(Продължение от предишния брой)
Според някои източници, основната идея, обсъждана в хода на „Пражкия процес” е бил така нареченият „отложен референдум”. Това е предполагало: извеждане на арменските въоръжени сили от пет от седемте окупирани азербайджански района, граничещи с Нагорни Карабах, а връщането на Карвачар се обвързва със сроковете за провеждане на плебисцита в Нагорни Карабах. Докато плебисцитът не е проведен, Карвачар остава под съвместен контрол на арменските и международните сили. Висящ остава и въпросът за Лачинския коридор. [50]
Радио „Свободна Европа”/Радио „Свобода” също се позовава на дипломат, участвал в преговорите, според когото президентите на Азербайджан и Армения не са успели да подпишат очаквания „кратък документ” в Рамбуйе, поради два неразрешени въпроса – бъдещият статут на Нагорни Карабах и графикът за изтегляне на арменските въоръжени сили от Келбаджарския район, който се намира между Нагорни Карабах и Азербайджанско – Арменската граница. [20]
За голяма част от наблюдателите, преговорите между двамата президенти в Рамбуйе, близо до Париж, са разочарование. От своя страна, съпредседателите на Минската група на ОССЕ, съобщават, че дискусиите по време на срещата са били „интензивни”, но не са довели до пробив. Тогавашният американски съпредседател на Минската група на ОССЕ – посланик Стивън Ман (Steven Mann), заявява пред арменската и азербайджанската секция на Радио „Свободна Европа”/Радио „Свобода” след срещата на най-високо равнище:
„Разискван беше пълният спектър от въпроси. Мисля, че атмосферата между двамата президенти беше добра, но дискусията не доведе до съществена промяна в позициите, които страните държат вече месеци на ред”. [21]
Преговорите в Рамбуйе, предизвикват естествено активизиране на сепаратистите в Нагорни Карабах. На 18 февруари 2006 година, Аркадий Гукасян, президент на самообявилата се Нагорно Карабахска Република (НКР), заявява в интервю през Радио „Свободна Европа”/Радио „Свобода”, че отказът на Баку да води преки преговори с лидерите на арменците от Нагорни Карабах, забавя посредническите усилия по отношение на оспорвания регион. Гукасян тълкува отказа на Азербайджан да води подобни преки преговори, като отражение на липсата на интерес за постигане на договорено решение на конфликта. Той заявява:
„Преговорният процес, който протичаше в рамките на Минската група днес не съществува. ... Ние можем да намерим изход от тази ситуация, само чрез реален преговорен формат, който включва [арменците от] Нагорни Карабах. ... Когато Азербайджан разговаря само с Армения без Нагорни Карабах, Азербайджан се ангажира само с пропаганда. Когато Азербайджан започне да преговаря с [Нагорни] Карабах, за мен това ще е сигнал, че Азербайджан търси решение на въпроса”. [20]
Тук е мястото да се отбележи, че Армения, Азербайджан и непризнатата от никого (дори и от Армения) Нагорно Карабахска Република, подписват примирие и споразумение за спиране на огъня през месец май 1994. Представители на арменските сепаратисти в Нагорни Карабах участват в преговорите под егидата на Минската група на ОССЕ от създаването й през 1992 година до 1996 година. От своя страна, азербайджанската делегация, години на ред неизменно включва в състава си кмета на окупирания от арменците град Шуша – старинната столица на Карабахското ханство. [50]
През първото тримесечие на 1997 година обаче настъпват промени. Дотогавашният президент на самообявилата се Нагорно Карабахска Република (НКР) – Роберт Кочарян, който през месец ноември е преизбран за президент на НКР, през март 1997 година става министър-председател на Армения. От февруари 1998 година, след оставката на Левон Тер-Петросян, предизвикана точно от готовността на последния да се споразумее официално с Азербайджан, Роберт Кочарян временно изпълнява президентската длъжност. През март 1998 година, той е избран за президент на Армения с 59,5 % от гласовете. Междувременно, на 9 февруари 1998 година е легализирана, забранената през 1992 година политическа партия „Дашнакцутюн”. [48]
Още с назначаването на Роберт Кочарян за министър-председател, арменските лидери от Нагорни Карабах са изключени от преговорите за урегулирането на конфликта. Кочарян смята, че може да съвмести представителството и на Армения и на Нагорни Карабах. Опразвайки президентския стол в самообявилата се НКР, той вероятно не желае да дава, каквато и да е допълнителна легитимация и представителност на своите наследници в Степанакерт.
От друга страна, Кочарян отлично знае, че НКР не е призната от абсолютно никого, дори и от Армения, защото това би влязло в тежка колизия с Международното право, в това число и със Заключителния акт от Хелзинки. Азербайджан междувременно се е оправил от шока на предишните си военни поражения и вече не гледа през пръсти на това, с кого точно преговаря.
Всичко това, довежда до прекратяването на участието на лидерите на арменците от Нагорни Карабах в преговорите и канализирането им по оста Ереван – Баку с посредничеството на Минската група на ОССЕ.
На фона на този исторически контекст, на 18 февруари 2006 година, наследникът на Кочарян в президентското кресло на самообявилата се НКР – Гукасян, предявява претенции той и съратниците му да бъдат върнати в преговорния формат. Той заявява недвусмислено, че вижда само един път за излизане от „преговорния тупик” – Армения да излезе от преговорите и да остави Степанакерт сам да се оправя с Баку. Той формулира тезата си по следния начин:
„Има само един начин по който Карабах може да влезе в преговорния процес: отказът на Армения да преговаря с Азербайджан. Няма друг изход. Докато Армения разговаря с Азербайджан без [участието на] Нагорни Карабах, Азербайджан ще отказва да преговаря с Карабах. Много е просто”. [20]
В интерес на истината, арменските представители в преговорите с Азербайджан от време на време повдигат въпроса за включването на представители на арменците от Нагорни Карабах в преговорите, които се водят под егидата на Минската група на ОССЕ, но не са показали и най-малък намек да са готови да се откажат от ролята си в мирния процес. За това те разбира се имат много сериозни основания, а и самият Гукасян признава, че предлаганата от него тактика съвсем не е безрискова.
Лидерът на арменците от Нагорни Карабах се притеснява, че Азербайджан може да се изкуши да се възползва от отказа на Армения да преговаря, за да отложи урегулирането за неопределено време или направо да започне военна офанзива, за да си върне контрола над Нагорни Карабах.
Лиз Фулър от Радио „Свободна Европа”/Радио „Свобода” коментира тези страхове като съвсем рационални, защото след 12 годишно протакане на преговорите след Бишкекският протокол (сключването на примирието), Азербайджан е успял да удвои и дори да утрои военните си разходи, а лидерите на страната, в лицето на президента Илхам Алиев и военния министър генерал-полковник Сафар Абийев, многократно са намеквали, че ако преговорите се провалят и позицията на Баку не бъде уважена, Азербайджан би имал оправдание да се върне към оръжието. [20]
Въпреки тези опасения, липсата на документ от преговорите в Рамбуйе, окуражава арменските лидери от Нагорни Карабах да предявят претенциите си за участие в преговорите, а и за признаване на Нагорно Карабахската Република от страна на Армения. Аркадий Гукасян заявява, че при положение, че не се наблюдава напредък на мирните преговори, лидерите на Нагорни Карабах трябва да търсят начини за оказване на натиск върху Ереван, за признаването на НКР като независима държава. Той е кристално ясен във формулировката си:
„Смятам, че след като нещата вървят по досегашния начин, ако установим, че Азербайджан не е наистина готов да направи отстъпки, то ние ще трябва да повдигнем въпроса за признаването на [Нагорни] Карабах от Армения”. [20]
Проблемът на Гукасян и на арменския елит в Нагорни Карабах е че няколко поредни държавни ръководства в Ереван са били категорични, че Армения няма да е първата страна, признала независимостта на Нагорни Карабах, независимо че тя незабавно ще последва страната, създала прецедент с признаването на НКР. Никой обаче, вече десетилетия на ред, не желае да бъде първи и да създава какъвто и да е прецедент.
Разбира се, анализираното интервю на Гукасян е натоварено и с определена „сакрална” символика. То е дадено в навечерието на 20 февруари 2006 година. То съвпада с годишнината (макар и не кръгла) от 20 февруари 1988 година, когато местния Съвет на тогавашната Нагорно Карабахска Автономна Област се обръща към Върховния съвет на СССР с искане Нагорни Карабах да стане част от Арменската ССР. Този апел на местния Съвет в Нагорни Карабах детонира конфликта, който през 2006 година вече е отбелязал 18 годишна продължителност.
На 2-ри март 2006 година, в телевизионно интервю, президентът на Армения – Роберт Кочарян намеква, че той е готов да признае Нагорно Карабахската Република. Разбира се, той прави уговорката, че това може да стане ако Азербайджан излезе от по-нататъшните преговори или започне нова военна офанзива:
„Но ако дойде момент, в който Азербайджан недвусмислено заяви, че за тях е дошло подходящото време, че те са укрепили армията си и че ще решават Карабахския въпрос със сила, тогава нашите стъпки трябва да бъдат: на първо място, признаване де юре на Нагорни Карабах от Република Армения”. [21]
Интервюто на Президента на Армения е излъчено по три национални телевизионни канала. След като обяснява, при какви обстоятелства, признаването на Нагорно Карабахската Република би станало първостепенна задача на Ереван, Кочарян развива мисълта си в посока, че трябва да се вземат допълнителни мерки за укрепяване на окупираната от Армения военна зона около Нагорни Карабах и че трябва да се задълбочи интерграцията между Ереван и Степанакерт в областта на сигурността.
Изказването на Роберт Кочарян, естествено възбужда духовете, защото до този момент няколко поредни управленски екипа в Армения са отклонявали идеята за признаване на Нагорно Карабахската Република (НКР) и са заявявали, че Армения няма първа да направи това.
Явно взимайки акт от демарша на наследника си на президентския стол в самообявилата се НКР – Аркадий Гукасян, Президентът Кочарян посочва, че лидерите на арменците в Нагорни Карабах трябва да бъдат включени в мирните преговори:
„Трябва да се опитаме да ангажираме Нагорни Карабах по-активно в преговорния процес. Разбира се, най-добрият вариант би бил, ако президентът на Азербайджан, президентът на Нагорни Карабах и президентът на Армения седнат около масата на преговорите и ако Нагорни Карабах бъде представляван от легитимни власти”. [21]
Макар че, казаното от арменския президент – Роберт Кочарян на 2 март 2006 година, да изглежда в голяма степен като отговор на критиките на Аркадий Гукасян и едва ли не като отстъпка пред тях (всъщност, лидерите на самообявилата се НКР няма да бъдат включени в преговорите нито при Роберт Кочарян, нито при наследника му – Серж Саргсян), всъщност тази реакция е предизвикана в много по-голяма степен от тежките думи казани от президента на Азербайджан – Илхам Алиев един ден по-рано.
Илхам Алиев произнася реч в град Банофшала, който се намира на тази малка част от територията на Нагорни Карабах, която се намира под контрола на Азербайджан. По време на речта си, той заявява, че разговорите с Армения за Нагорни Карабах са в „задънена улица”. Също така, той заявява, че „Нагорни Карабах е азербайджанска земя”, както и че „Ние трябва да освободим Нагорни Карабах, без значение, какво ще ни струва”.
На общо взето стандартните формулировки на президента Алиев, за подобно събитие, като посещение в непосредствена близост до окупираните територии, арменската страна реагира твърде остро и „асиметрично”. Всъщност, президентът Илхам Алиев произнася речта си по време на посещение в лагер за бежанци, които са напуснали домовете си в Нагорни Карабах по време на войната. Мнозина от наблюдателите просто оценяват тези реплики на Илхам Алиев, като жест на солидарност с бежанците (вътрешно преместените лица), нежели като заявяване на намерение за подновяване на бойните действия. [21]
Лиз Фулър привежда съображенията на тогавашния министър на отбраната на Армения – Серж Саркисян (по-късно, когато стане президент на Армения, той ще „поправи” името си на Саргсян и ще се откаже от русифицираната му версия), който също не смята, че Азербайджан готви подновяване на войната. Радио „Свободна Европа”/Радио „Свобода” я цитира да казва:
„Остава въпросът, дали въоръжените сили на Азербайджан са се подобрили през изминалото десетилетие до такава степен, че да могат да победят арменската армия. Министърът на отбраната на Армения – Серж Саркисян, заяви, че той смята азербайджанските изявления, повече като проява на натиск или на шантаж, отколкото като реална заплаха. И той специално посочи, че ако се готвите да нападнете изненадващо своя противник, то няма да се разходите наоколо преди това и да разкажете, какво смятате да сторите”. [23]
Всъщност, тук трябва да се отвори скоба и да се отбележи, че заканите за признаване на Нагорни Карабах и за връщане към военните действия не датират точно от 1-2 март 2006 година. През декември 2005 година, тази „размяна на любезности” е осъществена в абсолютно същия контекст, но в обратен ред – първо президентът на Армения Роберт Кочарян прави изявление за евентуалното признаване на Нагорни Карабах пред един словенски вестник, а след това министърът на отбраната на Азербайджан – Сафар Абиев предупреждава, че военните действия могат да бъдат възобновени.
На 7 декември 2005 година, руски средства за масова информация цитират министъра на отбраната на Азербайджан – Сафар Абиев, който по време на срещата си с втория заместник-министър на отбраната на САЩ – Джим МакДъгъл е предупредил, че ако Армения признае независимостта на Нагорни Карабах, военните действия между двете страни могат да бъдат подновени. Според „Лента.ру”, Абиев е казал:
„Ръководството на Армения заявява, че може официално да признае независимостта на Нагорни Карабах. Ако това стане, това може да доведе до възобновяване на военните действия”. [8]
От Лента.ру твърдят, че министърът на отбраната на Азербайджан се е спрял и на геополитическото и геоикономическо измерение на конфликта, като е подчертал, че „нагорно карабахският конфликт представлява заплаха за безопасността на нефтопровода Баку – Тбилиси - Джейхан”. Всъщност, последното е по-скоро спирачка за войнствените настроения в Азербайджан, тъй като страната няма никакъв интерес от смущения по веригата на доставките на азербайджанския нефт и нефтопродукти, но руските журналисти са отнесли и тази реплика към предупрежденията за назряващ военен конфликт.
По-интересни са мотивите за това изявление на Сафар Абиев. Според Лента.ру, причината за това е интервюто на президента на Армения – Роберт Кочерян за словенския вестник „Дело” (“Delo”). Пред него, Роберт Кочdрян заявява, че:
„Ако преговорите [по урегулирането в Нагорни Карабах] се изчерпят, без да дадат някакъв резултат, аз не изключвам възможността Ереван да признае Нагорно Карабахската Република или да я присъедини към Армения”.
Още по-провокативно звучат следващите думи на президента Кочарян, който подхвърля, че фактическото признаване на Нагорни Карабах от страна на Армения е станало отдавна. Тогава, мнозина си спомнят думите на президента Илхам Алиев, които в най-сбит вид дават принципната позиция на Азербайджан по въпроса за независимостта на Нагорни Карабах, а именно, че Баку „никога няма да допусне нито независимост на Нагорни Карабах, нито неговото присъединяване към Армения, та ако ще конфликтът да се проточи с десет или със сто години”. [8]
Тогава, политическите наблюдатели не отдават такова значение на словесната фехтовка между Ереван и Баку, може би защото първопричината за свадата е интервю на Президента на Армения за чуждестранен вестник. Но интервюто на Роберт Кочарян от 2 март 2006 година рязко вдига нивото на напрежението.
Междувременно, политическите наблюдатели обръщат внимание, че нервността е обхванала не само президентите на Азербайджан и Армения. Пьотр Бологов цитира посланика на САЩ в Азербайджан Рено Харниш (Reno L. Harnish), редовната продължителност на мандата на който ще изтече буквално след около месец през април 2006 година:
„Тревожни нотки прозвучаха не само в изявленията на президентите. Тези дни посланикът на САЩ в Азербайджан Рено Харниш, коментирайки перспективите на предстоящата среща на съпредседателите а Минската група на ОССЕ, която трябва да се проведе на 7-8 март 2006 във Вашингтон, отбеляза, че не си струва да се очаква напредък от преговорите в американската столица”. [22]
Много скоро ще стане ясно, че американският посланик или е недооценил обстановката, или умишлено е занижавал нивото на обществените очаквания от преговорите. В рамките на едно тримесечие, съпредседателите на Минската група на ОССЕ рязко ще променят подхода си, ще извадят преговорите „на светло” и ще сложат на масата на преговорите документ, който ще стане опорна точка на преговорите за Нагорни Карабах и до ден днешен. Но това става малко по-късно.
Пьотр Бологов се спира и на дрънкането на оръжие и миризмата на барут в риториката на Баку и Ереван. Той привежда мненията на азербайджански политолози за хода на преговорите между Азербайджан и Армения, както и за опасността от подновяване на огъня по линията на разграничение. Според Пьотр Бологов, азербайджанските политолози смятат, че по това време позициите на Азербайджан и на Армения даже съвпадат – и на двете страни им е необходимо разтягане на конфликта във времето („пролонгиране”), но затова им е необходимо от време на време да тревожат обществеността с шумни изявления.
Аргументите на интервюираните политолози са, че Азербайджан печели време, за да събере сили и в по-далечно бъдеще да смачка Армения с военна мощ, а в Ереван от своя страна разчитат, че световната общественост постепенно ще престане да вижда в НКР сепаратистко образувание, още повече че растящата възможност за признаване на Косово може да даде на Степанакерт допълнителен, дори основен коз.
Пьотр Бологов цитира поименно мнението на азербайджанския политолог Зардушт Ализаде, относно вероятността Азербайджан да разиграе отново военната карта през 2006 година. Отговорът за липсата на готовност в азербайджанската армия е категоричен:
„Със сегашните корумпирани генерали – пораженци не трябва да се започва война”.[22]
Според друг азербайджански експерт Елдар Исмаилов (на руски – Эльдар Исмайлов) „военен конфликт няма да има – това е еднозначно ясно. Видимо, преговорите наистина са влезли в задънена улица, защото страните нямат никакви допирни точки. Боя се, че изобщо не може да става дума за продължаване на преговорите. Днес, подходите на страните с нищо не се различават от подходи с 10 – 15 годишна давност. Нещо не ми харесва и самият ход на преговорите. Според мен, всичко това е продължение на протакането на времето”.[22]
Не само азербайджанските политолози не харесват хода на преговорите между Баку и Ереван. Не е по-различно мнението и на Великите сили, особено на американската страна. На 7 и 8-ми март 2006 година съпредседателите на Минската група и двамата президенти се срещат във Вашингтон. След двудневните дебати, те излизат с изявление, в което се изказва тяхното съжаление, че мирният процес с посредничеството на Минската група „не се е придвижил напред през последните седмици”, въпреки че „достатъчната възможност това да се направи”.
Не е обявена дата за нова президентска среща на най-високо равнище между Армения и Азербайджан.
В периода април – юни 2006 година, съпредседателите на Минската група публикуват изявление, в което е била разкрита част от обсъжданите предложения – поетапно извеждане на арменските сили и демилитаризация на териториите около Нагорни Карабах, специален режим за Лачинския и Келбаджарския район (в това число – създаване на коридор между Нагорни Карабах и Армения) и провеждане на референдум за окончателното определяне на статута на Нагорни Карабах.
Също така се е предвиждало въвеждането на мироопазващи сили в зоната на конфликта, международна помощ за разминирането и възстановяването на окупираните територии засегнати от войната и връщане на вътрешно преселените лица. [28]
Предварителната версия на принципите на урегулиране на конфликта, наречени впоследствие „Мадридски” е била предадена на страните в конфликта през ноември 2007 година в Мадрид.
На 22 юни 2006 година, постоянният Съвет на Минската група на ОССЕ във Виена, прави изявление във връзка с урегулирането на конфликта.
На същия ден, американският съпредседател на Минската група на ОССЕ - Матю Бриза ( Matthew Bryza) дава интервю на ръководителя на арменската служба на Радио „Свободна Европа”/Радио „Свобода” – Хари Тамразян и на кореспондента на азербайджанската служба на Радио „Свободна Европа”/Радио „Свобода” – Кенан Алиев, относно изгледите за разрешаване на конфликта в Нагорни Карабах, ролята на Русия в Южен Кавказ и за Американските стратегически приоритети в региона. [24]
Матю Бриза, е заместник-помощник държавен секретар по европейските и евразийските въпроси (длъжността „deputy assistant secretary of state” е висока и отговорна позиция в американската държавна администрация) и наскоро е станал и съпредседател на Минската група на ОССЕ, като е заменил на този пост Стивън Ман. Това веднага е забелязано от журналистите и първият въпрос към него дословно гласи:
„Вашият пост – заместник-помощник държавен секретар е по-старши от постовете на хората, които са заемали длъжността съпредседател на Минската група от американска страна. Значи ли това, че САЩ вече отделя по-голямо внимание на Карабаския въпрос? От своя страна, може ли това да означава, че имате чувството, че противостоящите страни започват да се сближават в разрешаването на конфликта?”. [24]
Американският съпредседател, естествено омаловажава факта на своето назначение, демонстрирайки и колегиалност и лоялност към своя предшественик, но е несравнимо по-конкретен при следващите въпроси. Представителите на Радио „Свободна Европа”/Радио „Свобода”, задават ключовия въпрос, който е в устата на всички в онзи момент:
„Вие казахте в скорошни изявления, че има поставен рамков документ на масата, който прави едно евентуално споразумение за Карабах възможно. Също така, Вие вече заявихте, че през следващата година политическият календар в Армения ще бъде по-сложен и затова президентите трябва да направят нещо през тази година, докато все още има отворен прозорец за такава възможност.
На първо място, за какъв рамков документ става дума? И също така – все още ли вярвате, че има място за решаване на въпроса през тази година? Някои експерти казват, че въпросът вече е изключително сложен в наши дни, дори и преди да влезем в избори през следващата година”. [24]
Матю Бриза отговаря, че положението е достатъчно сложно и в момента, в който разговарят:
„Положението е сложно днес. Ние виждаме, колко сложна е ситуацията от факта, че президентите [на Азербайджан и на Армения] НЕ са стигнали до точката на съгласие по предложения рамков документ, който е на масата. Това ни връща обратно към първата част на Вашия въпрос. Това, което имаме е едно рамково споразумение, такова каквото го описахме в ОССЕ – както го описаха Посланик Ман и посланик [Юрий] Мерзляков [съпредседателят от руска страна], както и Бертран [Фасие (Bertrand Fassier) – френският съпредседател] – ние имаме рамково споразумение, което призовава за извеждането или за изтеглянето на арменските войски от тези територии в Азербайджан, където те са сега в момента. Това от една страна. От друга страна, ние имаме нормализацията на арменските връзки” – икономически, дипломатически, както и други въпроси, които са свързани с въпроса за миротворците и за международната икономическа помощ за региона на Карабах и за икономическото развитие. Така че, на масата е поставено пакетно предложение и в крайна сметка, то включва също така и гласуване в някакъв момент на бъдещия статут на Карабах. Така че, това е основното изложение на поставеното на масата предложение, и ние много ще насърчим президентите да приемат този рамков документ. Което изисква много политически кураж, както вече казах преди публично”. [24]
На последвалия логичен въпрос, дали има някакви знаци, че двете противостоящи страни са смекчили позициите си в някаква степен, американският съпредседател отговаря:
„Да го кажем така: В Букурещ, те разговаряха един с друг по време на цялата среща, наистина прегледаха в подробности всички въпроси и не направиха никакви отрицателни изявления след това. Не съм сигурен как да интерпретирам това. Знам на какво се надявам, на какво се надяват съпредседателите: Съпредседателите [на Минската група] се надяват, че това отразява политическата воля от страна на президентите, наистина да подходят сериозно към някои тежки компромиси, които всяка страна ще трябва да направи. Не съм сигурен, че те са стигнали до това [убеждение] и днес съпредседателите си говорихме да направим пауза през лятото, за да изясним, дали наистина президентите имат или нямат такава политическа воля”. [24]
Американският съпредседател на Минската група на ОССЕ - Матю Бриза е много сдържан в оценката си за възможността за бързо разрешаване на конфликта. Въпреки еуфоричните настроения сред част от обществеността, където направо очакват 2006 година да е „годината на мира”, той е много предпазлив в оценките си:
„Не знам. Оптимизмът ми, ако сте следили внимателно изявленията ми, беше свързан с това, че на масата има поставен рамков документ, който предлага работна основа за честно и дългосрочно уреждане на проблема. Бях оптимистично настроен, заради това, че посредниците от Минската група успяха да доведат двамата президенти толкова близо до споразумение, колкото е възможно без президентите да трябва да взимат много тежки решения и да правят много тежки компромиси. Ние сме все още на същото място. Не знам дали това е оптимистично или песимистично.
Но самата Минска група реши, че няма смисъл да се опитваме да уреждаме друг кръг от срещи между президентите [на Азербайджан и на Армения] или да се опитваме да посредничим на споразумение, защото ние докарахме процеса до там, до където можахме и това, което остава да се направи е, че президентите трябва да вземат съответните тежки решения. Това песимистично ли е? Не знам дали е така. Зависи от това, какво решение ще вземат президентите да направят по-нататък. Ако те решат, че просто нямат политическата воля да продължат напред, то това ще е песимистичен резултат. Но ние просто не знаем, къде са президентите в момента. Ние ги окуражаваме, подтикваме ги, като правим крачка назад. Подтикваме ги да покажат, че имат тази политическа воля”. [24]
Матю Бриза прави доста изчерпателна оценка на ролята на Русия в Закавказието през 2006 година. За това, той е запитан от журналистите от Радио „Свободна Европа”/Радио „Свобода”, в прав текст:
„Русия не винаги играе това, което се разбира като конструктивна роля в Южен Кавказ, особено като се имат пред вид „замразените конфликти” в отцепилите се от Грузия региони на Абхазия и Южна Осетия. Но Русия винаги е била много готова на сътрудничество със САЩ по въпросите на Нагорни Карабах. Някои високопоставени руски дейци като Сергей Иванов, са заявявали, че не може да има разрешаване на конфликта в Карабах, наложено от чужбина. Но иначе, взаимоотношенията [между Русия и САЩ] през годините бяха конструктивни. Как бихте оценили взаимоотношенияята между САЩ и Русия с оглед по-специално на Карабах и на Кавказ като цяло?”.
Съпредседателят на Минската група на ОССЕ, отговаря изчерпателно:
„Първо, позволете ми да се съглася с посочения от Вас факт. Ние работим твърде добре с Русия по Карабах. Нашето ниво на сътрудничество, не е било толкова значително, когато става дума за Южна Осетия, Абхазия или за Приднестровието. Аз не се занимавам с Приднестровието, но съвсем скоро бях в Абхазия и мисля, че има много място за по-добро сътрудничество. Бих пледирал, че грузинската страна е показала до сега значителна добра воля и готовност за работа по мерките за изграждане на доверие. Също така, бих казал, че Съединените щати работиха здраво, за да останат грузинците, колкото се може по-конструктивни и умерени и се надявам, че нашите руски колеги и приятели ще правят същото с оглед да насърчават абхазците да бъдат конструктивни и умерени. [24]
Видях, че днес [Сергей] Багапш, ръководителят на абхазките власти, е излязъл с едно доста подстрекателско изявление, заплашвайки да минира линията на съприкосновение между Абхазия и останалата част от Грузия. Това е последното нещо, което трябва да се случи точно сега.
Ние не виждаме нещо подобно да става в случая с Карабах. Оставям това на анализатори като Вас, да пресметнат, защо става така. Географски различия, може би? Поради разположението на Карабах? Не знам, каква е причината. Може би, защото самите лидери на Армения и на Азербайджан, демонстрираха готовност да работят по конструктивен начин, макар че бих спорил, че и грузинците го правят не по-зле. Но ние работим твърде добре с руснаците и особено с руския съпредседател, посланик Мерзляков. Той е креативен и конструктивен дипломат, когото познавам от отдавна, още от времето, когато заедно работехме по каспийските енергийни въпроси”. [24]
Матю Бриза формулира доста открито и стратегическите интереси на САЩ в Закавказието и мотивите, които движат американската политика и дипломация в региона:
„В Кавказ ние имаме три групи стратегически интереси. Те са валидни във всяка от трите страни [Азербайджан, Армения и Грузия]. Да, ние имаме енергийни интереси и не се притесняваме да заявим, че енергията е стратегически интерес. Ние имаме интереси изцяло в областта на сигурността или ако искате – традиционни интереси в сигурността – в смисъл на борба с тероризма, борба с разпространението на оръжията (борба с пролиферацията), избягването на военни конфликти и възстановяване (или опазване в някои случаи) на териториалната цялост на държавите в региона.
Това, което имам пред вид е, че разрешавайки конфликтите - в случая на Грузия – в международно признатите граници на страната, то в случая с Карабах нашата официална линия е, че ние подкрепяме териториалната цялост на Азербайджан. И ние имаме трета група интереси: във вътрешните реформи на всяка страна – демократични и пазарни икономически реформи, по всички причини, които [американският] президент е артикулирал, въз основа на нашата вяра, че стабилността идва единствено от легитимността. А легитимността изисква демокрация от политическа гледна точка и просперитет от икономическа гледна точка. Можете да получите двете едновременно – демокрация и просперитет единствено чрез сериозни реформи. Така че, ние преследваме тези три комплекта от интереси по всяко време”. [24]
Съпредседателят на Минската група на ОССЕ поставя много силно ударение върху значението на Азербайджан за разнообразяването на доставките на енергоносители в световен мащаб и особено за Европа. Той казва:
„Очевидно е, че в Армения, значението на енергията не е същото, както в Азербайджан. Азербайджан е производител. Не забравяйте, че ние американците ще потребим малко, ако не и никакво количество от енергоносителите, произведени в Азербайджан. Енергоносителите, произведени в Азербайджан са от значение, с оглед на техния принос към глобалната енергийна диверсификация, особено за нашите европейски съюзници. Така че разнообразието на доставките е това, за което сме загрижени – диверсификация на доставките, която да води до енергийна независимост.
Когато става дума за Армения, енергоносителите по подобен начин са важни с оглед да сме уверени, че Армения има независими или многобройни източници на доставка на енергоносители, така че да се чувства независима, а от там – по-стабилна и по-склонна да преговаря с добра воля.
Така че, това е един дълъг отговор, който казва, че разбира се енергоносителите са част от нашите стратегически разчети. Но не това ни движи в случая. Ние търсим баланс. И ние признаваме, че ако не дай си Боже, имаше възобновяване на конфликта [за Карабах], това щеше да подкопае целия инвестиционен климат в Кавказ и в трите държави [Азербайджан, Армения и Грузия]. И ние със сигурност не искаме това”. [24]
На 28 юни 2006 година, основните принципи на урегулирането на конфликта в Нагорни Карабах са публикувани на официалния сайт на посолството на САЩ в Ереван.
На 30 юни 2006 година, Робърт Парсънс коментира станалото на 22-28 юни 2006 година. Той започва с думите:
„Ереван и Баку не бяха извадени от равновесие от това, което Матю Бриза каза. Изненадата беше в това, че ОССЕ даде публичност на ставащото”. [26]
Според анализатора, коментарите на Бриза са разкрили принципите, които са в ядрото на разисквания документ. Според Парсънс, въпросните коментари са разкрили и „задълбочаващата се фрустрация на Минската група на ОССЕ, поради провала на двете страни да направят взаимни отстъпки, повече от десетилетие след като преговорите са започнали”. Според него, може да има някаква надежда, че изявлението на Минската група и изявлението на Бриза, направени в един и същи ден ще провокират по-открити дебати в Армения и в Азербайджан за бъдещето на Нагорни Карабах.
В анализа си, Парсънс на практика артикулира оценката на голяма част от анализаторите по това време, че Минската група, която до този момент тихо е играла подкрепяща роля, вече излиза с много прямо ново съобщение. То е:
„Време е всички страни в спора да поемат отговорност за откриването на решение”. [26]
Той се позовава отново на Матю Бриза, когато обосновава тезата си, че съпредседателите на минската група на ОССЕ вече са направили всичко по силите си и са се изчерпали като посредници. По присъщия му образен начин, Матю Бриза е обрисувал ситуацията така:
„Това, което казваме в изявлението е, че няма повече място за дипломатическа креативност, за да се направи това парче метал да блести още малко по-силно. То е напълно обработено и изгладено и Вие трябва да решите, дали го искате или не. Компромисите, които трябва да бъдат направени са толкова значими от политическа гледна точка, че изискват прякото участие на държавните глави. Така че, ние казваме О.К. – сега е Ваш ред”. [26]
Тук анализаторът на Радио ”Свободна Европа”/Радио „Свобода” задава въпроса дали изобщо някой слуша това, което съпредседателите казват. Парсънс констатира, че топката е в полето на Баку и на Ереван, но никоя от двете страни не проявява интерес да прави отстъпки.
Безспорно, една от главните точки в спора е въпросът за условията, при които ще се проведе референдумът, който трябва да определи окончателния статут на Нагорни Карабах. Според тогавашното мнение на Азербайджан, тепърва е трябвало да се вземе решение за формата на референдума. Но арменският външен министър – Вардан Осканян, предизвиква бурни спорове с твърдението си, че Бриза бил заявил, че статутът на този анклав ще се определи от населението, което го населява към момента на формулиране на основните принципи на урегулирането на конфликта в Нагорни Карбах. Това население естествено е подавляващо арменско. Освен това, подобна интерпретация не се поддържа тогава (както и днес) от Минската група на ОССЕ и такова решение не се съдържа в изявлението от 22 юни 2006 година.
Робърт Парсънс цитира Томас де Ваал, известен британски експерт по проблемите на региона и автор на книгата „Черната градина”, посветена на събитията в Нагорни Карабах от началото на етническия конфликт там, до сключването на Бишкекското примирие, който изброява редица въпроси от ключово значение за потенциалния референдум, които са останали висящи към онзи момент.
„Дали това ще е референдум с участието само на текущо пребиваващото население в [Нагорни] Карабах, което е 99 на сто арменско? Или ще бъде референдум с участието на населението на [Нагорни] Карабах от преди конфликта и войната, от което 25 процента са азербайджанци?”, пита се Томас де Ваал. „Аз мисля, че тази идея зя референдума беше може би добра, за да се започне с нея, но сега хората започват да задават по-трудни въпроси за подробностите”. [26]
Но едновременно с това, Томас де Ваал твърди, че забелязва много малко сериозни дискусии към месец юни 2020 година:
„Наистина, аз изобщо не откривам много дискусии, когато пътувам из региона”, казва Томас де Ваал. „Аз не виждам никого в Азербайджан да заяви публично, че най-важното е да се реши въпросът по мирен начин, дори и ако това означава да се направи болезнен компромис. Аз не виждам и никой от арменска страна да казва такова нещо. Когато някой казва, че иска споразумение, това което наистина казва е, че иска победа. И разбира се, вие не получавате пълна победа в даден мирен процес – вие получавате половин победа, вие получавате компромис”. [26]
Проблемът се усложнява допълнително от факта, че самоназовалите се власти в Нагорни Карабах, силно желая да играят по-голяма роля в преговорите. По време на посещение във Вашингтон през 2006 година, председателят на управляващата партия в самообявилата се Нагорно Карабахска република (НКР) – Ашот Гулян, който е и председател на Националното събрание (Парламента) на самообявилата се република, заявява, че включването на представители на анклава като страна в мирния процес, „ще възстанови правилния формат на преговорите и ще неутрализира обвиненията към Армения, като агресор и ще отслаби тенденцията да се изолира Армения в регионалната политика”. [26]
Заключението на Робърт Парсънс, което със сигурност се споделя от мнозина по онова време е, че времето за бърз напредък изтича. Прозорецът за такава възможност през 2006 година е създаден от паузата в избирателните процеси в Армения и в Азербайджан. Той се затваря бързо, защото следващата година, в която няма да има някакви избори в нито една от двете страни е 2009-та.
Осемте дни от 22 юни 2006 година до 30 юни 2006 година са изключително наситени. Докато Министърът на външните работи на Азербайджан потвърждава, че обявените основни принципи за урегулиране на много приемливи, неговият арменски колега веднага заостря вниманието върху няколко въпроса, които според него или не са докрай изяснени или не са разисквани в изявленията на съпредседателите на минската група на ОССЕ, в частност в интервюто на заместник-помощник държавния секретар на САЩ – Матю Бриза пред Радио „Свободна Европа"/Радио „Свобода” от 22 юни 2006 година.
Междувременно, лидерите на арменските сепаратисти в Нагорни Карабах, отхвърлят една от точките, за които се твърди, че Азербайджан и Армения са постигнали споразумение, а именно провеждането на референдум за бъдещия политически статут на непризнатата от никого (даже и от Армения) Нагорно Карабахска република (НКР). Също така, карабахските арменци сигнализират допълнително за нежеланието си да отстъпят всички азербайджански области, които окупират към юни 2006 година, преди да бъде постигнато твърдо споразумение за бъдещия статут на НКР. [27]
Всички участници в преговорите са притеснени, защото Минската група на ОССЕ е скъсала с конфиденциалността и е извадила преговорния процес на светло. През всичките 14 години (от 1992 до 2006 година), през които Минската група на ОССЕ се мъчи да посредничи в интерес на постигането на политическо решение на конфликта в Нагорни Карабах, участниците в преговорите се придържат към „джентълменското споразумение”, че разговорите трябва да остават конфиденциални.
Основанието да се прави това, е на първо място в желанието да не се извади от релси мирния процес, като се създават тревоги сред обществото на Азербайджан или на Армения, че се правят неприемливи отстъпки. Такива новини винаги са особено желани от опозиционните партии, които ги използват за да дискредитират тези национални лидери, които са готови да направят известни отстъпки.
Според анализаторката Лиз Фулър (Liz Fuller), ”... съпредседателите на Минската група на ОССЕ, които вече на няколко пъти да имали възможността да се убедят, колко трудно е да бъде подготвено общественото мнение в Армения или в Азербайджан за взаимни отстъпки между Ереван и Баку, изглежда са преценили, че даването на публичност на преговорите би могло да окуражи президентите на Азербайджан и Армения да демонстрират това, което те наричат „необходимия политически кураж” и да се съгласят поне за основните принципи на урегулирането, преди прозорецът за такава възможност да се захлопне с наближаването на парламентарните избори в Армения през месец май 2007 година”. [27]
Основните принципи на урегулирането на конфликта в Нагорни Карабах, така както са изложени в изявлението на съпредседателите на Минската група от 22 юни 2006 година, направено на заседанието на Постоянния съвет на ОССЕ във Виена и публикувани на 28 юни 2006 година на сайта на американското посолство в Ереван, говорят за „етапно - пакетен” подход към разрешаването на конфликта. Това означава, че различните елементи на урегулирането вървят „заедно в пакет”, дори и когато ще се прилагат последователно, като един от ключовите въпроси – крайният статут на Нагорни Карабах, ще се реши „чрез референдум или чрез гласуване” в някакъв все още неопределен бъдещ момент.
„Тези принципи включват поетапното изтегляне на арменските войски от азербайджанските територии около Нагорни Карабах, със специални режими за районите на Келбаджар и Лачин [които отделят Армения от Нагорни Карабах]”, заявяват на 22 юни 2006 година съпредседателите на Минската група на ОССЕ. „Ще последва демилитаризация на тези територии. Ще се постигне споразумение за провеждане на референдум или за гласуване от страна на населението, на неопределена бъдеща дата, за да се определи крайният правен статут на Нагорни Карабах”. [27]
Изявлението на съпредседателите добавя, че „ще бъдат разположение международни мироподдържащи сили. ... ще се договори съвместна комисия, която да прилага споразумението. Ще се предостави международна финансова помощ за разминирането, за възстановяването, за връщането на вътрешно преселените лица в окупираните преди територии и в засегнатите от войната региони на Нагорни Карабах. Страните ще отхвърлят употребата или заплахата за употреба на сила и ще се дадат международни и двустранни гаранции и уверения за сигурността”. [27]
Със значителни основания, Лиз Фулър отбелязва, че тези предписания съответстват в значителна степен на положенията, съдържащи се в проекта за мирно уреждане, предложен от Минската група през месеците май – юли на 1997 година, като ключовата разлика се състои в това, че в документа от 1997 година няма специални позовавания за района на Келбаджар. Тя специално заостря вниманието върху обстоятелството, че враждуващите страни трябва да изработят практическите „модалности“ на референдума в Нагорни Карабах и цитира позицията на посредниците:
„Трябва да бъдат постигнати подходящи предварителни условия за подобно гласуване, така че вотът да се проведе в ненасилствена среда, в която добре информирани граждани да имат достатъчна възможност да преценят своите позиции след като са проведени енергични дебати в публичното пространство“. [27]
В изявление от 26 юни 2006 година, Външното министерство на Армения, посочва неща, които смята за по-нататъшни ключови детайли и пропуски. От Ереван отбелязват, че в изявлението на съпредседателите не е посочено, дали на Нагорни Карабах ще се даде „междинен“ статут, което по презумпция означава, че ще бъде поставен под международен контрол до провеждането на референдум за неговия окончателен статут.
Арменците поставят ударение на това, че съпредседателите за първи път са потвърдили тяхната подкрепа за идеята, лансирана през декември 2004 година от президента на Парламентарната асамблея на НАТО Пиер Льолуш (Pierre Lellouche) и от бившата испанска външна министърка Ана Паласио (Ana Palacio) за провеждане на референдум за статута на Нагорни Карабах, както и че президентите на Армения и Азербайджан са се съгласили на това.
Също така, от МВнР на Армения твърдят, че на срещата в Букурещ, състояла се на 4 и 5 юни 2006 година, между арменския президент Роберт Кочарян и президента на Азербайджан – Илхам Алиев, азербайджанската страна е отхвърлила някакво „неуточнено предложение“ на съпредседателите, за това, как ще бъде разрешена останалата част от несъгласията между страните. За разлика от арменското външно министерство, съпредседателите не хвърлят върху никого вина за несъгласията от Букурещ и използват формулировката „президентите не успяха да се споразумеят“.
На 29 юни 2006 година, докато говори пред журналисти в Ереван, външният министър на Армения Вартан Осканян описва дискутираните принципи като „съвсем всеобхватни“, в смисъл, че те покриват всички принципи, които оказват влияние върху премахването на военните последствия от конфликта. Той добавя, че „само след постигане на пълно споразумение по тези основни принципи, страните ще започнат работа за изработване на споразумение за урегулиране и уреждане на конфликта. С други думи, споразумението върху принципите трябва да бъде съвършено изчерпателно. Окончателното споразумение, може да предвижда прилагането и изпълнението му отложено във времето“. [27]
На пресконференцията на 29 юни 2006 година, Осканян е помолен от журналистите да изясни споменатите от съпредседателите „специални условия“ (“special modalities”) за Лачин и Келбаджар. Той обяснява, че предложеният текст предвижда, че „ще има [в Лачин] коридор, който да свързва Нагорни Карабах с Армения“. Той добавя, че Армения ще настоява, че коридорът „трябва да има същият статут като [Нагорни] Карабах“. Осканян също така дава своето тълкувание, че по съображения за сигурност, „Келбаджар може да бъде върнат само след като референдумът е проведен и е определен окончателният статут на Нагорни Карабах“.
Според Осканян, това е предметът на несъгласие между двете страни, за който съпредседателите казват в тяхното изявление пред Постоянния съвет на ОССЕ. Според арменския външен министър, „принципите“ предвиждат, че гласуването за статута на [Нагорни] Карабах ще се проведе между населението му. Някои арменски опозиционни политици са изразили безпокойство, че в референдума ще участва цялото население на Азербайджан и ще гласува „срещу независимостта на [Нагорни] Карабах“. [27]
Запитан за цялостната оценка на арменското ръководство за „принципите“, Осканян отговаря:
„Това не е съвършен документ. За никого не е съвършен. Но все пак, в него има достатъчно солидни и балансирани постановки, с правилни компромиси по основните въпроси – статут, територии и сигурност, така че ние сме готови да продължим да преговаряме въз основа на тези принципи“. [27]
Разбира се, арменците от Нагорни Карабах не се чувстват щастливи. От една страна, те са фрустрирани от факта, че са изключени от преговорите между Армения и Азербайджан, водени под егидата на Минската група на ОССЕ. От друга страна, те не са съгласни поне с два от основните принципи. Още преди Минската група да сложи нещата на масата, самообявилата се Нагорно Карабахска република (НКР), излиза с изявление на официалния си уеб сайт на 12 юни 2006 година, с което излага своите аргументи срещу определянето на бъдещето на Нагорни Карабах чрез референдум.
Според самообявилата се власт в Степанакерт, провеждането на референдум в бъдещето, ще постави под въпрос законността на референдума от 10 декември 1991 година, в който преобладаващата част от арменските гласоподаватели в региона са гласували за обявяване на независимост от Азербайджан. (Всъщност, референдумът от 10 декември 1991 година е абсолютно незаконен от всякаква гледна точка). Ръководството на „НКР“ поставя специално ударение на факта, че преобладаващата част от азербайджанското население тогава е отказало да участва в плебисцита.
На 26 юни 2006 година, Вахрам Атанесян (познат на руска като Ваграм Атанесян), който по онова време е председател на постоянната комисия по външна политика на самообявилата се НКР е цитиран да отхвърля „принципите“ (Мадридските принципи), така както са изложени от съпредседателите на Минската група въз основа на това, че те предполагат „недвусмислено връщане“ на окупираните територии – единствената разменна монета на самообявилата се НКР, в замяна на взимане на решение за статута на Нагорни Карабах в някакво неопределено бъдеще.
Също така, Атанесян споделя своето усещане, че Минската група натиска Армения да приеме предложения, които „са в пълно съответствие с интересите на Азербайджан“. [25]
По това време, мнозина наблюдатели сравняват възникналата ситуация с положението през 1997 година, когато Армения приема, макар и с редица уговорки модифицираното пакетно предложение на Минската група на ОССЕ, но докато азербайджанците размишляват, от Степанакерт идва категоричен отказ.
На 27 юни 2006 година, арменският независим двуседмичен вестник „Иравунк” прави подобно сравнение между Мадридските принципи и плана от 1997 година. От „Иравунк” обаче доста уместно отбелязват, че за разлика от своя предшественик – Левон Тер-Петросян, тогавашният президент на Армения – Роберт Кочарян няма никога да рискува публично да създаде прецедент за взаимен компромис с Азербайджан. Вестникът изказва предположението, че вместо това, Кочарян е оставил тази мисия на съпредседателите от Минската група на ОССЕ.
На 2-ри ноември 2008 година, президентите на Азербайджан, Армения и Русия подписват така наречената „Майендорфска декларация”. В нея, освен всичко друго се казва, че страните „потвърждават важното значение на продължаването на посредническите усилия от страна на съпредседателите на Минската група на ОССЕ с оглед на срещата им със страните в Мадрид на 29 ноември 2007 година и последвалите дискусии с цел по-нататъшната разработка на основните принципи на политическото урегулиране”. [30]
„Майндорфската декларация” е подписана в държавната резиденция „Барвиха” – замъкът „Майендорф” в Подмосковието. Там първоначално се провеждат двустранни преговори между Илхам Алиев и Серж Саргсян във формат „на четири очи”. Разговорите се водят изключително по въпроса за урегулирането на конфликта в Нагорни Карабах. Предложението за провеждане на такава среща между президентите на Азербайджан и Армения, прави руският президент Дмитрий Медведеев, по време на посещение в Ереван, състояло се малко по-рано. [29]
Всъщност, разговорите в Барвиха в Подмосковието между Илхам Алиев и Серж Саргсян, посветени на урегулирането на Нагорно Карабахския конфликт са предшествани от среща в Санкт Петербург в рамките на неформалната среща на най-високо равнище на страните от Обществото на независимите държави (ОНД).
След преговорите „на четири очи”, лидерите на Азербайджан и Армения се срещат с президента на Русия – Дмитрий Медведев. За резултатите от преговорите, тримата президенти подписват съвместна декларация. Текстът й е прочетен от Дмитрий Медведев:
„Президентите на Азербайджанската Република, Република Армения и на Руската Федерация, които се срещнаха на 2 ноември 2008 година в Москва по покана на Президента на Руската Федерация, съдържателно и по същество обсъдиха в конструктивна атмосфера състоянието и перспективите на урегулирането на конфликта в Нагорни Карабах с политически средства, чрез продължаване на прекия диалог между Азербайджан и Армения с посредничеството на Русия, САЩ и Франция в качеството им на Съпредседателки на Минската група на ОССЕ,
”1. Заявяват, че ще спомагат за оздравяване на ситуацията в Южен Кавказ и за осигуряването на установяване на обстановка на стабилност и безопасност в региона по пътя на политическото урегулиране на нагорно-карабахския конфликт, въз основа на принципите и нормите на международното право и на приетите в тези рамки решения и документи, което ще създаде благоприятни условия за икономическото развитие и всестранното сътрудничество в региона.
2. Потвърждават важното значение на продължаването на посредническите усилия на Съпредседателите на Минската група на ОССЕ, като се отчита тяхната среща със страните в Мадрид на 29 ноември 2007 година и последвалите дискусии за целите на по-нататъшното разработване на основните принципи на политическото урегулиране.
3. Съгласяват се, че достигането на мирно урегулиране, трябва да се съпровожда от юридически обвързващи международни гаранции на всички негови аспекти и етапи.
4. Отбелязват, че президентите на Азербайджан и Армения са се договорили да продължат работа, в това число в хода на по-нататъшните контакти на най-високо равнище, над съгласуването на политическото урегулиране на нагорно-карабахския конфликт и са възложили на своите министри на външните работи да активизират по-нататъшните стъпки в преговорния процес във взаимодействие със Съпредседателите на Минската група на ОССЕ.
Смятат за важно да се поощрява създаването на условия за осъществяване на мерките по усилване на доверието в контекста на усилията по урегулирането”. [30]
Основните положения на обновената версия на Мадридските принципи бяха обнародвани на 10 юли 2009 година в изявление на държавните глави на страните – съпредседателки на Минската група на ОССЕ, направено в хода на срещата на високо равнище на „Голямата осморка”, проведена в италианския град Л’Акуила [31]:
„Министрите от САЩ, Франция и Русия представиха предварителния вариант на основните принципи на урегулирането на Армения и на Азербайджан през ноември 2007 година в Мадрид. Основните принципи отразяват разумен компромис, основаващ се на принципите на Заключителния акт от Хелзинки за неприлагане на сила, териториалната цялост, равноправието и самоопределението на народите. Тези принципи предвиждат в частност:
Връщане на териториите около Нагорни Карабах под контрола на Азербайджан;
Предоставяне на Нагорни Карабах на временен статут, гарантиращ неговата безопасност и самоуправление;
Отваряне на коридор между Армения и Нагорни Карабах;
Определяне в бъдеще на окончателния правен статут на Нагорни Карабах въз основа на юридически обвързващо волеизявление;
Осигуряване на правото на връщане по местата на предишното им местоживеене на всички вътрешно преселени лица и бежанци;
Международни гаранции за сигурността, включващи и мироопазваща операция” [33], [38].
На 9 октомври 2009 година, президентите на Азербайджан, Армения и Русия се срещат в Кишинев. Тази среща е седмата по ред за период от година и половина. [32]
Първата среща на тримата президенти се провежда на 6 юни 2008 година в Санкт Петербург в рамките на неформалната среща на най-високо равнище на страните от Обществото на независимите държави (ОНД).
По инициатива на президента на Русия, на 2 ноември 2008 година се провежда втората среща на лидерите на Азербайджан и Армения, за резултатите от която е подписана съвместна декларация за принципите на урегулиране на конфликта – така наречената „Майендорфска декларация”.
Следващите срещи на Илхам Алиев и Серж Саргсян се провеждат на 28 януари и на 7 май 2009 година.
На 4 юни 2009 година, в Санкт Петербург, проблемите на Нагорни Карабах са обсъдени на тристранна среща с участието на Дмитрий Медведев.
На 17 юли 2009 година, в Москва протичат поредните преговори на държавните глави на Азербайджан и Армения, като резултатите от нея са обсъдени на следващия ден – на 18 юли 2009 година, на тристранна среща с участието на Президента на Русия.
През декември 2009 година и януари 2010 година, съпредседателите на Минската група на ОССЕ по урегулирането на конфликта в Нагорни Карабах, връчват на президентите на Азербайджан и Армения обновения вариант на Мадридските принципи. Това е официално оповестено от сайта на ОССЕ:
„На двадесети януари, съпредседателите на Минската група на ОССЕ, Юрий Мерзляков (Русия), Бернар Фасие (Франция) и Робърт Брадтке (САЩ) се срещнаха в Ереван с президента на Армения – Серж Саргсян. По поръчение на своите президенти, възложено през месец юли 2009 година в Л’Акуила, съпредседателите предадоха на президента Саргсян, като преди това на президента Алиев по време на декемврийското си посещение в Азербайджан, обновения вариант на Мадридския документ, който съдържа нови формулировки на основните принципи”, са казва в изявлението на ОССЕ. [33]
На следващия ден съпредседателите се срещат с президента Алиев в Баку.
„В хода на своите разговори със съпредседателите и Саргсян и Алиев изразиха сериозна готовност за продължаване на преговорите по мирното урегулиране на конфликта в Нагорни Карабах”, се казва в изявлението. [33]
След това, съпредседателите заминават за Астана, за консултации с правителството на Казахстан, в качеството му на тогавашен действуващ председател на ОССЕ.
„След Астана, консултациите ще продължат в Сочи, където по покана на президента на Русия – Дмитрий Медведев ще се състои поредната среща на лидерите на Армения и Азербайджан”, се пояснява в комюникето. [33]
На 25 януари 2010 година се провежда поредната тристранна среща на президентите на Азербайджан, Армения и Русия. Тя се провежда в Сочи (Красна поляна).
Срещата преминава при закрити врати, в резиденцията на руския президент – „Красная поляна”, като продължава около два часа.
Министърът на външните работи на Русия – Сергей Лавров тогава оценява срещата като полезна и заявява, че страните са обсъдили документ, представен от Минската група на ОССЕ. Иначе казано – от изказването на Лавров, разбираме, че на тристранната среща се е обсъждала новата версия на Мадридските принципи – това, което ще бъде наречено „обновените Мадридски принципи”.
„На срещата беше продължен започнатият още през миналата година разговор в този формат, който подкрепя усилията на съпредседателите на Минската група на ОССЕ – Русия, САЩ и Франция, в търсене на мирно урегулиране, което би било приемливо за всички заинтересувани страни”, заявява Лавров.
„Разговорът беше полезен, разглеждаха се тези конкретни предложения, които представиха съпредседателите. Има общо разбиране и всички го потвърдиха, по преамбюла на този документ. От всички беше признато за полезно съществуването на такъв документ, защото той дава възможност да се води разговор на абстрактно, а обвързано с конкретни формулировки”, посочва руският външен министър. [34]
Според Сергей Лавров, главен резултат от срещата е станала договореността, „че макар че има някакви части от документа, по които за сега няма съгласие на страните, то по тези части страните ще подготвят свои конкретни идеи, свои конкретни формулировки, които ще бъдат нанесени върху този текст”.
Руският външен министър изрично подчертава:
„Ние сме уверени, че това ще помогне на съпредседателите в тяхната по-нататъшна работа. Така че, като цяло, разговорът беше откровен, безусловно полезен и президентите се договориха да го продължат”. [34]
Сергей Лавров не уточнява, какво е било записано в преамбюла на споменатия документ, като казва, че „документът е предмет на преговори между страните”.
Президентите на Азербайджан и Армения се срещат с президента на Русия без да присъстват съпредседателите на Минската група на ОССЕ. Срещата на президентите Алиев и Саргсян със съпредседателите на Минската група на ОССЕ и с личния представител на действащия председател на ОССЕ – Анджей Каспршик, се провежда отделно, след тристранната президентска среща, късно вечерта на летището в Сочи.
След приключването на късната вечерна среща, продължила около час и половина, отговаряйки на въпрос на арменската секция на Радио „Свобода” – Радио „Азатутюн”, съпредседателят на Минската група от руска страна – Юрий Мерзляков е съобщил:
„Президентите ще представят своите предложения по тези пунктове, които страните още не са съгласували и по мое мнение, ние ще посетим региона, за да се осведомим за тези предложения”. [34]
Пак на въпрос на Радио „Азатутюн” за това дали позициите на страните са се сближили, Мерзляков е отговорил, че „има взаимно разбиране, и в концептуален план, страните са съгласни по повечето представени точки”.
Също така, Мерзляков е съобщил, че той ще поработи още два-три месеца като съпредседател на Минската група на ОССЕ, но не е казал кой ще го замени на този пост. Преди това е имало информация, че Мерзляков може да замени Григорий Карасин на поста заместник-министър на външните работи на Русия.
На въпрос на радио „Азатутюн”, не означава ли новият формат на тристранната среща на президентите, когато в нея не участват съпредседателите на Минската група на ОССЕ, че по инициатива на Русия е започнал нов процес, успореден на преговорния процес в рамките на Минската група на ОССЕ, Мерзляков е отговорил отрицателно и е добавил, че съпредседателите приветстват тази среща. [34]
(Продължението следва)
Забележка: В предложената на читателите втора част от монографичното изследване „От Мадридските принципи до Мюнхенските дебати”, са цитирани деветнадесет (19) източника от общо шестдесет и пет (65), приведени в монографията. Тук те са приведени с оригиналната им номерация от общия списък на използваните източници.
Използувани източници:
[8] Баку предупредил США о грядущей войне за Карабах, 7 декабря 2005, 14:13, Лента.ру, https://lenta.ru/news/2005/12/07/war/
[20] Fuller, Liz, Armenia/Azerbaijan: Karabakh Wants to be in on Settlement Talks, February 21, 2006, 15:50 GMT, https://www.rferl.org/a/1066008.html
[21] Armenia/Azerbaijan: Tensions Rise Over Nagorno-Karabakh, March 03, 2006, 15:44 GMT, Radio “Free Europe”/Radio “Liberty”, https://www.rferl.org/a/1066339.html
[22] Бологов, Петр, Армения рискнула первой. Роберт Кочарян заявил о готовности признать независимость Нагорного Карабаха, 3 марта 2006, 16:41, Лента.ру, https://lenta.ru/articles/2006/03/03/karabakn/
[23] Corwin, Julie, U.S.: Minsk Group Fails to Produce results on Nagorno-Karabakh, March 09, 2006, 22:48 GMT, Radio “Free Europe”/Radio “Liberty”, https://www.rferl.org/a/1066548.html
[24] Caucasus: U.S. Says Aliyev, Kocharian Must Show “Political Will”, June 23, 2006, 17:56 GMT, Radio “Free Europe”/Radio “Liberty”, https://www.rferl.org/a/1069418.html
[25] Айрумян, Наира, Ваграм Атанесян: предложения МГ ОБСЕ исходят из интересов Азербайджана, Кавказский узел, 26 июня 2006, 16:55, https://www.kavkaz-uzel.eu/articles/96864/
[26] Parsons, Robert, Nagorno-Karabakh: OSCE Catches Region Off Guard, June 30, 2006, 15:52 GMT, Radio “Free Europe”/Radio “Liberty”, https://www.rferl.org/a/1069595.html
[27] Fuller, Liz, Nagorno-Karabakh: Mediators Take the Process Public, June 30, 2006, 16:17 GMT, Radio “Free Europe”/Radio “Liberty”, https://www.rferl.org/a/1069596.html
[28] Statement by the OSCE Minsk Group Co-Chairs July 3, 2006, https://www.osce.org/mg/47496
[29] Встреча Президента Азербайджана Ильхама Алиева и Президента Армении Сержа Саргсяна при посредничестве Дмитрия Медведева, Московская область, Барвиха, Официальный сайт Президента России, 2 ноября 2008, 15:30, http://kremlin.ru/events/president/news/1960
[30] Декларация Азербайджанской Республики,, Республики Армении и Российской Федерации, Официальный сайт Президента России, 2 ноября 2008, http://kremlin.ru/supplement/232
[31] Statement by the OSCE Minsk Group Co-Chair countries, L’Aquila, 10 July 2009, https://www.osce.org/mg/51152
[32] В Кишиневе состоялась трехсторонная встреча Дмитрия Медведева, Ильхама Алиева и Сержа Саргсяна, Кишинев, Официальный сайт Президента России, 9 октября 2009, 15:00, http://kremlin.ru/events/president/news/5699
[33] Матевосян, Гамлет, Саргсян и Алиев получили обновленный вариант Мадридских принципов, 22. 01. 2010, 14:00, РИА Новости, https://ria.ru/20100122/205783932.html
[34] Бабаян, Аза, В Сочи состоялась встреча президентов России, Армении и Азербайджана, Радио Азатутюн, 25 января 2010 года, https://www.azatutyun.am/a/1938662.html
[38] Станислав Тарасов: Баку на минном поле международного права, 18 мая 2010, Регнум.ру, https://regnum.ru/news/polit/1284811.html
[48] Мкртчян, Тагуи Гегамовна, Армянская диаспора в США (1960-е – 1990-е гг.), специальность: 07.00.03. – Всеобщая история (Новая и новейшая история), Диссертация на соискание ученой степени кандидата исторических наук, Федеральное государственное бюджетное образовательное учреждение высшего профессионального образования „Тамбовский государственный университет имени Г. Р. Державина”, Тамбов, 2015, https://web.archive.org/web/20160625013112/http://disser.tsutmb.ru/297&…;
[50] Акопян, Татул, Переговорный процесс по урегулированию конфликта. Аналитикон, Июнь 25, 2016, https://www.aniarc.am/2016/06/25/tatul-hakobyan-article-analyticon-russ…
Ключови думи:
Азербайджан, Армения, Нагорни Карабах, Пражки процес, отложен референдум, Карвачар, Лачин, Лачински коридор, Келбаджарски район, Минска група, ОССЕ, Организация за сигурност и сътрудничество в Европа, OSCE, Стивън Ман, Steven Mann, Аркадий Гукасян, Нагорно Карабахска Република, НКР, Шуша, Карабахско ханство, Степанакерт, Илхам Алиев, Сафар Абийев, Сафар Абиев, Нагорно Карабахска Автономна Област, Серж Саргсян, Банофшала, Серж Саркисян, Джим МакДъгъл, Рено Харниш, Reno L. Harnish, Зардушт Ализаде, Елдар Исмаилов, Эльдар Исмайлов, Мадридски принципи, Матю Бриза, Matthew Bryza, Юрий Мерзляков, Бертран Фасие, Bertrand Fassier, Абхазия, Южна Осетия, Сергей Багапш, енергоносители, Томас де Ваал, Черната градина, Ашот Гулян, Келбаджар, Пиер Льолуш, Pierre Lellouche, Ана Паласио, Ana Palacio, Роберт Кочарян, Вартан Осканян, Вахрам Атанесян, Ваграм Атанесян, Левон Тер Петросян, Майендорфска декларация, Дмитрий Медведев, Закавказие, Южен Кавказ, Робърт Брадтке, Акуила, Сергей Лавров, обновени Мадридски принципи, Анджей Каспршик, Григорий Карасин
ЧАСТ ПЪРВА ЧАСТ ВТОРА ЧАСТ ТРЕТА ЧАСТ ЧЕТВЪРТА