В нощта на 25-ти срещу 26-ти февруари 2018 г., се навършват 26 години от масовото избиване на цивилни граждани – азербайджанци, след превземането на град Ходжали в Нагорни Карабах от арменски въоръжени сили. Това е повод да предложим на вниманието на читателите тези редове. Предложеният по-долу текст е част от изследване на крайните форми на жестокост, проявяване по време на военни действия в най-ново време, най-вече през втората половина на 20-ти век. Това е резултат от продължителна по време работа, съвместно с Ивайло Попов, дипломант в магистърска програма във Висшето училище по сигурност и икономика (ВУСИ) в град Пловдив. Написаното по никакъв начин не трябва да се приема като опит за създаване на негативно отношение към арменците, където и да живеят те – в Армения, в Нагорни Карабах или в България. Също така, по никакъв начин не бива да се търси каквато и да е връзка между публикацията и неотдавнашното посещение на президента Румен Радев в Армения. Тук става дума за научен текст, а не за пропаганден материал.
Пролог
Доста изтъркана фраза е, че двадесетият век е може би най-кървавият в човешката история. Ако за цялата човешка история не можем да бъдем напълно сигурни, то за новата и най-новата история трябва да приемем тази констатация. Това е лесно разбираемо, като се има пред вид фактът, че през 20-ия век сме свидетели на две световни войни и поне на две масови изтребления по етнически принцип – Холокостът и изтреблението на арменците по време на Първата световна война.
Огромните мащаби на насилието през двадесетия век, съчетани с буквалното индустриализиране на убиването, поставят пред човечеството най-различни въпроси от правен, етичен и политически характер. Когато се говори за тях обаче, не бива да се съсредоточаваме само върху изброените няколко масови изтребления на хора. Насилието, преднамереното систематично избиване на хора по етнически принцип, станало известно като „етническо прочистване“ и хладнокръвния подход към всичко това от страна на извършителите е явление, което съпътства историята на човечеството през целия двадесети век - от англо-бурската война през първите години на века, та до последните му дни, когато разпадането на СССР и на Югославия е белязано с безогледно избиване на „другите“ по етнически и верски принцип.
По ирония на съдбата, точно в двете държави – СССР и Югославия, където непрекъснато се тръбеше, че националният въпрос е решен изцяло в духа на социалистическата демокрация, дружбата и братството между съответните съюзени народи (в Югославия имаше дори магистрала с името „Братство и единство“, като по-голямата част от нея беше точно на територията на Босна и Херцеговина, като част от СФРЮ) станахме свидетели на „развод“ между отделните нации, придружен с конфликти с голяма интензивност и кръвопролития.
Докато конфликтите в Югославия бяха постоянно пред очите на публиката и се следяха едва ли не под лупа, то войната между Армения и Азербайджан през 1991 – 1992 година до голяма степен остана в страни от общественото внимание. Събитията се стекоха така, че клането в Сребреница стана нарицателно за масово убийство и престъпление срещу човечеството, докато сходни събития от войната между Армения и Азербайджан останаха почти неизвестни.
Пак по ирония на съдбата, едно от най-големите военни престъпления по време на тази война – клането в Ходжали, е дело на арменската страна, която ние винаги разглеждаме като колективна жертва, в контекста на масовите убийства по етнически признак и етническите прочиствания, извършени в Османската империя, особено по време на Първата световна война.
Клането в Ходжали
Томас де Ваал дава еднозначна оценка на емоционалната подкладка на събитията, свързани с Нагорни Карабах в Азербайджан и Армения. Той пише: „През 1988 година както в Армения, така и в Азербайджан, само един проблем – въпросът за Нагорни Карабах, можеше да разпали страстите и да изкара хората на улицата. „Говорих със стотици хора - разказва московският чиновник Вячеслав Михайлов, който по служебни причини многократно е пребивавал и в двете републики. Не съм срещнал нито един арменец или азербайсжанец, от пастир до академик, който да е заел компромисна позиция по този въпрос“. [8] (Томас де Ваал е интервюирал Вячеслав Михайлов на 05 декември 2000 г.).
Когато се разисква въпросът за отговорността за събитията в Ходжали, трябва да се има пред вид фактът, че през месец ноември 1991 г. е образувана въоръжена формация под името Национално-освободителна армия на Арцах (НОАА), в която според арменската страна са били обединени всички арменски въоръжени отряди от Нагорни Карабах. Те са се намирали под единно команване и са били подчинени на властите на самопровъзгласилата се Нагорно-Карабахска република. [9]
През януари 1992 г. започва настъпление на въоръжените сили на Азербайджан в посока на важния населен пункт Аскеран (населено масто с 2000 жители, най-вече арменци). В случай на успех на азерското настъпление, резултатът е щял да бъде свалянето на блокадата на Ходжали.
По брой жители, в началото на 1992 година, Ходжали се намира на второ място сред населените места в Нагорни Карабах с азербайджанско население. Пътят, свързващ Степанакерт с Аскеран и отиващ към големия азербайджански районен център Агдам, минава през Ходжали. Там е и единственото функциониращо летище в Нагорни Карабах по това време. От 1990 г. летището се контролира от подразделение на прословутия ОМОН на Министерството на вътрешните работи на Азербайджан.
За стратегическото значение на Ходжали като мотив за действията на арменските въоръжени сили ще стане дума малко по-долу. Тук само ще подчертаем, че арменските власти многократно са демонстрирали враждебното си отношение към интензивното строителство в Ходжали и настаняването там на азербайджанци – бежанци от Армения, на азербайджанци – бежанци от Степанакерт и от други населени пунктове в Нагорни Карабах, както и на месхетински турци – бежанци от Узбекистан.
От есента на 1991 г. Ходжали е практически блокиран от арменските въоръжени сили. След извеждането на вътрешните войски на бившия СССР от Нагорни Карабах, по преценката на наблюдателите, Ходжали е напълно блокиран. От месец януари 1992 г., в града вече няма електричество. Част от населението напуска града, но до пълна евакуация не се стига, въпреки настойчивите молби на ръководителя на изпълнителната власт в града – Елман Мамедов. [9] По време на този етап от арменско–азербайджанската война и двете страни избягват да евакуират мирното население от зоните на военните действия, защото смятат, че „евакуацията на населението означава подготовка за предаване на територията на противника“. [9]
На 25 февруари 1992 г. арменските въоръжени формирования щурмуват Ходжали. Артилерийският обстрел на Ходжали започва около 23:00 часа през нощта на 25-ти срещу 26-ти февруари 1992 г. Унищожени са казарамата в града, която се е намирала насред жилищен комплекс и форпостовете на азербайджанската отбрана. Арменската пехота нахлува в града между 1 часа и 4 часа на 26 февруари 1992 г.
Според арменските източници организираната съпротива на азербайджанците е била бързо сломена. Наблюдателите отбелязват, че разрушенията в Ходжали потвърждават факта, че е имало артилерийска подготовка преди щурма, но видът им не говори за някакви упорити улични боеве. И действително, последното огнище на съпротива е ликвидирано от арменците около 7 часа сутринта на 26 февруари 1992 г. Арменската страна съобщава, че дала само 10-12 убити по време на операцията. [9]
След началото на щурма, част от населението на Ходжали панически побягва извън града, опитвайки се да се оттегли към Агдам. Според разследването на „Мемориал“, сред някои от групите на бежанците е имало и въоръжени бойци от гарнизона на града.
Може да се смята за доказано, че арменската страна е искала мирното население да напусне Ходжали и че това е била една от целите на операцията по превземането му. Подробности по този въпрос, както и за оставения „свободен коридор“ по десния бряг на река Каркар, са дадени по-нататък. Установено е, че бягащите от града са се изтегляли по два маршрута, като повечето са бягали точно по оставения „свободен коридор“, макар че повечето от тях не са знаели за съществуването му.
Точно тези бежанци са били жестоко обстрелвани от арменски застави, разположени по маршрута и се дават голям брой жертви. Изчисленията, базиращи се на скоростта на изтеглящите се и на местоположението на масовото избиване, показват, че разстрелът на бежанците е станал на развиделяване.
По-малката група бежанци, тръгнала по алтернативен маршрут, също е била обстрелвана.
Част от бягащите все пак успяват да стигнат до Агдам, но други - измъкнали се от обстрела, замръзват, докато се лутат из планината. Известна част от бежанците е пленена при селата Пирджамал и Нахичеваник. Има многобройни свидетелски показания, че са разстреляни и пленници. [9]
Мястото на масовата гибел на бежанците, тръгнали по първия маршрут, е фотодокументирано и заснето на видеофилм, докато азербайджанските сили извозват телата на убитите с вертолети в Агдам. От заснетите кадри се вижда, че телата на убитите са разпръснати на значителна площ. Сред жертвите преобладават жени и възрастни хора, като има и убити деца, както и хора в униформа.
Специално в Агдам са докарани около 200 тела на убити. (Трябва да се има пред вид, че това е само част от жертвите). На няколко десетки от тях има следи от гавра с труповете. Лекарите от санитарния влак в Агдам са открили не по-малко от четири скалпирани тела и едно с отрязана глава. В Агдам е проведена държавна съдебно–медицинска експертиза на 181 тела, като 130 са на мъже, 51 на жени. От тези 181 тела, 13 са на деца. Експертизата констатира, че причина за смъртта на 151 души са огнестрелни рани, на 20 души – рани от осколки, а 10 души са убити чрез удар с тъп предмет (примерно – приклад). [9]
От своя страна, представителите на арменската страна от самопровъзгласилата се Нагорно Карабахска република съобщават на представителите на „Мемориал“, че „с тяхно разрешение в Агдам са били извозени 120 – 130 трупа“. 96 тела са били погребани в Агдам, а останалите са отнесени от роднините на убитите.
В дневника на санитарния влак в град Агдам, през който са минали почти всички пострадали жители и въоръжени защитници на Ходжали, са отбелязани 598 ранени и тежко измръзнали. В дневника е вписан случай и на човек, който е бил скалпиран жив.
В доклада на „Мемориал“ се отбелязва, че при оценката на загиналите жители на Ходжали трябва да се отчита фактът, че има голям брой загинали не само от обстрела (телата на част от разстреляните е откарана в Агдам) но и на голям брой замръзнали по време на лутането из планината. Фиксирани са показанията на жена, която е загубила трите си деца поради измръзване. Според наблюдателите, на практика е невъзможно да се установи точният брой на загиналите поради измръзване. Според съобщение на вестник „Карабах“ от 26 март 1992 г., цитирано от „Мемориал“, комисията за подпомагане на бежанците от Ходжали е отпуснала помощи на 476 семейства на загинали. [9]
Арменските представители се оправдават за избиването на бежанците в „свободния коридор“ с това, че заедно с бежанците са се изтегляли и въоръжени азербайджански бойци. По-нататък ще бъде цитиран един от отговорните участници в операцията от арменска страна, според когото желанието на арменското командуване е било през оставения „свободен коридор“ да се изтеглят и „азербайджанските аскери“, за да не бъдат последните принудени да се бият до край в Ходжали. [10] В този смисъл, оправданието на „официалните представители на Нагорно Карабахската република не е никак убедително, нито пък логично.
Като официална реакция на арменската страна в конфликта може да се отбележи изявление на Върховния съвет на Нагорно Карабахската република, в което се изказва съжаление за случаите на жестокости при превземането на Ходжали. Независимо от това, не са предприети никакви опити за разследване на извършените престъпления около превземането на Ходжали. [9] В разговорите си с представителите на „Мемориал“, официалните арменски лица не са отричали, че „при превземането на Ходжали е възможно да са били извършени зверства, тъй като сред членовете на арменските въоръжени отряди е имало озлобени хора, чиито роднини са били убити от азербайджанците, а също така и хора с криминално минало“.
Не е никак радостна и съдбата на тези жители на Ходжали, които остават в града след превземането му от арменците. Те наброяват около 300 души, сред които са и 86 месхетински турци. Според показанията на местните жители, на участници в щурма на Ходжали, на „официални длъжностни лица на Нагорно Карабахската република“ и журналисти, останалите в Ходжали цивилни са били взети в плен и в рамките на три денонощия са отведени в Степанакерт, в населеното място Красное село и в изолатора в Аскеран.
Някои от пленниците, с разрешението на ръководството на Нагорно Карабахската република, са били взети в домовете на арменски семейства, които са имали роднини, задържани на територията на Азербайджан.
Наблюдателите от „Мемориал“ твърдят, че пленените мъже в Степанакерт са били подлагани на побоища, докато жените и децата не са били измъчвани. Имало е обаче случаи на изнасилвания на жени, в това число и на непълнолетни.
Според арменската страна всички жени и деца са били предадени на азербайджанските власти в рамките на една седмица. Това общо взето се потвърждава от свидетелствата и на двете воюващи страни пред средствата за масово осведомяване. Наблюдателите обобщават, че към 28 март 1992 г. на азербайджанците са били предадени повече от 700 пленени жители на Ходжали, задържани както в града, така и по пътя към Агдам. Освободените са предимно жени и деца. [9]
Едновременно с това има достоверни данни, че жени, деца, в по-малка степен и мъже, са били държани като „материал за размяна“. Различни наблюдатели установяват, че на 13 март 1992 г. в Аскеран все още са били държани като заложници жители на Ходжали. Между тях е имало и жени и млади девойки. Потвърдено е, че и по-късно е имало задържани жени като заложници в Аскеран. [9]
Докладът на правозащитния център „Мемориал“ за масовите нарушения на правата на човека, свързани с превземането на населения пункт Ходжали в нощта на 25 срещу 26 февруари 1992 г. от въоръжени формирования съдържат следните важни заключения:
„При осъществяването на операцията по превземането на град Ходжали са станали масови насилия над мирното население на този град.
Декларираното предоставяне на „свободен коридор“ за излизане на населението от Ходжали може да се разглежда, било като преднамерени действия на длъжностните лица на Нагорно Карабахската Република (НКР) по „очистване“ на града от жителите му, било като признание от страна на властите в НКР, че те не са в състояние да осигурят на мирното население на контролираната от тях територия съблюдаване на правата на човека, независимо от принадлежността му към една или друга националност.
Информацията за наличие на „свободен коридор“ не е била доведена до знанието на основната маса жители на Ходжали.
Останалото в Ходжали, след завземането му от арменските отряди, мирно население е било депортирано. Тези действия са се извършвали организирано, много от депортираните са били държани в Степанакерт, което явно сочи, че за това е имало разпореждания на властите на НКР“. [9]
Отделихме такова внимание на доклада на „Мемориал“, защото става дума за един от възможно най-неутралните източници в случая. Ако някой се запознае с пълния текст на цитирания тук доклад ще види, че на азербайджанската страна също не е спестено нищо, особено що се отнася до обстрелването на Степанакерт със системи за залпов огън „Град“.
Трябва обаче да се отбележи, че обобщените резултати от азербайджанското разследване не влизат в колизия с цитираните до тук данни от независими източници. В началото азербайджанците не смеят да коментират трагедията в пълния й мащаб, защото официалните власти се страхуват, че гневът на обществото ще се обърне срещу тях.
За това те са имали определени основания. Когато в джамията в Агдам започват да редят донасяните мъртви тела на дюшеци на пода, хората започват да хулят президента на Азербайджан - Аяз Муталибов, за това, че не е успял да защити азербайджанците в Нагорни Карабах. Около джамията се струпват стотици азери, които се молят за убитите. Някои припадат при вида на избитите си роднини, докарани с камиони минути по-рано. Създава се много голямо обществено напрежение. [7]
След това следва кратък период, в който официалните власти в Азербайджан рязко вдигат броя на убитите в съобщенията си, говорейки за над 1000 жертви.
Скоро след това обаче данните са прецизирани. В крайна сметка според официалните данни на прокуратурата на Азербайджан са убити 613 души. От тях 106 са жени, 63 са деца и 70 са възрастни хора. Като заложници са били взети 1275 души, а съдбата на 150 души остава неизвестна и до ден днешен – те са безследно изчезнали. В резултат на трагедията 487 жители на Ходжали са тежко осакатени, включително 76 малки деца. Шест семейства са изцяло изтребени, 26 деца са изгубили родителите си, а 130 деца са загубили единия си родител и са останали сираци. От избитите, 56 души са убити с особена жестокост – изгорени живи, скалпирани, обезглавени, с извадени очи или прободени с щикове – включително и бременни жени. [11]
Според азербайджанската страна случилото се в Ходжали е геноцид. Масовото убийство в това населено място е официално осъдено от: Босна и Херцеговина, Гватемала, Джибути, Йордания, Колумбия, Мексико, Организацията „Ислямска конференция“, Пакистан, Панама, Перу, Судан, 20 щата на САЩ, Хондурас и от Чешката република. (http://mfa.gov.az/en/content/795?options=content&id=854 ).
В решението си от 22 април 2010 г. Европейският съд по правата на човека стига до един важен извод по отношение на престъплението, извършено в Ходжали, като квалифицира поведението на тези, които осъществяват нападението като „актове с особена тежест, които може да бъдат определени като военни престъпления или престъпления срещу човечеството“.
Добре документирана трагедия
Независимо, че днес погромите в Ходжали и масовото избиване на мирно население не са сред често цитираните от медиите примери на етническо прочистване, те са добре документирани от независими източници. Достоверността на факта на самото насилие и етническо прочистване не може да се постави под съмнение.
Първи съобщава за драмата в Ходжали журналистът Томас Голц (Thomas Goltz). На 27 февруари 1992 година, той съобщава от град Агдам първата информация за убийствата. Още тогава той съобщава за над 500 убити. [1] Впоследствие броят им нараства до над 600.
Сведенията на журналиста са от имама в Ходжали, който съобщава, че разполага с поименен списък на 477 убити. Към този ден в Баку все още са крайно предпазливи и говорят за около 100 жертви, а арменската страна твърди, че има само двама убити азербайджанци. Става така, че двете противостоящи страна научават значително по-точни данни от страниците на „The Washington Post“.
Всъщност, има сериозно съмнение, че данните за броя на убитите първоначално са били намалявани преднамерено, защото мащабът на избиването е бил шокиращ. Голц съобщава за мнението на анонимен азербайджански държавен служител, според когото в Баку би избухнал бунт, ако на обществеността стане известен точният брой на убитите. Журналистът съобщава и за първите 27 души, убити в Ходжали, които са погребани в Агдам. [1]
Информацията на Голц е потвърдена и от кореспондента на Reuters в Агдам – Елиф Кабан (Elif Kaban). Кореспонденцията на Reuters е цитирана на 29 февруари 1992 г. от “The Independent”. В нея се съобщава за голям брой убити в Ходжали, както и аз отчаянието на оцелелите, които се нахвърлят върху журналистите с обвинението, че „само наблюдават“ ставащото.
На 01 март 1992 г. “The Sunday Times” помества нова кореспонденция на Голц от Агдам под заглавието „Арменски войници избиват стотици хора от бежанските семейства“. [2] В тази кореспонденция, броят на застреляните и избити с щикове азери е определен като „повече от 450“. Отделно се цитира администрацията на моргата в Агдам, където до този момент са били регистрирани 479 смъртни случая, а броят на вече погребаните е 29 души. Цитирани са и лекарите от болницата в Агдам, според които там са приети 140 оцелели – всичките с огнестрелни или прободни рани. [2]
На 02 март 1992 г. “The Times” съобщава за мисията на Анатол Лийвен в Азербайджан. [3] Лийвен разследва съобщенията за масови убийства от страна на арменските въоръжени сили и попада под обстрел, докато лети с хеликоптер над театъра на събитията. Той съобщава за голям брой тела на убити, които наблюдава от въздуха по време на полета си около Ходжали. Всъщност, той успява да се качи на хеликоптер от гражданската авиация, на екипажа на който е възложена задачата да прибира телата на избитите цивилни. На самолета лети и телевизионен оператор, който заснема „няколко дузини“ убити. [3]
Хеликоптерът на който лети Лийвен успява да вземе на борда си четири от телата. При кацането обратно на летището, Лийвен има възможност да разгледа телата на трима убити – двама възрастни и едно дете – момиченци. И тримата са застреляни. [3] Лийвен успява да разгледа впоследствие телата и на още 31 убити, докарани в Агдам. Той свидетелства, че от тях само трима не са били цивилни. Тримата униформени убити са включвали един азербайджански милиционер и двама бойци – доброволци. [5]
Участието на Анатол Лийвен в разследването на етническото прочистване в Ходжали е от особено значение, защото става дума за човек с много висока научна и журналистическа репутация, както и с много сериозна компетентност. Питър Пол Анатол Лийвен (Peter Paul Anatol Lieven) е роден на 28 юни 1960 г. Той е британец, учен и журналист, носител на награда за журналистика на името на Джордж Оруел. Лийвен е старши изследовател по проблемите на глобалната стратегия на САЩ и на войната срещу тероризма във фондация „Нова Америка“ (New America Foundation). Той е ръководител на изследванията в областта на международните отношения и тероризма и гост професор в “King’s College” в Лондон.
Между 2000 и 2005 година Лийвен работи над проблемите на международната политика и политиката по сигурността в световно известния Институт „Карнеги“ (Carnegie Endowment for International Peace). Журналистическата му кариера включва работа за „Файненшъл Таймс“, при която в различни периоди той отговаря за Централна Европа, за Пакистан (където живее през 80-те години на миналия век), Афганистан, бившия Съветски съюз и Русия – включително и по времето на Първата чеченска война. Работил е и като кореспондент в Индия на свободна практика. Бил е редактор в Международния институт за стратегически изследвания в Лондон и в отдела за Източната служба на британската обществена медия BBC. Има докторат по история от университета в Кеймбридж.
На 03 март 1992 г. “The Times” съобщава, че в района на Ходжали е сключено местно примирие, за да могат азербайджанците да съберат телата на убитите си, както и за да могат да се приберат бежанците, които продължават да се крият в планината и в гората наоколо. Журналистите съобщават, че всички убити, които са видели са били обикновени хора, облечени в бедно, работническо облекло. Сред жертвите са преброени и осем жени и три малки деца. Идентифицирани са телата на две семейства, които са избити заедно. Някои от убитите, включително и едно малко момиченце, имат ужасни рани на главите. Оцелели разказват, че арменските войници са стреляли от упор във вече падналите на земята хора. [6]
Същият ден репортер на BBC съобщава в предаване на живо по сутрешните новини (от 07:37 часа), че е преброил телата на повече от 100 азери – мъже, жени и деца, както и на едно бебе, които са били застреляни от упор в главите. Пак по ранните новини (този път в 08:12 часа) са показани кадри, на които се виждат телата на избити цивилни граждани, събрани в планините около Ходжали. Репортерът на BBC и неговият телевизионен оператор потвърждават, че са преброени телата на повече от 100 души – мъже, жени и деца, избити от арменските бойци. Всичките имат огнестрелни рани в главите, като оценката е, че изстрелите са дадени от разстояние, което е по-малко от един метър. От азербайджанска страна вече се говори за над 1000 убити азери.
Пак на 03 март 1992 г. в “The Washington Times” е публикувана кореспонденцията на Браян Килън (Brian Killen), който съобщава от Агдам нови подробности. [7] В публикацията, озаглавена „Докладите за зверства ужасяват Азербайджан“, Килън нарича убийствата в Ходжали „най-лошото клане в 4-годишните боеве за оспорваната територия“.
В кореспонденцията се съобщава, че група журналисти и азербайджански държавни служители са успели да направят кратко посещение в превзетия от арменците град Ходжали. Те са долетели там със санитарен хеликоптер на гражданската авиация, носещ знаците на Червения кръст, който е бил съпровождан от два военни хеликоптера МИ-24 на вече бившата, но все още присъстваща в региона Съветска армия. Групата успяла да качи на борда на вертолета телата на три деца. Групата остава на земята не повече от 15 минути. Когато виждат вертолета, арменските бойци откриват огън и той е принуден да отлети. [7]
Руски журналист съобщава, че на разстояние 45-50 метра от мястото на приземяване на хеликоптера, той е преброил поне 30 трупа. Участници в мисията потвърждават съобщенията на хора, участвали в събирането на телата на мъртвите от горите около Ходжали, че на много от телата липсват части от черепите, защото явно е стреляно от упор. Азербайджанският държавен служител Асад Фараджев свидетелства, че „жени и деца са били скалпирани“. [7]
В тази публикация във “The Washington Times” за първи път са огласени показанията на фоторепортера на Reuters – Frédérique Lengaigne. Тя съобщава, че е видяла два камиона, пълни с тела на избити азери на път за Агдам. В единия тя е успяла да преброи 35 тела. В другия според нея броят е бил вероятно същият. На някои от телата са били отрязани главите, други са били силно обгорени. Всички убити са били мъже, но само няколко са имали камуфлажни военни униформи. [7]
Frédérique Lengaigne е цитирана със същите данни и в публикацията на “New York Times” от 03 март 1992 г., озаглавена „Съобщава се за клане, извършено от арменците“. [4] Пилотът на хеликоптера, който е летял с телевизионни оператори и журналисти над района на Ходжали също е потвърдил, че е видял разпръснати трупове около града, както и десетки мъртви тела в близост до пролома Аскеран – планински проход, намиращ се на няколко километра от Агдам.
През 1992 г., Frederique Lengaigne работи за агенция Reuters в Москва, като фотодокументира разпадането на Съветския съюз. С избухването на сраженията в Нагорни Карабах в края на 1991 и началото на 1992 година, тя заминава за Азербайджан и остава в град Агдам до края на месец февруари 1992 г. Lengaigne става свидетел на потока от бежанци, спасяващи се от Ходжали, както и на товарите с мъртви тела, докарвани от там - след най-кървавата нощ на войната между Армения и Азербайджан. (613 убити и 150 изчезнали безследно). Фотоархивът на Frédérique Lengaigne (http://xocali.org/en/index.php?p=photo_archive_lengaigne ) е несъмнено един от най-подробните и разтърсващи документи от драмата в Ходжали. (Фото свидетелства на етническото прочистване в Ходжали са ни оставили и руската журналистка Виктория Ивлева - http://xocali.org/en/index.php?p=photo_archive_ivleva, както и фоторепотерът на РИА-Новости, Р. Мангасарян, който е запечатал кадри, показващи пълното опустошаване на Ходжали след превземането му от арменските сили).
(Следва продължение. В него ще бъдът разгледани въпросите за стратегическото значение на град Ходжали, като причина, предизвестила погрома над мирното му население и възможните мотиви за масовите убийства на цивилни граждани в нощта на 25 срещу 26 февруари 1992 г.)
Използувана литература:
[1] Goltz Thomas, Nagorno-Karabakh Victims Buried in Azerbaijani Town, The Washington Post, February 28, 1992, https://www.washingtonpost.com/archive/politics/1992/02/28/nagorno-karabakh-victims-buried-in-azerbaijani-town/9d179769-e6bb-4476-8807-8d5133d40205/?utm_term=.a8d95f909517
[2] Goltz Thomas, Armenian Soldiers Massacre Hundreds of Fleeing Families, The Sunday Times, 1 march 1992.
[3] Corpses litter Hills in Karabakh, The Times, 2 March, 1992.
[4] Massacre by Armenians Being Reported, The New York Times, March 3, 1992, http://www.nytimes.com/1992/03/03/world/massacre-by-armenians-being-reported.html
[5] Lieven Anatol, Massacre Uncovered, The Times, 3 March, 1992.
[6] Bodies Mark Site of Karabagh Massacre. The Times, 3 March 1992.
[7] Killen Brian, Atrocity Reports Horrify Azerbaijan, The Washington Times, 3 March 1992.
[8] Де Ваал Том, Глава 6. 1988 – 1990 г.г., Азербайджанская трагедия, Главы из русского издания книги „Черный сад“, http://news.bbc.co.uk/hi/russian/in_depth/newsid_4664000/4664799.stm
[9] Доклад правозащитного центра „Мемориал“ о массовых нарушениях прав человека, связанных с занятием населенного пункта Ходжали в ночь с 25 на 26 февраля 1992 г. вооруженными формированиями, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/HOJALY/Chapter1.htm#_VPID_5
[10] Мелик – Шахназарян Левон, Славная победа армянского оружия, 168 hours – news and analysis, February 28, 2017, 09:24, https://ru.168.am/2017/02/28/4414.html
[11] Министерство на външните работи на Република Азербайджан. Геноцидът в Ходжали, http://mfa.gov.az/en/content/795?options=content&id=850