Предлаганата статия на г-жа Хрануш Харатян, доктор по история, излезе неотдавна на руски език под заглавието: „Отмъщението на историята – за „колаборационизма“ на Русия и за паметника на Нжде“ ( www.lragir.am/index/rus/0/comments/view/60887 ). Статията имаше доста дълго подзаглавие, което ясно говори за емоционалната нагласа на авторката, докато е писала този изключително интересен и „ударен“ текст: „Отмъщението на историята или какво означава да изопачаваш историята в угода на текущото политическо целеполагане (принудителното объркване на изопачената съветско-сталинска историография)“. Предложеното заглавие на българския превод е на редакцията, но е извлечено буквално и в контекст от статията на г-жа Харатян.
Вече поместихме опуса на Людмила Вячеславовна Козлова, сенатор в Съвета на Федерацията и заслужил деятел на Руската федерация - „Възраждане на нацизма от Прибалтика до Армения. Фашистката идеология се превръща в държавна в много постсъветски страни“ (http://svobodennarod.com/head-on/item/5998-vazrazhdaneto-na-natzizma-ot… ), като един христоматиен пример за тезите на официалната руска пропаганда в днешните смутни времена.
Този текст е поводът за написването на емоционалната, но и подробно аргументирана статия на г-жа Хрануш Харатян, която поместваме не само като илюстрация на възникващите интелектуални конфликти около претенциите на руските държавници спрямо страните от руската „близка чужбина“, но и като блестящ пример на еманципацията на редица учени от така нареченото постсъветско пространство от догмите на съветската наука, които продължават да бъдат „канонични“ за много хора в днешна Русия.
Разбира се, в статията има моменти, около които може да се води съдържателна дискусия, но със сигурност скоро не сме били свидетели на толкова искрено и безкомпромисно поставяне на мястото на руски представител на законодателната власт, позволил си да чете морал на държава от „постсъветското пространство“.
Ето и пълният текст на статията на г-жа Хрануш Харатян:
По повод статията „Възраждане на нацизма от Прибалтика до Армения. Фашистката идеология се превръща в държавна в много постсъветски страни”, с автор Козлова Людмила Вячеславовна – професор, заместник председател на комисията по социална политика в Съвета на федерацията, заслужил лекар на Руската федерация, заслужил деятел на науката на Руската федерация от 06.02.2018, 00:01:00 (http://www.ng.ru/kartblansh/2018-02-06/3_7166_kartblansh.html).
Вашето безпокойство за това, че „В последно време ние все по-често се сблъскваме с опити да се пренапише историята и да се преразглеждат резултатите от Втората световна война. Целта е разбираема – да се опорочи приносът на Червената армия и на СССР в победата над Хитлерова Германия” е напълно разбираемо, важно, разумно и възможно е – и своевременно.
Но Вие не сте историк и възможно е поради това да виждате само едната страна на медала. Всяка от изброените от Вас страни и народа на медала „СССР” има и познава и друга, обратна страна, скрита за Вас чрез старанията на „СССР”, в дадения случай от центъра на СССР – от Москва.
Съветската власт, именно властта, така силно диктуваше разбирането на историята и я изкриви в интерес на текущото политическо и идеологическо целеполагане, че на всички нас – „постсъветските”, ще ни се наложи още дълго–дълго да се отплитаме от лъжите, фалшификациите, изопаченията и пробутването на това, което в СССР се наричаше „история” – съветизираната история.
Вие пишете, че „съвършено очевидно е, че фашизмът и нацизмът трябваше завинаги да отидат в миналото. Но ние виждаме, че днес се подлагат на унижение и преследване ветераните на борбата с фашизма, оскверняват се гробовете и се разрушават паметниците на тези, които дадоха живота си в борбата с нацизма. Едновременно с това се извършва героизация на нацизма, разпространява се нацистката символика и се издигат в ранг на национални герои тези, които са се сражавали срещу антихитлеровската коалиция или са сътрудничели с нацистите”.
Вас Ви безпокои, че „Стратегическият съюзник на Русия – Армения, е издигнала в центъра на Ереван паметник на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх, Гарегин Нжде. По-преди Министерството на външните работи на Русия, коментирайки поставянето на този паметник, заяви: „Непонятно е, защо е поставен този паметник”. Също така, в руското външно-политическо ведомство изразиха надежда, че в основата на официалната позиция на Ереван все пак ще лежи резолюцията, приета от Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които помагат за ескалацията на съвременни форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаните с тях други форми на нетърпимост”.
О да, без съмнение, „борбата с героизацията на нацизма” е много важна. А какво знаете Вие за Гарегин Нжде и за неговия „колаборационизъм” с нацистите? Вие виждали ли сте обвинителното дело на съветския НКВД? Намерихте ли фактически доказателства за това, че както Вие пишете, „под неговото командуване арменският легион на СС, участвувайки в наказателни акции, е унищожил повече от 20 хиляди предимно мирни жители. По неговите ръце е кръвта на хиляди убити наши деди и прадеди!”?
Кога и къде конкретно е командувал той унищожаването на „повече от 20 хиляди предимно мирни граждани”? Споделете, моля Ви, Вашите знания за конкретните факти на неговите злодеяния. А докато ги търсите, позволете ми във Вашия дух да Ви поканя да се разходим по добре документираните факти на нашата с Вас неотдавнашна история.
Надявам се, че Вие не отричате, че заедно с нацизма Геноцидът също е „съвършенно очевидно, че трябва завинаги да отиде в миналото”. Но не отива. И няма да отиде. В тово число и поради това, че със старанията на СССР темата за арменския геноцид, например, беше скрита от съветските народи. Практически бяха героизирани организаторите на Геноцида на арменците, особено Мустафа Кемал, сърдечният приятел на ленинско–сталинска Съветска Русия, а след това – на СССР. От съветските граждани беше скрита огромната материална, военна и дипломатическа помощ за Мустафа Кемал в разпалването на войната против Армения и унищожаването на арменците съвместно с ... Червената армия.
Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, разбира се не знаете това. Съветската история премълчаваше връзките на Съветска Русия с престъпниците – младотурци, организатори на геноцида над арменците и неотдавнашни противници на Русия. Как Ви изглежда писмото на народния комисар по външните работи на Русия – Г. Чичерин, до Ленин „За предложението на Енвер по сътрудничеството в борбата срещу държавите от Антантата” от 16 август 1920 година? Писмо от Енвер! Впрочем, на Вас тази фамилия може и нищо да не Ви говори. На съвестта и по ръцете му е кръвта на милиони арменски и гръцки жертви в периода 1915 – 1916 година, клането на арменците в Баку през септември 1918 година. Впрочем, веднага след клането над членовете на избягалата от Баку бакинска болшевишка комуна.
Това е палач на народите, политически авантюрист с голям размах, разбойник, бандит, чудовище, осъден на разстрел от османския военен съд. А „приятелят на всички угнетени” смята за възможно с него „да се водят преговори”. Забравяйки дори за кръвта на своите братя комунари. Докато не усети на гърба си неговата лъжлива същност. Същият този Енвер скоро ще възглави басмаческото движение против съветите.
А Енвер предлагал от името на, по неговите думи, „най-влиятелното лице в Германия – генерал Зект, ние да обещаем на Германия от наша страна всички мерки за връщане на Германия в границите й от 1914 г., срещу което Германия ще ни помогне неофициално, тоест като ни изпраща въоръжение и като организира в наша полза въстания против поляците и така нататък” (АВПР, Ф. 04, Оп. 39, П.232, Д.52987, Л.28).
Как мислите, това не е ли колаборационизъм против арменския и гръцкия народ, против поляците? Държавен колаборационизъм. Не? Отлично. Няма да Ви уморявам с подробностите за побратимяването на Ленин с Кемал. Просто ще напомня, че за съветизацията на Азербайджан и за предаването на бакинския нефт на Съветска Русия, Съветска Русия обещала да предаде на Мустафа Кемал неотдавна създадената Армения, за да я разкъса. Не, извинете – не просто му я е предала, за да я разкъса, а е помогнала в разкъсването.
Това се е случило през април 1920 година. А през юни, бакинският болшевик Асад Караев, бъдещият глава на правителството на Съветски Азербайджан, а към онзи момент назначен от Баку за председател на Ревкома (революционния комитет) на Карабах, пише на своите тюркски събратя-болшевики в арменския Зангезур:
„В местата където има много бойци, с цел да отслабите арменцие, убийте по един руски войник и обвинете в това арменците. Знаете, како ще направят руснаците. Не оставяйте в Зангезур нито порядъчни хора, нито богатство, за да не може това проклето племе повече да се изправи на крака. В Русия правеха така, така трбва да правим и ние”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 19, Л. 10). Каквото и да си говорим, именно това беше обещано от Червена Москва на Азербайджан. Не случайно Азербайджан се съветизира без проливане на кръв.
Кръвта ще се пролее после, а до този момент върви процес на разделяне на сфери на влияние и на право да унищожаваш другите. Това право, преди всичко е било дадено на Мустафа Кемал и той поставил Съветска Русия пред свършен факт, започвайки да завзема арменския Нахичеван. На него спешно, много спешно му трябвало оръжие. Той не е Турция, не е правителството, той към този момент е само въстанник. Той няма хазна, няма оръжие, няма партньори, но има гооооооолям приятел – РСФСР.
Трябва спешно да се помогне на Кемал, но как? Между РСФСР и Турция лежи Армения. Как през Армения, срещу която със съгласието на Съветска Русия, Мустафа Кемал е започнал война, да се превозят огромни военни товари? През тази същата Армения, която след клането в Турция е пълна с бедомни и осакатени бежанци и където продължават да свирепствуват глад, тиф, където хората са озлобени срещу всички и съдбата на които в този момент се решава на мирната конференция в Севър?
Как да се склони тази Армения да отвори коридор за превоз на военни товари, които да се използуват срещу същата тази Армения? Да се съветизира? Защо пък не?
Чичерин пише: „Необходимо е да се възползуваме от присъствието на Серго, за да решим въпроса за Армения във връзка с положението на кемалистите. Последните са на ръба на гибелта, поради недостига на въоръжение. Хора те имат, вождове имат, но въоръжението им е на привършване, а патроните са малко. Това прави положението им критично. Да им изпратим въоръжение може само транзитно през Армения. Преди три месеца арменците даваха съгласие за свободен транзит за нас, но от ината на Азербайджан в пограничните спорове, договорът се запъна. Сега арменците бият турците и са станали много нагли. По сведенията на Киров, дашнаците са получили патрони от Врангел (по-точно би било да се каже – от Антантата, чрез Врангел). По думите на другаря Серго, да се опитваме да получим от дашнаците право на превоз без всякакъв контрол през Армения в момента е безнадеждно. Другарят Серго твърди, че за съветизацията на Армения са нужни не чак толкова много войски. Той разговаря с Главкома (върховното командуване) и изясни, че тези войски маогат да бъдат осигурени. В такъв случай, съветизацията на Армения може да започне. Гибелта на кемалистите би ни нанесла възможно най-силния удар на Изток. (АВПР, Ф. 04, Оп. 51, П. 321а, Д. 54875, Л. 33, Копие).
„Бедните кемалисти са близо до гибелта си, поради недостига на оръжие”, което им е обещано от Съветска Русия, а засега „арменците бият турците и са станали много нагли”, тоест арменците нагло се защитават – себе си и своята родина. Ето я квинтесенцията на резюмето на „защитника на всички угнетени”. И – стража! Бързо трябва да се отиде на помощ на близките до гибел турци.
Частите на Червената армия, нахлули в Зангезур на 2 август откъм съветизирания Азербайджан:
„На втори август в пет часа сутринта в Герюси, Вашите войски, които са преминали границата и са завзели арменски Зангезур, след жестоки изтезания са разстреляли членовете на Парламента на Армения – Ваган Хорени и Арш[а]к Ширинян” – протестира министърът на външните работи на Армения (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 9; АВПР, Ф. 2148, Оп. 3, П. 1, Д. 2, Лл. 9-10).
Бързата съветизация не станала. „Червените отряди” били събрани на бърза ръка, по думите на Б. Легран, от „азербайджански партизани”, които провалили операцията, но войските вече се намирали на територията на Зангезур и сега вече било нужно „Москва с желязна ръка” – със заплахи, да сложи край на „военните действия”, тоест на съпротивата на арменците (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 61-62).
Едва ли някой може да се съмнява в способността на Москва умело да „заплашва”, така че към 10-ти август на Армения вече бил наложен силово договор за това, че Зангезур, заедно с Карабах, които били един вид предмет на спор между Съветски Азербайджан и Дашнакска Армения, се обявявла за неутрална зона, контролирана от Червената армия. През тази „неутрална зона” – през Армения, се превозвали военни доставки от Съветска Русия в Нахичеван, за турската армия – против Армения.
В Зангезур по това време против турците „нагло воювали” отрядите на ненавистния на Вас, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, Гарегин Нжде. След нахлуването на съветските войски в Зангезур в „неутралната зона” червеноармейците разстреляли не само „членовете на парламента на Армения, Хорени и Тигранян”, но разстреляли и „комисаря на Сисиан Тер-Газарян, комисаря по продоволствието Гегалиян и обществените деятели Парсян, Галстян, Малинуян, Тер-Давитян, Гаспар Галустян и други, ... били са разгромени до към тридесет арменски села в Зангезур. Остатъците от спасилите се селяни, които живеят в съседните райони под открито небе, 15 членове на партията Дашнакцутюн и училщната организация на същата партия, в която влизали момчета и момичета на по дванадесет–четиринадесет години са били разстреляни в Зангезур с картечев огън. Същата участ е стигнала и много членове на Дашнакцутюн в съседния на Зангезур Карабахски район”. (АВПР, Ф. 148, Оп. 3, П. 2, Д. 9, Л. 22-24, Телеграфна лента); (http://www.genocide.ru/lib/barseghov/responsibility/v2-1/0762-0794.htm, документ номер 778, стр. 162).
А на следващия ден, на 16 август, Чичерин телеграфира на С. Орджоникидзе: „Ние смятаме за възможно да се съгласим „турците” със собствени сили, независимо от нас, да заемат Шахтахтъ и Саръкамъш, за да установят контакт с нас”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 25, Л. 116). Обаче Орджоникидзе, който добре разбира евентуалните последствия от завземането на поредните арменски територии от турците, предлага:
„Да се разрешава на турците да заемат Шахтахтъ не би трябвало, това ще предизвика клане, по-добре да ги заемем ние самите”. (РГАСПИ, Ф. 85, Оп. С/Турция, Д. 15, Л. 1, Оригинал). Не клането на арменците е безпокоило Орджоникидзе, а възможността от неконтролирани действия на турската армия, което в крайна сметка и получили съветските пишман-политици.
Кръгът се затваря, не е ли така? Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, естествено не вярвате на това и правилно правите, защото в тази кал от лъжи, лицемерие, жестокост, предателство не може да се повярва. Как мислите, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, какво е трябвало да прави Гарегин Нжде – да сложи оръжие и като агънце да положи глава на коленете на милосърдните завоеватели, или „нагло да се бори” срещу настъпващите и от двете посоки към Зангезур турски войски и Червената армия, които са унищожавали всичко арменско по пътя си?
В някакъв момент изглеждало, че на самоотбраната на арменците е можело да помогне възстанието на кубанците в Северен Кавказ, което привлякло цялото внимание и военна сила на РСФСР. На 22-ри август Чичерин тревожно телеграфира на пълномощния представител на Съветска Русия Б. Легран за необходимостта да постига транзитни превози по дипломатически път и за отмяната на решението за завземане на арменска територия в нарушение на споразумението от 10-ти август 1920 година:
„Транзитът през Армения трябва да се постига по дипломатически път. Десантите на Врангел и възстанието на кубанчаните ни убедиха в невъзможността да се върви по-далаче от договора от десети август, затова решенията, приети в присъствието на Серго тук за промяна на линията, бяха отменени. Съобщете му”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 74).
Обаче, само след два часа пристига нова телеграма:
„Ние питахме Серго относно желанието на турците да заемат Шахтахтъ и Саръкамъш вместо нас. Това не би било нарушение на договора, тъй като ние не сме поемали ангажимент да защитаваме тези места от турците”. (РГАСПИ, Ф. 64, Дп. 1, Д. 21, Л. 74, копие). Ето Ви и загрижеността „срещу клането”.
Не са поемали ангажимент да защитават, не са защитавали, просто са помагали на турците да завземат парче по парче Армения и до насита да колят арменците до тогава, докато от пълната с бежанци Армения останали само „рога и копита”. Това последно парче от Армения обявили за съветско, Карабах дали на Азербайджан, арменските военни отряди обезоръжили, изпратили 1400 офицери в Рязан и заминали да се съвещават в Москва, какво и как да се прави. Докато се „съвещавали”, „турските болшевики” продължавали да колят и да грабят.
Бедният представител на Русия в Армения се гънел от безиходицата, изпращал в Москва депеша след депеша, „турците колят хората”, „турците разграбват страната”, „турците откарват дори брашното от сиропиталищата”. Не им е било до децата на Армения, трябвало е да се угажда на турците. Угодили им. Това са решили в Московския руско-турски договор през март 1921 годиня, употребявайки съдбата на Армения, без да допуснат до масата на преговорите дори арменските комунисти от така наречената Съветска Армения. Нито един човек от арменска националност, независимо от политическите му възгледи. Отстранили даже заместника на ръководителя на делегацията на РСФСР Чичерин – Левон Карахан. Него го сметнали за арменец. Как мислите, на кого му е трявало такова угодничество, такова нископоклонство от страна на Съветска Русия?
И знаете ли, уважаема госпожо Козлова Людмила Вячеславовна, турците така и не успели за завземат Зангезур, това късче от Армения, което с неимоверни усилия „нагло защитавали” отрядите на Гарегин Нджде. Та клане на арменци не е имало. Гарегин Нжде успял да отбранява този бастион на свободата в течение на шест месеца и от главорезите – бандити от Ревкома на болшевиките, които довършвали червения терор.
През първите шест месеца Съветска Армения станала място за спасение на бежанците, сега вече от арменския ревком. Защото първата работа на последните било прочистването от „контрареволюционерите” на останалото от страната парче, тоест от хората, които се опитвали да защитят малкото, което им било останало. Гарегин Нжде си заминал вече след подписването на договора, след като турците махнали с ръка на Зангезур и извели армията си от Армения. Ами, дайте да подложим на остракизъм този човек, по ръцете на когото, както Вие без всякакви доказателства пишете, е „кръвта на хиляди убити наши деди и прадеди”! А какво да кажем за многото хиляди спасени мирни жители и малкото, но много важно парченце от територията на Армения, отделящо Турция от Азербайджан?
О, Гарегин Нжде е много голям мръсник. Той успешно се е съпротивлявал срещу победната Червена армия нещо което не се е удало даже на Врангел и на Деникин. Съпротвявал се и на кемалистката армия. Срам и позор и за арменското дашнакско правителство. Те имали повече възможности, но оставили Карс, избягали. Предали го на заколение на партньорите на Съветска Русия – турците. Гарегин Нжде удържал Зангезур, когато последният бил пълен с турци. Зангезур – срамът и позорът на съветската дипломация, склонила арменците на позорния договор от 10-ти август 1920 година, за ужким неутралитет на Зангезур, но по своята същност – за осигуряване на коридор за доставка на оръжие на турците срещу Армения.
Разбира се, Гарегин Нжде е враг. Враг на всички, които имат какво да крият от своето позорно минало. И цял Зангезур е враг. Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, естествено не знаете, колко скъпо е струвал съветският терор на неизкланите от турците и Червената армия арменци в Зангезур. Колко хора са били репресирани? Не, разбира се, Вие не знаете също така за това, че веднага след завземането на малка част от Армения от страна на Червената армия, отначало в съветизирана Армения, а след това в СССР, е започнало преследване на спасените жертви на арменския Геноцид. Жестоки преследвания. Това е ненаписана и за сега неизвестна история.
Разбираемо е, че огромните човешки жертви и даже такова страшно преследване като Геноцидът, нищо не означават в сравнение с мащабната идеология за „спасяване на всички угнетени”. Даже и чрез угнетяване на угнетените. Навярно, именно затова, най-мащабните „спасявания” се превръщат в своите антиподи.
Тогава, през 20-те години, конкретно в Съветска Армения хората са видяли, че се „подхвърлят на унижение и преследване ветераните на борбата с геноцида, оскверняват се гробовете на тези, които са дали живота си в борбата с геноцида, унищожават се тези, които просто са спасявали семействата си от физическо насилие и даже тези, които в тази жестока борба са останали живи”.
Не, това не е цитат. Това е просто преподреждане на моето обобщение на нашите съветски реалности от 20-те години по реда на Вашето „резюме” на съвременността.
И така, съветският период. Темата за „съветизацията” на Армения е една от най-широките и популярни теми на социалната, политическата и научната риторика на съветския период. Тя е била добре подготвена, шлифована и карисиво поднесена. Арменските маси, угнетени от буржоазните дашнаци, са въстанали, извършили са революция и са помолили за помощта на братска Съветска Русия. Червената армия влязла на територията на Армения по молба на арменския ревком и помогнала на ощастливените маси да се освободи от арменските поробители. Мръсниците дашнаци или избягали (в началото на март от Армения са заминали примерно 10 хиляди „арменски белоемигранти, но това също е ненаписана история”) или били арестувани, а част от тях лицемерно се изпокрили в разни социални ъгълчета и от тях дълго се „освобождавали” през дългите години на репресиите.
„Дългите години на репресиите” обаче до днес са изучени само избирателно, а на нивото на академичните издания по принцип продължава риториката на „култа към личността”.
Но да оставим темата за съветизацията на Армения, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, да се върнем към затворената в съветската наука и за обществеността тема на геноцида. Ако не възразявате, че геноцидът е престъпление не по-малко от нацизма и в крайна сметка, в съветското пространство, (така успешно победило нацизма и фашизма), той е трябвало да стане една от легитимните и важни теми на политическите, социланите и научни реалии. Може би тук е заровена тайната на истинския и/или мним „колаборационизъм”? В това число – на държавния колаборационизъм. Нали побратимяването с извършилата геноцид и останала безнаказана държава, също е своего рода колаборационизъм. Не?
Колкото и да е странно, до 1965 година в СССР, в най-хуманния социум, самата тема и даже споменаването за арменското клане бяха забранени не само в политическите, научни и публицистични обсъждания, но също и в устната риторика и в „устната памет”. Тази тема отсъствува и от художествената литература, а в периода на Големия терор немногото публикувани до тогава трудове, в които по един или друг начин се е докосвала паметта за Геноцида, са били забранени и иззети от обръщение.
В Съветска Армения даже не смееха да говорят за това. „Даже не смееха да говорят” – това не е образен израз, а напълно определена забрана. Да се говори, да се спомня, да се напомня за Геноцида над арменците е било забранено, най-малко до 1965 година, независимо от това, че Турция е станала член на НАТО още през 1953 година.
Споменаването на Геноцида се е смятало за националистически акт, за расизъм по отношение на турците и за политическо дисидентство. В статия под заглавие „Дашнакска отрепка”, отпечатана на 31 декември 1936 година, в издавания в Съветска Армения вестник „Гракан терт” („Литературен вестник”) на остра критика се подлага преживялия всички ужаси на Геноцида западно–арменски писател, родом от Харберд – В. Тотовенц. В издадената през 1933 година негова автобиографична книга „Живот на стария римски път” се открили някакви спомени за това, което е станало със семейството му по време на Геноцида. Книгата естествено била иззета от продажба, от библиотеките и даже от частните библиотеки (човек, който държи тази книга в къщи би могъл да бъде обвинен в „контрареволюционност”, в „антисъветизъм”), а авторът бил арестуван през август 1936 година. В статията във вестник „Гракан терт” от 31 декември 1936 година, кроткият, романтичен В. Тотовенц е наречен „десен троцкист”, „член на терористична групировка”, „националист”, „шовинист”, „расист”, „фашист”.
„Зоологическият национализъм” на „разобличения троцкист – националист и контрареволюционер” ..., „литературният халтурчик” Ваан Тотовенц се проявил в „литературния запартък” – „Живот на стария римски път”, където той „изопачава реалните класови отношения от миналото ... , описвайки междунационалните отношения от позицията на яростен националист, за когото не съществуват класова борба, арменски и турски трудещи се, а има само арменци и турци”.
Клането над арменците тук е представено със словосъчетанието „междунационални взаимоотношения”, с формулировката „класова борба”, като при това тези, които са осъществявали клането – турците, са причислени към представителите на угнетената класа, която в рамките на класовата борба унищожава своите арменски помешчици.
Това не е ли пренаписване на историята? Разбира се, няма никакъв намек за решението на турските власти за депортирането и изколването на арменците, за въвличането на армията и жандармерията в погромите над арменците, а също така и за това, защо и по какъв начин в Османската империя цялото арменско население се е състояло от угнетители, а турците са били угнететната класа и защо тази угнетена класа е унищожавала всички на ред - в това число и арменските деца, а не само арменците „угнетители”.
В Западна Армения, граничеща със Съветска Армения – в източна Турция, продължавали кюрдските възстания и оцелелите на тези територии, преминали в Закавказието арменци, са били подозирани в СССР в сътрудничество с кюрдите. По подозрение в такова сътрудничество в 1936 година, много арменци и кюрди са били депортирани от Закавказието. Проблемът се усложнявал от това, че западно-арменските бежанци от Турция все още пазели у себе си надеждата да се върнат в родината си или поне бил останал спомен и тъга по родните места. В СССР се правело всичко за отхвърлянето на представата за родината у тези хора.
Например, през 20-те години на миналия век арменците, които се бяха преселили от Турция в СССР от 1925 година нататък ги наричаха „репатрианти”, тоест завърнали се в родината, макар че те бяха избягали или в най-добрия случай се бяха преселили от своята родина – както етническа, така и гражданска. Проблемът се представяше така, сякаш тези хора се бяха върнали в родината си. С политически натиск се трансформираше социалното възприемане на родината. Тъгуващите по родината арменци ги обвиняваха в „предателство спрямо съветското и руското”.
Във вестник „Гракан терт”, в броя от 10 март 1937 година, беше напечатана статия под заглавието „Доведеният син на националистите - отрепки”. В нея, един от спасилите се от Геноцида арменски писатели – Р. Кочар, критикува друг спасил се млад поет – Х. Даштенц, заради публикувания от него през 1936 година сборник стихове „Пламък”. Определението „националисти - отрепки” се отнася за писателите Е. Чаренц, А. Бакунц, Г. Маари, В. Алазан и В. Норенц. Четирима от тях – Е. Чаренц, Г. Маари, В. Алазан и В. Норенц, също бяха от загубилите родината си и оцелели по време на Геноцида писатели. Именно техен „доведен син” се явяваше, по мнението на автора на статията Х. Даштенц, чийто сборник стихове е „троцкистко – националистически литературен запъртък”.
„В сборника стига до наглост контрареволюционното, бакунцевско отрицателно отношение към северната (руската бел. авт.) култура, за да се противопостави на която той на същата страница възхвалява Арагац и Арарат, сенките на които са знамена за младонационалиста”. Глвната вина на младия писател било споменаването на планината Арарат, останала на територията на Турция. Ако човек споменава за връзката с изгубената родина, значи той претендира за тази родина (политическото обвинение беше това, че човекът смята родината за загубена и това се разглеждаше като непризнаване на СССР за своя родина). В същото време, ако човек претендира за родината си или тъгува по нейните ценности, това се е смятало за отрицание на „северната” – руската култура (двойно политическо обвинение).
Може да се приведе множество от подобни примери. Всичките изброени писатели, на които са отправени обвинения, естествено са арестувани от НКВД, много от тях са разстреляни, други са осъдени на по десет–двадесет години в ГУЛАГ.
1. Премълчаването на още съвсем неотдавнашни ужасни събития продължаваше и с други средства. Например, в съветските енциклопедии, в това число в трите издания на Голямата съветска енциклопедия (БСЭ 1926-1947; 1949-1958; 1969-1978) и в енциклопедията на Съветска Армения, за изтъкнатите арменци измежду спасилите се от Геноцида се пишеше – родил се в еди коя си година, в еди кой си град (село) в Турция, „преселил се в Армения”. За причината за „преместването”, тоест за Геноцида и за принудителното бягство – нито дума. Същата е картината и в енциклопедиите на Съветска Армения или в другите справочници. По този начин, писателят Ваграм Алазан, съгласно издадената през 1974 годиа Арменска съветска енциклопедия е роден в град Ван (държавата не се посочва) в 1903 година и през 1914 година емигрирал в Ереван, попаднал в приют за сираци (т. 1, стр. 134).
Защо 11-годишно дете ще емигрира, защо е попаднал в приют за сираци – за това не се казваше нито дума. Впрочем, даже в многобройните следствени дела на репресираните писатели и въобще на западните арменци, бекистите обикновено са пишели „родил се в Турция в еди коя си година, местожителство – Арм ССР”, град или село. Този ред не се променял даже в случай, когато против подследствения са е повдигало някакво „турско” обвинение,, например: „Антаносян Пилос Хачатурович, година на раждане – 1892, място на раждане: с. Алиджакрак, Басенски район, Ерзерумски вилает, Турция, местожителство: Горис, ул. Маркс 18, Арм ССР, арменец, дата на арестуване: 23.1-1937, категория на отчет – „бидейки в Турция, участвал в амено-турското клане...” [ НАА, Ф. 1191, Оп.8, Д.1664, 1665]. Какво означава за родилия се през 1892 година в Турция, че „бидейки в Турция, участвувал в армено-турското клане”, като че ли той от някъде е заминал за Турция, за да участвува в някакво митично „армено–турско клане”, неизвестно кога и къде случило се”.
Всеки, който не познава контекста, разбира се ще си помисли, че той, бидейки арменец, е колил турците, след като грубият, неприкрит, чудовищен по форма и съдържание Геноцид над арменците, организиран от младотурците с участито на редовната армия, жандармерията и на административни лица е формулиран просто като „армено-турско клане”.
Формулировката „армено-турско клане”, разбира се е болшевишка политическа лъжа, още по-голяма лъжа е „участието” в несъществувало „армено-турско клане”. Съветският Главлит и съветският административно-чекистки език в съветскто пространство са изтласкали от словесния оборот „арменските погроми”, „арменското клане” и самата тема за Геноцида над арменците.
2. Изтласкването извън официалната – политическа, юридическа, административна и художествено-публицистична риторика и от социалната памет на арменците в СССР, в това число в Съветска Армения на темата за клането на арменците и даже политизацията на просмукването на тази памет в социума до нивото на престъпление обаче не задоволяваше властта. Задачата беше поставена по-широко – да се забрани паметта до нивото на преживялите трагедията и оцелели индивиди и семейства. Да се забрави „личният случай”, „семейният случай”, свидетел на който се е оказал конкретен член или членове на семейството, „случай/факт с роднини или със съграждани”. Да се забрани да се помни, разбира се е доста по-сложна задача, но да се забрани да се говори, да се предава личната/семейната памет и да се следи за нейното социално разпространение се е оказало решима задача.
Чекистката агентурна мрежа зорко следеше и донасяше, на коя дата, в кое семейство, кой именно и на кого със сълзи е разказвал за мъченическото убийство на своите родители (деца, сестри, други роднини, съграждани ...), кой от неговите роднини е останал „в страната” (арменските бежанци от Западна Армения под думата „страна – էրգիր” разбирали най-вече напуснатата родина – Западна Армения) в плен при кюрдите или при турците или пък е изчезнал безследно, кой и как „в страната” се е борил за живота на арменците или даже за собствения си живот и за честта на своите роднини, или не дай си Боже, забравил за опасността, идваща от чекистите, е пял тъжна песен за тъгата по родината или песен за героичните защитници – федаини.
Такива хора следствените органи „привличаха” и наказваха. Даже емоционалното споменаване за родината – „страна”, се смяташе за „дашнакизъм” – ако не за членство в нея, то за симпатия към забранената националистическа партия „Дашнакцутюн”.
През 1934 година, на нивото на ЦК се е обсъждал въпросът за забраната на „даштакските” народни песни „Лястовичка” и „Жерав” [НАА, Ф. 1191, Оп. 4, Д. 101, Л. 2об], „заподозрени” от болшевиките в изразяване на тъгата на арменците по Западна Армения – част от родината. В песента „Лястовичка” пеещият моли лястовичката „да насочи полета си в скъпия му край”, а „Крунк” („Жеравът”) символизира героя, мечтаещ по-скоро да се завърне у дома и да свие гнездо на родната земя. Най-известната и любима в Армения песен за жерава е „Канче крунк” („Зовът на жерава”) в обработката на арменския композитор Комитас. В тази песен я няма заветната мечта за завръщане у дома, а звучи тъжният въпрос – молба: „Крунк, нямаш ли (ти) вести от родните страни?”. Заподозрените в „тъга по родината” обикновено ги наказвали със заточение, а през 1937 – 38 година, също и с разстрел.
Хората престанали да говорят. След десетилетия Погос Григорян ще пише за бежанците от областта Сасун в Западна Армения, живеещи в село Ахагчи в Талин: „ ... в жестоките години на болшевишкия режим, живееха в страх и ужас, заключили устата си, станали мълчаливи, спели в краварника и споделяли своите страдания, грижи и болка повече с добитъка, с воловете, отколкото с членовете на семейството си и със съседите”. [Григорян П., Сражаващият се Сасун, непобеденият Шеник, Ереван, 2012, стр. 44 (на арменски език)].
От края на 20-те години се развихри истински лов на обикновени хора, на селянии, които по един или друг начин бяха уличавани в „памет за родината” по отношение на Западна Армения. Особено се издирваха оцелелите участници в самоотбраната на арменците. До ден днешен, потомците на тези нещастни хора разказват, че през 1927-28 година, чекистите не напускали населените места, където живеели турко-арменците – западно-арменските бежанци (авторката има пред вид арменците, избягали от територията на днешна Турция, бел. прев.): „ ... всички западни арменци, всички мъже, които са се сражавали против турците, са били смятани за дашнаци, на първо място федаините. В съветските години например, западните арменци нямаха право да говорят от къде са дошли [тоест, нямаха имали право да казват, че са родом от Западна Армения и са избягали от там през годините на Геноцида]; тези, които говореха за това, бяха заточвани за това че уж били дашнаци и всички дашнаци бяха наречени кратко – „контра”. Съветският съюз ги смяташе за опасни... Даже в нашите домове бяха забранени нашите песни, не трябваше да ги пеем, някои ходеха и донасяха и затова изпращаха хората на заточение”.
Оцелелите организатори на самоотбраната на арменците, подложени на клане през 1915-16 година на територията на Западна Армения, се намираха на първо място под прицела на ЧК, а след това на ГПУ, НКВД. Нека не Ви мързи, прочетете моля мемоарите на хората за тези година: Сукиас Закарян от село Айкаван в Ширак разказва: „ ... в нашето село всички турски арменци ..., най-малко двадесет–двадесет и пет къщи бяха изселени и изпратени на заточение. След това заточваха цели улици, цели семейства, а след това започнаха да арестуват хората по отделно... За един оформиха обвинението така, щото той бил говорил лошо за коллхоза. Това беше лъжа. Никой не знаеше, какво е направил този човек... Какво е сторил? От там [от Западна Армения] той се е прехвърлил тук, спасявайки се с бягство – дойдоха, хванаха го и го отведоха. Какво е направил този човек тук? Какво е направил той на Съветския съюз? Той така и не е успял да разгледа, както трябва Съветския съюз, защото той едва се беше оказал в него...”.
Жителите на село Еразгаворс в Ширакска област са турски арменци, оцелели по време на Геноцида и установили се в Съветска Армения. Еразгаворс е село, разположено на границата с Турция. „От нашето село през тези години [в годините на сталинския терор] пострадаха около шестедесет семейства .. тримата братя на баща ми – Арам, Гарегин и Лексан ги арестуваха през 1937 година ... Колко хора от нашето село отведоха и унищожиха ... Просто ги убиха, телата им натовариха на камион, откараха ги и ги хвърлиха в яма на границата. Мястото на погребението беше на границата, то беше затворено, невъзможно беше да се види. След това заляха ямата с бетон, подравниха я, изтриха следите от лицето на земята ...”.
3. В съветската страна със затворени граници и затворена информаци, арменците не знаеха, останал ли е някой от техните съотечественици в Турция, който живее в тяхната изоставена родина? Какво е станало с техните съотечественици, които са били насилствено отведени, взети в плен, за заложници или са се скрили в планините? Частично за това са знаели тайните служби на СССР и както става ясно сега, посолството на СССР в Турция, понякога е засягало и положението на арменците в своите периодично изпращани доклади. Но това е била „строго секретна” информация, до такава степен секретна, че е била тайна дори и за партийните власти в Армения.
Ние, съветските арменци, практически едва през последните 10-15 години започваме да научаваме за това, че там – зад границата, в провинциите са останали арменци, че част от тях (каква част?) е била ислямизирана (тюркизирана, арабизирана, кюрдизирана), започнахме да научаваме за техните скиталчества, за приспособяването им към новите форми на изключване, за дерсимските погроми от 1937-38 година, повтарящи клането над арменците по форма и по методи, а също така и за процесите на тюркизация на други народи в Турция през 20-ия век. Така например, научихме за изселването на около 30000 арменци през 1929 година от Харберд, Диарбекир и Мардин в Алепо, за което американският консул съобщавал на своето правителство:
„Създава се впечатление, че турците са решили на всяка цена да се освободят от цялото християнско население в провинцията. Добралите се до Алепо са много болни и изтощени, разказват, че останалите в страната арменци са преследвани, арестувани, че заточението се смята за късмет”. [Christopher Walker, Armenia: The Survival of a Nation, Published by St. Martin's Press, London, 1980, p. 15; Dr. Tessa Hofmann, Armenians in Turkey Today, A Critical Assessment of the Situation of the Armenian Minority in the Turkish Republic (second edition), Uppsala, 2003, p.15, http://www.armenian.ch/gsa/Docs/faae02.pdf (прегледано на: 07.12.2017).; Мысырлян З. Задължителната миграция на арменците от вътрешните провинции на Турция (1929-1930). Преди и след Геноцида над арменците, Антилиас, 2011, стр. 18 (на арменски език)]. В приятелска Турция, чудовищните преследвания са продължавали, но на съветските арменци „не им се е полагало да знаят” за това.
Забележително е това, че ръководството на страната, наказващо за споменаване на клането на арменците, даже за произнасянето на словосъчетанието „Западна Армения”, периодично, в нужното за него време и в нужната форма, „си спомняло” за Геноцида над арменците. Така, когато възникнала опасност от война между Германия и СССР, на арменците им „напомнили” за заплахата от погроми над арменците. В брой 35 на вестник „Правда” от 1941 г. се „съобщава”:
„Арменският народ, както и всички свободни и равноправни народи на Съветския Съюз, възприе надвисналата над нашата страна смъртна опасност още по-дълбоко, защото в своята многовековна история той не веднъж е бил подхвърлян на нападения на чуждестранни насилници. Той знае, какво са това клане, погроми, глад, насилие. Арменският народ не е забравил физическото изтребване на арменците, организирано от предшественика на кървавия Хитлер – кайзер Вилхелм в годините на първата империалистическа война”.
Ето така на арменците им било „поръчано да си спомнят”, че тяхното физическо унищожаване е било планирано от кайзер Вилхелм, но им е било заповядано да „продължават да забравят” и по никакъв начин да не си спомнят „младотурците”, „кемалистите” и „Турция”. Естествено, Вие уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, също сте в това число. Вие, както и други граждани на СССР и пост съветските страни, естествено не знаете, че през 1949 година от цялото съветско Черноморско крайбрежие (украинското, руското и грузинското), от Армения и от Азербайджан са били депортирани „за вечни времена” в „спецпоселенията” на Сибир „дашнаци” и „бивши турски поданници” – същите тези арменци, които са оцелели при геноцида, заедно с децата им, родени в СССР, а също така и така наречените „репатрианти” – бежанците от своята родина. Ето го – документът за осъществяване на въпросното постановление на Съвета на министрите на СССР [ГА РФ, Ф. 9401, Оп. 2, Д. 42, Л. 101].
Учебниците по история не пишат за това и до ден днешен. А нали тези хора, както „постановчиците”, така и изпълнителите, са получавали медали, парични награди и други подобни „възвеличения” и героизации за фактическо престъпление. Техните паметници, под формата на различни монументи, бюстове и топонимия продължават да украсяват нашето съвременно ежедневие, напомняйки ни за неотдавнашното „велико миинало”. Защо не вземете да се обезпокоите за също такова изопачаване на неотдавнашната история, както за „случаите на изопачаване на историята на Великата Отечествена война в страните от постсъветското простанство”? Предлагам Ви, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, не да си давате труд да пътувате до там, а да поискате от Томския архив делото на „спецпреселниците” – „турци” от 1949 година. Знаете ли, какво ще откриете? О, несъмнено много интересни подробности.
Ще откриете например това, че много „турци” от Азербайджан, Грузия, Краснодар в спецпоселенията в Томска област са с фамилиите Аркелян, Оганян, Варданян, Акопян, Алексанян. Някои от тях или техните деца, продължават да недоумяват защо те – техните заточени родители, са били „турци”. Е, има там също и „турци” – лази, „турци” – понтийски гърци и прочее, но най-вече това са арменци – бежанци от Геноцида, „бивши турски поданници”, попаднали в „грижовните ръце” на хуманните съветски власти. И сега новата история, така наречената „репресология”, неволно разпространява нова лъжа за количеството на заточените „турци” и „арменци”, принуждавайки ги да търсят някакви малко от малко логични обяснения на това и да не ги намират. Източникът просто безсъвестно лъже.
Как да вярваме на официалната история за тази страшна война, ако много хора разполагат с примели на изопачаване на собствената им история, не преразгледани и не преосмислени до ден днешен. Вас Ви безпокои, че „Стратегическият съюзник на Русия – Армения, е издигнала паметник в центъра на Ереван на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх – Гарегин Нжде”. По-рано, Министерството на външните работи на Русия, коментирайки поставянето на този паметник, заяви: „Непонятно е, защо е поставен посоченият паметник”. Също така, в руското външнополитическо ведомство изразиха надежда, че в основата на официалната позиция на Ереван все пак ще залегне резолюцията, приета от Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които спомагат на ескалацията на съвременни форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаните с тях други форми на нетърпимост”.
За съжаление, Вие не търсите доказателства, Вас ви задоволява думата „колаборационист”. И разбира се, заобикаляте отстрани темата за героизацията на съветските отрепки. В това число и по арменската част. Например темата за изтъкнатия съветски ... Анастас Микоян. Колко дълго арменските власти искат да му поставят поредния паметник. На съучастника в много злодеяния. Съучастника в разстрела на новочеркаските работници, на полските военни. По частта за „арменските излитания” за сега ще си замълча, за тях много се писа и обсъжда в арменската преса.
Но, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, Вие как мислите, не спомага ли премълчаването на тези „геройства” за нова агресия, нови геноциди, нови репресии? Нови изопачавания?
Да се върнем на паметниците, защото види се, Вас силно ви безпокои не самата история, не фактите, а именна темата за паметниците. Вие разбира се, не знаете, че съвсем неотдавна по искане на съвременна Турция, руските власти махнаха паметника на генерала от царска Русия – Андраник Озанян в Сочи. Само за това, че той е спасил живота на хиляди бежанци – арменци в Западна Армения и в тежки отбранителни боеве заедно с арменските доброволци е спасил и е прехвърлил в руското Закавказие някаква част от останалите без подслон, ранени, осакатени, нещастни деца, жени и старци. Това е било преди революцията и преди побратимяването на Съветска Русия с кемалистка Турция. Това е било в хода на Първата световна война, не по-малко страшна и жестока война, когато Русия е воювала срещу Османската империя.
Тогава Андраник е бил герой в Русия и „бандит” – в Турция. След болшевишката революция той напуснал Армения, а в СССР го прекръстили на „дашнакска отрепка”, на „бандит”. Колко спасени хора са криели неговата пожълтяла фотография от зорките очи на чекистите, колко деца в сиропиталищата или просто бездомни деца са се молили за Андраник и са продължавали да очакват помощ от него. Но да се произнася на глас името на Андраник, о, това се равнявало на престъпление, на „контрареволюционност”, смятало се е за „антисъветщина”. Защо? След разпадането на СССР, докато новите руски власт все още не се бяха определили в параметрите на „героизацията”, благодарните потомци на спасените са му поставили паметник в село Лазаревско, недалече от град Сочи. След това „определилите се” руски власти, махнали този скромен паметник по искане на Турция. Андраник Озанян не е политически деятел, той е бил военен и воювал на страната на Русия. Всъщност, той навярно е воювал не за някаква идеология, а за физическото спасение на своите съотечественици.
СССР идеологизирал и политизирал неговото минало по мерките на турските власти. Сега върви процес на преразглеждане на „героите” и на „отрепките” не според деянията им, а според съветските мерки. Как да вникнат постсъветските страни и народи в новите реалности на Руската федерация? Как да се определи „стратегическият съюзник” на Русия сред постоянно променящите се вкусове на руските власти? На нас с Вас често не съвпадат не само „мерките”, но също така и разбирането на самата история. Защо пък Вие – Русия, стратегическият партньор на Армения, не вземете да се определите твърдо във вашия колебаещ се колаборационизъм с геноцидна Турция? В края на краищата, арменците не са единствените жертви, има и гърци, асирийци, язиди, дерсимци. Колко пъти още тази страна трябва да доказва своята престъпна същност?
Превод: доц. д-р Теодор Дечев