група на ОССЕ, Минската група, ОССЕ, Организация за сигурност и сътрудничество в Европа, OSCE, Никол Пашинян, Илхам Алиев, карабахски конфликт, Мадридски принципи, Мюнхенски принципи, Карабахски клан, Роберт Кочарян, Серж Саргсян, Мюнхенска конференция по сигурносття, Мюнхенска конференция, Федерика Могерини, Бишкекски протокол, Нахичеван, Организация на договора за колективна безопасност, ОДКБ, РСЗО Полонез, Полонез, Армен Агаян, Едуард Шармазанов, Мюнхенски дебати, Нагорно Карабахска автономна област, НКАО, Анна Ховнер, Рубен Рубинян, Всеарменски национален консенсус, Лусине Ароян Далакян, Лусине Ароян, Далакян, Тофик Зулфугаров, Елдар Намазов, Вафа Гулузаде, Мегри, коридор, Южен газов коридор, Шушински район, Лачински район, 102 база, Гюмри, Ленинакан, Левон Тер Петросян, Гарегин Нжде, Дро Канаян, Арменската революционна федерация Дашнакцутюн, Арменската революционна федерация, Дашнакцутюн, АРФД, АРФ Дашнакцутюн, Киро Маноян, Зограб Мнацаканян