В доклада на Human Rights Watch за „Черния януари в Азербайджан“ се посочва: „В действителност насилието, използвано от Съветската армия в нощта на 19 срещу 20 януари, е толкова несъразмерно със съпротивата, оказана от азербайджанците, че би могло да се определи като упражняване на колективно наказание“. Всъщност трагедията от 20 януари е политически мотивирана и е най-бруталната сред военните нашествия на съветските войски в Алмати (1986), Тбилиси (1989) и Вилнюс (1991).
На 20 януари 2022 г. се отбелязват 32 години от военното нахлуване и жестоките убийства на цивилни граждани в град Баку, Азербайджан, извършени от силите на Съветската армия на 20 януари 1990 г. В отговор на надигащото се движение за национална независимост, съветското ръководство изпраща близо 26 000 войници с тежка военна техника да щурмуват град Баку в операция, наречена „Удар“.
В резултат на тази масирана репресия загиват 147 цивилни граждани и биват ранени около 800 човека. Настъплението започва в полунощ, като бива приложено извънредно насилие над деца, жени и възрастни хора. Независимо от това, събитието отваря героична страница в историята на борбата на азербайджанския народ за свобода и независимост. Насилственото потушаване поставя край на 70-годишната съветска власт в Азербайджан и довежда до възстановяването на националната му независимост.
Събитията от 20 януари биват провокирани най-вече поради териториалните претенции на съседна Армения, която иска анексирането на Нагорно-Карабахската автономна област (НКАО) на Азербайджан. На 1 декември 1989 г. Върховният съвет на Арменската ССР взема безпрецедентното решение за „обединение“ на Арменската ССР и НКАО, като по този начин грубо нарушава Конституцията на СССР и Азербайджанската ССР. Това решение оказва много сериозно въздействие върху по-нататъшните отношения между двете републики, като разпалва масова омраза между тях. Също така поставя основата за кърваво етническо прочистване на местното азербайджанско население в Армения.
До януари 1990 г. цялото азербайджанско население, което живее в Армения, бива насилствено прогонено от местата си на постоянно пребиваване. В опит да бъдат изселени от Армения, около 300 000 азербайджанци биват подложени на убийства, изтезания и преследвания и са принудени да търсят убежище в Азербайджан. Тези разселени азербайджанци - лишени от дом и подслон - се заселват главно в Баку и предградията му.
Незаконната и враждебна политика на арменските власти разпалва гняв сред азербайджанците, което довежда до масовия им протест срещу двойствената и безхаберна позиция на ръководството на СССР по този въпрос. През 1989-1990 г. стотици хиляди хора излизат на централния площад (сега площад на Свободата) и по улиците на Баку, за да протестират срещу претенциите на арменските сепаратисти целящи да откъснат района на Нагорни Карабах от Азербайджан и да го присъединят към Армения.
За да потуши тези мирни демонстрации в Баку, генералният секретар на Комунистическата партия на СССР, Михаил Горбачов, изпраща в Баку военния контингент на съветската армия, а също и специалните части. Както по-късно бива заявено от Д. Язов, министър на отбраната на СССР, използването на сила в Баку има за цел да предотврати превземането на властта в Азербайджан от некомунистическата опозиция, както и да гарантира оставането на власт на комунистическото правителство.
В навечерието на нападението спецчастите на Съветската армия атакуват сградата на държавната телевизия в Баку и прекъсват националното телевизионно и радио излъчване, като по този начин преустановяват разпространението на новини сред местната и международната общност. Така хората биват лишени от достъп до информация за навлизането на съветските войски в града. Ако са били предварително предупредени, мирните цивилни граждани са могли да напуснат улиците и така да спасят живота си. Така или иначе, заповедта армията да използва сила срещу цивилни граждани не може да бъде оправдана при никакви обстоятелства.
Надъхани с омраза към местното население и под въздействието на алкохол и наркотици, съветските войници стрелят безразборно по жени, възрастни хора и бебета; на жестоки убийства биват подложени дори шофьорите на линейките и лекарите. Танкове и бронирани транспортьори прегазват цивилни автомобили и линейки с хора вътре. Електричеството на болниците бива прекъснато, за да не бъде оказана медицинска помощ на ранените.
В доклада на Human Rights Watch за „Черния януари в Азербайджан“ се посочва: „В действителност насилието, използвано от Съветската армия в нощта на 19 срещу 20 януари, е толкова несъразмерно със съпротивата, оказана от азербайджанците, че би могло да се определи като упражняване на колективно наказание“. Всъщност трагедията от 20 януари е политически мотивирана и е най-бруталната сред военните нашествия на съветските войски в Алмати (1986), Тбилиси (1989) и Вилнюс (1991).
Въпреки че азербайджанският народ претърпява големи загуби в трагедията на 20 януари 1990 г., гордостта и достойнството му остават незасегнати. “Черният януари” е повратна точка в историята на Азербайджан и се превръща в ярък израз на храбростта и решителността на азербайджанците да възстановят своята национална независимост.
Източник: Посолство на Азербайджанската република в Република България