Конфликтът между Армения и Азербайджан и ситуацията в Закавказието, от която зависим всички

Навърши се една година от създаването през месец август 2019 година, на Лабораторията по проблемите на Черноморския и Каспийския регион (ЛПЧКР) във Висшето училище по сигурност и икономика (ВУСИ). (Виж: https://www.vusi.bg/lab-black-sea-caspia/ , както и: https://blacksea-caspia.eu/index.php/bg/about ). Това беше година на интензивни занимания с проблемите на Закавказието или Южен Кавказ, както напоследък е модерно да се нарича територията, заемана от Азербайджан, Армения и Грузия, макар че съвсем не беше първата година на подобни изследвания в биографиите на членовете на Лабораторията.

Причините за този много сериозен научен интерес са много, но има една, с която вярвам ще се съгласи всеки здравомислещ човек – днес в Закавказието се решава въпросът за енергийната диверсификация на Южна и Югоизточна Европа. Азербайджан извърши инфраструктурен подвиг и успя да изгради Южния газов коридор – газопровод, който включва Южно-кавказкия газопровод, Транс-анадолския газопровод (TANAP) и Транс-адриатическия газопровод (TAP).

Отклонението от Южния газов коридор, известно като интерконекторна връзка Гърция – България (IGB) е обявено от Европейския съюз са свръхприоритет и трябва да започне да доставя газ за България в края на тази година, когато газопроводът би трябвало да достигне „Индустриална зона Стара Загора“. (Зейналова, Ляман, Оповестени са сроковете за започване на търговска експлоатация на тръбопровода за транзит на азербайджански газ в България, 09 март 2020 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%81%D1%8… ). 

Вече има заявен непосредствен интерес от страна на Румъния, за удължаване на IGB и до нейната територия. Унгария също заяви сериозен интерес към начинанието. (Гараджаев, Турал, В Баку бяха обсъдени възможностите за включване на Румъния в „Южния газов коридор”, 27 февруари 2020 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/%D0%B2-%D0%B1%D0%B0%D0%BA%D1%83-%D0%B1%D1… ).

Пак Унгария проявява много сериозен интерес към подготвяното продължение на Южния газов коридор – така наречения „Йонийски газопровод“ (IAP), който тръгвайки от Албания, трябва да захрани Черна гора, Босна и Херцеговина и Хърватско. (Виж: Зейналова, Ляман, Хърватското министерство на околната среда и енергетиката: TAP и IAP могат да осигурят сигурност на газовите доставки за Хърватско, 10 декември 2019 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/%D1%85%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B0%D1%82%D1%8… )

Междувременно, Северна Македония постигна принципна договореност да получава природен газ по интерконектор от Гърция, тръгващ от Южния газов коридор (Зейналова, Ляман, Северна Македония ще получи достъп до азербайджанския газ, 04 декември 2019 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/%D1%81%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B… ).

Самият Южен газов коридор вече достигна италианското пристанище Бриндизи, като строежът продължи по дъното на Адриатическо море и през най-мрачните дни на „локдауна“ и изолацията.

Естествено, изграждането на такъв монументален линеен обект с такова стратегическо значение за Азербайджан, Грузия, Турция, Гърция, България, Албания и Италия не мина „току-така“. То беше свързано с много емоции, противопоставяния и откровени саботажи, но Южният газов коридор вече е факт, с който могат да се гордеят всички участници в него.

Още при пускането в експлоатация на Транс-анадолския газопровод (TANAP) беше заявен и интересът на Украйна към включване в евентуалното продължение на проекта, като тогавашният президент Порошенко присъствува лично на откриването на TANAP.

Фактът, че в Южния газов коридор партнират Гърция и Турция, трябва да ни навежда на много мисли за изключителната важност на това съоръжение, пред което на заден план отива не само историческата вражда между двете държави, но и съвсем актуалния им конфликт за газовите запаси в континенталния шелф на Източното Средиземноморие.

Естествено, има и един голям губещ в този „пасианс“. Това е добре известната ни компания „Газпром“ и нейният принципал – Руската федерация. Проблемът за Русия се задълбочава от факта, че Южният газов коридор, може да се окаже магистралата, по която към Европа да потече и Туркменският газ. Туркменистан е държавата с четвъртите по големина запаси на газ в света. Достатъчно е изграждането на само 250 килиметров газопровод, свързващ туркменското пристанище Туркменбаши (бивш Красноводск) с азербайджанското газово поле „Шах Дениз ІІ“, непосредствено до Баку и към Южна и Югоизточна Европа могат да потекат огромни количества природен газ.

Естествено, тези проектни намерения никак не допадат на Русия и на Иран. На този етап, те доста лицемерно се противопоставят на проекта на Транс-каспийския газопровод с „екологически“ аргументи – все пак газопроводът трябва да мине по дъното на Каспийско море. Всъщност Русия не иска по никакъв начин да допусне туркменския газ в Европа, а Иран просто иска трасето на газопровода да мине през неговата територия.

За последното пречат липсата на подходяща инфраструктура в Северен Иран, теренните неудобства (по южния бряг на каспийско море минава планинска верига с шест хилядни върхове) и най-вече международните санкции. Но в играта на Иран, властите в Техеран виждат евентуалното прокарване на подобен газопровод, точно като „коз“ при преговорите за ограничаване и вдигане на санкциите.

Русия и Иран са съюзници по много въпроси – от Сирия до Транс-каспийския газопровод, но по последния въпрос техният съюз е тактически и е в сила до някъде. Иран прости иска трасето на газопровода (заедно с транзитните такси, разбира се) за себе си, а не за международните води в Каспийско море, докато за Русия е от жизнено важно значение да не допусне огромните туркменски газови ресурси да тръгнат към Европа.

Два текста, отразяващи геополитическата и геоикономическа драма около Южния газов коридор.

Цялата тази геополитическа и геоикономическа драма, заедно със съответните размишления за произтичащите от нея рискове и заплахи, беше анализирана и публикувана още през месец август 2019 година. Тогава бяха осъществени публикациите: „Шах на руския цар на газовата шахматна дъска“ от 02 август 2019 година (https://blacksea-caspia.eu/bg/analizi/shakh-na-ruskiya-car-vrkhu-gazova… ) и „Шах на руския цар на газовата шахматна дъска – ІІ. Руският газов шахмат и Каспийският газопроводен гордиев възел“ от 21 август 2019 година (https://blacksea-caspia.eu/bg/analizi/shakh-na-ruskiya-car-vrkhu-gazova… ).

Макар че за сега те останаха на нивото на интернет публикации и все още не са излезли в надлежно преработен вид в рецензирано научно списание, те могат да бъдат препоръчани на всеки, който иска да си създаде базова представа за ситуацията в Закавказието, както и около енергийната диверсификация на Европа, поне що се отнася до компонента „внос на природен газ“. В публикациите са анализирани много неизвестни на широката публика факти, свързани с газовата политика в Закавказието и в Средна Азия.

Такива въпроси са изграждането на самия Южен газов коридор, както и изключително важния и много поучителен факт как Русия загуби изцяло контрола си върху търговията с природния газ, добиван в Туркменистан. Историята е по-занимателна от приключенски роман, но има преимуществото да е истинска и да казва много неща на хората, които се занимават с управление или искат да се занимават с управление.

Тук са намесени и интересите на безкрайно жадната за природен газ китайска икономика – днес Китай изкупува пълния обем на природен газ, който Русия е изкупувала от Туркменистан до 2009 година, когато поради дребнаво сметкаджийство изгубва всякакви позиции на тамошния газов пазар.

Тук има история за строителни рекорди – газопроводът от Туркменистан до Китай, минаващ през Узбекистан и Казахстан е построен буквално за една година, като по ирония на съдбата „трудовият подвиг“ е осъществен от руска компания. (Виж: „Хасанов, Хусейн, Туркменистан остава най-важният доставчик на природен газ за Китай, 10 януари 2020 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BA%D0%BC%D0%B5%D0%B… )

Още по-знаменателен е фактът, че новият газопровод тогава се оказва „мироналагащ“ фактор. До тогава отношенията между Туркменистан и Узбекистан са на ръба на войната, но новите държавни ръководства в Туркменистан и в Узбекистан, обединявайки се около строителството на газопровода, обръщат неблагоприятната тенденция на 180 градуса.

Има история и за визионерство и амбиции, граничещи с авантюризъм – започнатият от Туркменистан газопровод TAPI (Turkmenistan – Afghanistan – Pakistan - India). Този път, властите в Ашхабад се прицелват в „жадната“ за природен газ и непрекъснато растяща индийска икономика. Те лансират футуристичен проект за доставка на природен газ в Индия през враждебния към нея Пакистан и през непредсказуемия Пакистан. Разби се, проектът беше посрещнат със сериозни резерви и голям скептицизъм, но очевидно Бог помага на смелите. (Виж: Ще бъде ли построен газопроводът TAPI до 2022 година?, Stratfor, 19 декември 2016 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/regioni/sche-bde-li-postroen-gazoprovodt-… ).

Интересното е, че и този проект, противно на очакването се приема с одобрение от страните, смятани за резервирани по подразбиране към него. Пакистан не възразява, още повече, че Китай заявява своя голям интерес да започне да строи разклонение към своя територия в мога, когато строежът достигне Пакистан. Дори и талибаните декларират готовността си да охраняват газопровода, стига да имат дял от транзитните такси, заплащани за преноса на природен газ през територията на Афганистан.

Въпреки огромните трудности, свързани със строежа, туркменистанския участък е пред завършване, а не територията на Афганистан с всички сили се извършва разминиране на трасето на газопровода. (Хасанов, Хусейн, Газопроводът „Туркменистан – Афганистан – Пакистан – Индия се строи според предвидения график“, 11 декември 2019 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/%D0%B3%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%B… ). Нещо повече, привличат се нови инвеститори в начинанието и то отдавна не е само интересн проект. (Виж: Италианските компании са поканени да участвуват в проекта TAPI, 06 ноември 2019 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/regioni/italianskite-kompanii-sa-pokaneni… )

И двете публикации предизвикаха огромни емоции, особено у хората, свикнали да се определят като „русофили“. В избухналите дебати бяха оспорени всички параметри на новостроящия се газопровод, които можеха да се оспорят, но междувременно „живият живот“ опроверга всички скептици. Южният газов коридор вече е готов и функциониращ. Природен газ вече се подава на територията на Гърция за индустриални нужди, а пробите на италианска територия приключват. Въпреки организираната съпротива на заинтересувани лобита, интерконекторите се множат – към България, към Северна Македония, а към Западните Балкани се насочва новият Йонийски газопровод (IAP).

Възникналите рискове и заплахи.

Наистина, на газовата шахматна дъска беше даден шах на „Газпром“ (и на принципала на компанията – Руската държава), което намери отражение в рязкото намаляване на цената на газа, който „Газпром“ доставя за България с 15 процента. Това от своя страна предизвика дискусията около „ретроактивното“ понижаване на цената на услугите на топлофикационните дружества у нас (тоест – намаляване на цените със задна дата) и типично българския хаос с връщането на парите на абонатите.

От тук нататък, никой не би трябвало да си прави илюзии, че извършената буквално под носа на досегашния газов монополист за Югоизточна Европа операция по диверсифициране на пазара ще остане несанкционирана. Последното е неминуемо, независимо, че държавното ръководство на Азербайджан, в лицето на президента Илхам Алиев, проведе изключително старателна, многопластова операция по успокояване на руската страна. Азербайджанската страна използува всички свои козове, за да смекчи ефекта от намесата си на газовия пазар в Югоизточна (а и в Южна) Европа, но очакването, че нещо ще се случи остана да витае във въздуха. Впоследствие, очакването стана факт, но това стана на малко по-късен етап.

Анализът на ситуацията сочи няколко неща. На първо място, има различни невралгични точки, където биха могли да бъдат провокирани регионални конфликти, безредици и други екстремални събития, които да заплашат функционирането на Южния газов коридор или дори да го спрат.

Като уязвими участъци биха могли да бъдат посочени следните места:
Участъкът на Южно-кавказкия газопровод на територията на Азербайджан в местата, намиращи се най-близо до международно признатата граница с Армения, в това число и в Товузкия район.

Участъкът на Южно-кавказкия газопровод на територията на Грузия, преминаващ през територията на автономната република Аджария.

Участъкът на Транс-анадолския газопровод (TANAP), минаващ през турска територия с по-компактно кюрдско население.

Територията на Западна Тракия в Гърция, където има значителен дял на мюсюлманско население.

Територията на Албания, където има достатъчно исторически примери за възможности за бърза дестабилизация на ситуацията.

Целта на този текст не е да анализира в детайли всички рискови райони и участъци, но би могло да се каже, че територията на Турция през последните години е относително по-малко рискова. Ролята на войнствуващите фактори като Кюрдската работническа партия (ПКК) и нейните партизански отряди значително намаля след пленяването на лидера на ПКК – Абдулах Йоджалан от турските власти. Освен това, политиката на Ердоган, да узакони кюрдския език (забранен в миналото от „напредничавите“ и „проевропейски“ кемалисти) и да допусне де-факто кюрдска партия в Парламента, също допринесе за значително спадане на напрежението в Източния Анадол. Това води до понижаване на нивото на риска за TANAP, респективно за Южния газов коридор на Турска територия.

Относително нисък е рискът и на територията на Гърция, макар че съществуват възможности за провокиране на напрежение сред мюсюлманското население (състоящо се предимно от турци и от помаци) в Гюмюрджинско (Комотинско) и в западна Тракия като цяло. Съществуват такива прецеденти в миналото, но като цяло вероятността за подобен сценарий е ниска. За разлика от Източния Анадол, където все пак съществува пряка заплаха, макар и минимизирана с времето – партизаните на ПКК, в Западна Тракия такъв фактор няма.

Разбира се, подобен „фактор“ може да бъде „внесен“ под формата на диверсии, извършени под формата на „терористични“ акции под „чужд флаг“. Не е невъзможно да бъдат извършени някакви подривни акции под „чужд флаг“, като последните бъдат представени като действия на ислямски екстремисти, принадлежащи било към Ал Кайда, било към Ислямска държава, било към мрежата на салафистите. Вероятността за това си остава малка, но в този случай на страната на диверсантите би бил факторът „изненада“.

Хората с малко по-дълга историческа памет си спомнят размириците в Албания, споходили я в различни исторически периоди. Най-запомнящи се бяха метежите, свързани с конфликта между „севера“ и „юга“ между клановете на гегите и на тоските, представяни от двете основни политически партии тогава – Демократическата (на Сали Бериша, свързана с гегите) и Социалистическата (на Фатос Нано, свързана с тоските).

По време на тези събития в ръцете на населението попадна голямо количество оръжие, но интересното е, че не се стигна до кръвопролитие – противостоящите страни предпочитаха да стрелят във въздуха и да вдигат шум в много по-голяма степен, отколкото да проливат кръв.

Тук може би е и ключовият момент – изобщо не е невъзможно да бъдат провокирани безредици и конфронтация в Албания, по един или друг повод от заинтересувани страни. Проблемът на подривните елементи е там, че междувременно Албания беше приета за член на НАТО. Последното несъмнено е силно стабилизиращ фактор за ситуацията там.

Освен това, невъзможно е в Албания да бъдат предизвикани конфликти на религиозна основа. Такива никога не е имало между албанците от времето на Скендербег насам. Албанската азбука е съставена от комисия, в която влизат и мюсюлмани и християни. По времето на Енвер Ходжа, религията беше изобщо забранена в Албания (безпрецедентен случай в световната история).

Конфликтите в Албания могат да се предизвикват единствено на кланова основа, но не бива да се забравя, че досегашните безспорни прецеденти не доведоха нито до кръвопролития, нито до особени разрушения и поражения върху държавно или частно имущество.

Освен това, няма съмнение, че в днешната ситуация, правителството и силите за сигурност в Албания биха действували несравнимо по-категорично срещу заплахи за физическата цялост на газопровода, отколкото при умиротворяването на някакъв кланов конфликт.

Със завършването на подводния участък на Транс-адриатическия газопровод (TAP) до Бриндизи в Италия и при ясната перспектива да се строи Йонийския газопровод (IAP), Албания вече реално се превръща в „газов хъб“. (Същото впрочем се отнася и за Турция Гърция, на чиято територия преминават по няколко газопровода и са изградени и терминали за втечнен природен газ - LNG). Не може да се очаква, че властите в Албания (както и в Гърция), няма да вземат цялата гама от възможни мерки, за ад държат ситуацията под контрол, въпреки съществуващите латентни рискове.

По този начин, нещата се връщат към участъка на Южния газов коридор, известен като Южно кавказки газопровод, преминаващ през територията на основния инициатор и акционер в начинанието – република Азербайджан и през автономната република Аджария в съседна Грузия.

Ако започнем с Аджария, там се наблюдават противоречиви тенденции. По време на управлението на Михаил Саакашвили, от Аджария беше отстранен нейният про-московски лидер, който беше превърнал автономната република в своеобразно феодално владение. Руснаците, в лицето на тогавашния министър на външните работи на Руската федерация – Игор Иванов, си прибраха протежето (това дори стана с лично доставен от министъра самолет).

Едновременно с това, аджарската автономия не беше ликвидирана, а в региона – особено в пристанищния град Батуми се изсипаха значителни по обем чуждестранни инвестиции. Руската база в Батуми беше закрита, като по-голямата част от военното оборудване беше прехвърлено в руската 102 база в Гюмри (бивш Ленинакан) в Армения.

Въпреки това отстъпление, Русия осъществява стратегия на постоянно поддържане на напрежение в Аджария. Различни пропагандни канали – от жълти до научни издания, възпроизвеждат удивително сродни, сходни даже на практика съвпадащи тези.
Стремежът е да се създава конфронтация по две направления. Първото е конфронтация между християните и мюсюлманите, както на територията на цяла Грузия, така и специално в Аджария.

Второто е между местното население в Аджария (без значение дали става дума за християни или мюсюлмани) и пришълците от Турция, които идват както като инвеститори и бизнесмени, така и много често като хора, които просто търсят работа там.

И за двата сюжета има разработени стандартни тези, които се повтарят, както беше посочено по-горе в издания с най-различен статус – от откровено помийни, до сериозни научни издания, в това число и в областта на военната история. (Виж примерно: Аджария. Турецкая оккупация которую никто не заметил. Часть 1, 20 января 2019, https://topwar.ru/152757-adzharija-tureckaja-okkupacija-kotoruju-nikto-… , като „научна публикация” и публикацията в „жълт” сайт, която не се различава съществено - Ким, Виталий, Турки собрались забрать у Грузии целый регион, Экспресс газета, 6 июня 2019, 08:00, https://www.eg.ru/politics/739672-turki-sobralis-zabrat-u-gruzii-celyy-… ; Руската телевизия работи в абсолютно същото направление: Олисашвили, Георгий, Грузинская Аджария превращается в турецкий регион, Первый канал, Новости, 30 июня 2019, 22:16, https://www.1tv.ru/news/2019-06-30/367799-gruzinskaya_adzhariya_prevras… ).

И Грузия като цяло и Аджария в частност са невралгичен участък по трасето на Южния газов коридор. Разделението в обществото по различни оси (привърженици и противници на Саакашвили, про-европейци и про-евразийци, русофили и русофоби) благоприятствува перманентната политическа нестабилност, която се поддържа в Грузия години на ред. Отделен е въпросът, че освен с възможности за политическа дестабилизация, заинтересуваната страна разполага и с целия необходим военен потенциал и отлични плацдарми за интервенция, в лицето на сепаратистките „републики“ Абхазия и Южна Осетия. (За начина на действие на 58-ма общовойскова армия от ВС на РФ по време на войната с Грузия, може да се прочете в интервюто на бившия й командуващ, генерал Анатолий Хрульов: Война 08.08.08: Впервые о ее тайнах в интервью Владиславу Щурыгину генерал Хрулев, 27 апреля 2012, 18:30, https://regnum.ru/news/polit/1525951.html ).

В този смисъл, Грузия трябва да бъде разглеждана като слабо звено по трасето на Южния газов коридор, но там има и някои пречки за осъществяване на пряка интервенция, която да доведе до прекъсване на работата на газопровода за определен период от време.

На първо място, това е демонстрираната от редица държави от НАТО съпричастност към каузата на грузинците по време на войната през 2008 година. Малко известен факт е, че американски транспортни самолети успяха за едно денонощие да прехвърлят по въздуха грузинската десантна бригада, която по това време беше дислоцирана в Ирак. Десантната бригада заслони пътя към Тбилиси и това изигра определено значение за охлаждането на желанието на руското командуване да опита да влезе в столицата на Грузия, каквато то несъмнено имаше.

Малко известен факт е и че американски военно транспортни самолети кацнаха на различни военни и граждански летища в Грузия и по този начин предотвратиха тяхната бомбардировка и изваждане от строя.

Вторият фактор е протичащите в момента подготовка и дебати по включването на Грузия в НАТО. Колкото и далечно да изглежда включването на Грузия в Организацията на Североатлантическия пакт за някои наблюдатели, една диверсия на територията на Грузия срещу стратегическа и критична инфраструктура като Южния газов коридор, би могла значително да ускори процеса на приемането на Тбилиси в НАТО, премахвайки всякакви съмнения относно реалните заплахите срещу тази държава от Закавказието.

Всъщност, най-рисков си остава участъкът, който е на Азербайджанска територия. Там са възможни сценарии и с активирането на Нагорно Карабахския конфликт (такъв протича в момента) и дори с провокирането на конфликт между Иран и Азербайджан.

Въпреки заявленията си в полза на териториалната цялост на Азербайджан, Иран е прононсиран съюзник на Армения и единствената й надеждна сухопътна връзка с външния свят. За помощта, оказана от Иран на Армения по времена военните действия с Азербайджан от 1988 до 1994 година, може да се напише много солиден научен труд.

От своя страна, Армения развали отличните си отношения със САЩ, именно защото от своя страна доставяше оръжие за Иран, което попадна и у шиитските милиции в Ирак. (Виж: (S) писмо от Заместник [държавния] секретар Негропонте относно закупуване на арменско оръжие от Иран през 2003 година, 12 август 2019 г., https://svobodennarod.eu/chetivo/item/6128-secret-pismo-ot-zamestnik-da… ).

Така че, прогнозата можеше да бъде еднозначна: въпреки съществуването на различни варианти за подривни действия по трасето на Южния газов коридор, най-вероятно място за подобни действия си остава територията на държавата – инициатор на изграждането на газопровода и основен акционер в него – Азербайджанската Република. 

Прогноза, за която не беше трудно да се сбъдне.

Горните съображения бяха изложени още преди една година в публикацията: „Шах на руския цар на газовата шахматна дъска – ІІ. Руският газов шахмат и Каспийският газопроводен гордиев възел“ от 21 август 2019 година (https://blacksea-caspia.eu/bg/analizi/shakh-na-ruskiya-car-vrkhu-gazova… ).

За голямо съжаление, те се оказаха точни. Тук бихме могли да направим само следните уточнения. Идването на власт на Никол Пашинян в Армения се оказа лоша новина за мирния процес в Армения. Въпреки първоначалното очакване и впечатления, че ще има пълна приемственост в арменската политика по отношение на мирните преговори (която се свеждаше до деклариране на формално желание за постигане на споразумение и протакане на преговорния процес с всички възможни средства), оказа се, че на Пашинян по вътрешно политически причини му се налага да се разграничи от действията на предшествувалите го двама президенти от „Карабахския клан“ – Роберт Кочарян и Серж Саргсян.

Този процес на разграничаване беше официално анонсиран по време на така наречените „Мюнхенски дебати“ с президента на Азербайджан – Илхам Алиев, на Конференцията по сигурността в Мюнхен през месец февруари 2020 година. По време на пренията с Илхам Алиев, Никол Пашинян на практика отхвърли формулираните от страните съпредседателки на така наречената „Минска група“ на ОССЕ – Русия, Франция и САЩ – „Мадридски принципи“ за рамката на мирното решаване на Нагорно Карабахския конфликт.

Това се оказа огромна грешка от арменска страна, защото мирните преговори се бяха проточили цели 26 години от Бишкекското примирие през 1994 година до наши дни. През всичките тези години, азербайджанската страна, в лицето най-вече на президента и външния си министър, постоянно повтаряше, че Азербайджан е силно привързан към идеята за мирно решаване на конфликта, но ако няма решение остава военният вариант.

Арменската страна, донякъде самовнушила си, че няма военно решение на конфликта, защото тя вече е победила във войната, неглижира тези постоянни предупреждения. За само-хипнозата на властите в Ереван, спомогнаха в определена степен и ритуалните повтаряния от страна на всички Велики сили – Русия, САЩ, Европейския съюз, триото на страните съпредседателки на „Минската група“ на ОССЕ (тоест три страни от Съвета за сигурност на ООН на куп – Русия, Франция и САЩ), че „няма военно решение на Нагорно Карабахския конфликт“. Арменците бяха убедени от една страна, че винаги могат да бият Азербайджан на бойното поле, а от друга страна наистина вярваха, че до възобновяване на конфликта няма да се стигне, защото великите сили и най-вече Русия няма да позволят това.

За сега обаче, тези сметки излизат грешни в корена си. На първо място, Армения подцени неимоверно много желанието на Азербайджан за реванш. В Ереван буквално проспаха, протичащия пред очите им процес на превъоръжаване на азербайджанската армия, промяната в командния и състав, създаването на изключително боеспособна бойна сила, способна да води война от най-ново поколение.

Арменците наблюдаваха флегматично как Азербайджан харчи огромни средства от бюджета си за въоръжение. Известно е, че военният бюджет на Азербайджан е по-голям от държавния бюджет на Армения. В Ереван се успокояваха с периодичните подаръци на въоръжение от страна на Русия, но не разчетоха посоката в която се развива азербайджанската армия.

Арменският генерален щаб и сродната му структура при сепаратистите в Нагорни Карабах очакваха, че в случай на война, Азербайджан ще се придържа към класическата форма на сухопътни операции с поддръжка от въздуха, каквато беше войната в периода 1988 – 1994 година. Това очакване се оказа фатално погрешно.

През всичките 26 години на сравнително безплодни преговори, Азербайджан остави времето да работи за него. Докато преговорите вървяха в приспивно темпо, азербайджанската армия се въоръжаваше приоритетно (над 70 на сто от покупките на въоръжение) с високотехнологично оръжие от Израел. Чак след това идваха покупките от Русия и Турция. Азербайджан изобщо не мислеше да воюва по класическите начини с арменците, след като вече веднъж беше претърпял поражение в подобна военна кампания, довела до загубата не само на Нагорни Карабах, а и на много важните седем азербайджански района около бившата автономна област.

За азербайджанската страна бяха от изключително значение две неща.

Първото – да изчерпа всички възможности за мирно решаване на въпроса за Нагорни Карабах. Международното право беше и е изцяло на страната на Азербайджан и в Баку не виждаха причини, да не се възползуват от това максимално.

Второто нещо беше светът да види много ясно, че преговорите се протакат от арменската страна, а ако възникне въоръжена конфронтация, то тя задължително да е инспирирана от арменска страна.

За постигането на първото, азербайджанската страна неотклонно, упорито и неуморно участвуваше във всички възможни преговорни формати. Имаше периоди от време (най-вече по време на управлението Медведев в Русия), когато изглеждаше, че мирът е на една ръка разстояние. Така изглеждаше и в Ки Уест, още по времето когато Хайдар Алиев беше президент на Азербайджан, така изглеждаше и по-късно, когато съпредседателите на Минската група съгласуваха „Мадридските принципи“ за решаване на конфликта и се опитаха да ги наложат на двете противостоящи страни. Това обаче не стана, като идването на Пашинян на власт доведе до срив на мирния процес.

За второто, азербайджанската страна наблюдаваше хладнокръвно уж „замразения конфликт“, който не само че не беше докрай замразен, но и постоянно „припламваше“. От една страна, имаше месеци, през които ставаха над 700 (!) нарушения на прекратяването на огъня. Он друга страна, на няколко пъти страните влязоха в истински бойни действия, като последният път беше през 2016 година, когато арменците загубиха няколко опорни пункта от тактическо значение, но междувременно с намесата на Русия, боевете бяха прекратени.

Арменската страна не оцени правилно станалото през 2016 година. Още тогава, полевите командири на арменските сили в Нагорни Карабах се тюхкаха, че азербайджанците са ги изненадали с масираното използуване на дронове, вместо да се бият очи в очи с тях. Както винаги, арменците бяха убедени, че когато са „очи в очи“, винаги ще побеждават азербайджанците и не се замислиха в достатъчна степен, дали противникът им иска да се бие по този начин.

Арменското чувство за превъзходство имаше своите основания, но то се основаваше на събития от началото на войната през 1988 – 1994 година, когато срещу арменските въоръжени формирования (отлично въоръжени и много силно мотивирани) противостоеше азербайджанският ОМОН (Отряд милиции особого назначения). Когато срещу доброволци с отлична военна подготовка и редовна армия се противопоставят отряди на милицията, резултатът е лесно предвидим. Арменците установиха контрол над Нагорно Карабахската автономна област (НКАО), завзеха седемте азербайджански района около нея, осигуриха си сухопътна връзка с Република Армения през така наречения „Лачински коридор“ и вече можеха да се съгласят на примирие.

Примирието устройваше Ереван най-добре, защото там отлично знаеха, че няма международно правна формула по която да придобият законно Нагорни Карабах, нито има начин новопоявилата се „република“ да бъде призната от някого. Така „Нагорно Карабахската република“ си остана непризната не само от Русия, но и от самата Армения.

За арменския политически елит, поддържането на „статус-кво“-то беше постоянна стратегия. Докато се поддържаше то, арменското управление в бившата НКАО беше гарантирано, а на територията на седемте района можеше да продължава незаконният добив на полезни изкопаеми (злато, мед, молибден, паладий), с износа на които се осигуряваше прехраната не само на Нагорни Карабах, но и на самата Армения в известна степен.

До каквато и мирна формула да се достигнеше, тя нямаше да бъде толкова изгодна за Ереван и за „властите“ в Степанакерт (Ханкенди), колкото поддържането на състоянието на нещата към датата на Бишкекското примирие. Единственото, което не трябваше да се прави, беше да ес правят резки движения и да се възобновява въоръжената конфронтация с Азербайджан. Докато на власт бяха президентите от „Карабахския клан“, тази стратегия се изпълняваше доста успешно.

Точно Никол Пашинян, поради неопитност или поради някакви много по-сериозни причини, за които ние не знаем, направи грешния ход. От една страна, той водеше една доста бутафорна политика на противопоставяне на Москва. Бутафорна, защото първото посещение на Пашинян след избора му за министър-председател беше в Москва и защото руското присъствие в базата в Гюмри беше абсолютно гарантирано.

Пашинян обаче не си даде сметка, че в Москва обичат „отдаването“ на съюзниците им да е пълно и откровено се дразнеха от театралните етюди на „независимост“ и „западничество“ на властта в Ереван. Особено раздразнени бяха руските власти, когато Пашинян предприе определено ограничаване на руските електронни медии от държавната ретранслаторна мрежа в Армения. В епохата на интернет, подобни действия са доста безсмислени, но в Москва това беше прието много лично и като враждебен акт.

В този момент, министър-председателят на Аремния напарви своя фатален погрешен ход. През юли 2020 година, арменската страна предизвика пограничен конфликт в Товузкия район на международно признатата граница между Армения и Азербайджан. В Баку реагираха като ужилени, защото този път боевете пламнаха не на територията на Нагорни Карабах, а далече на север, на участък от границата, за който двеет страни нямат никакви спорове. За сметка на това, Товузкият район е в непосредствена близост до: трасето на Южния газов коридор; трасето на нефтопровода Баку Джейхан; и до трасето на железопътната линия Баку – Тбилиси – Карс (БТК), която е част от Великия копринен път, свързващ Китай с Европа.

За азербайджанското ръководство, провокацията от месец юли беше достатъчно основание да не изпитва повече никакви задръжки и да няма никакви угризения на съвестта спрямо арменската страна. Събитията от месец юли на практика дадоха „карт бланш“ на Азербайджан и лично на президента Алиев при следващ инцидент, да действуват не отбранително, а да започнат контранастъпление.

Така и стана. След затишието през месец август и началото на септември, дойде поредният инцидент от ранното утро на 27 септември 2020 година. Последва пълномащбна война, в която към днешна дата побеждават азербайджанците. Специалистите в областта на военното дело вече анализират неуморно резултатите от действията на азербайджанските дронове и от прилаганата военна стратегия. Значителна част от седемте окупирани от Армения района вече е обратно под контрола на азербайджанската армия. Тези въпроси са изключително интересни и много важни, но те не са тема на този анализ. Темата е по-различна.

След като азербайджанската армия настъпи на широк фронт срещу арменските сили в окупираните територии, светът видя, че Русия не възнамерява да се намесва – поне на първо време. Причината за това беше простият факт, че Азербайджан води бойни действия на собствената си, международно призната територия. Владимир Путин и неговият говорител Песков, бяха пределно ясни по този въпрос – Русия няма да се намеси, докато бойните действия не се водят на международно призната арменска територия.

По-лошата новина е, че и военно политическият съюз ОДКБ (Организация договора колективной безопасности) също няма намерение да се намеси, докато боевете са на азербайджанска територия. Аргументът е същият – ОДКБ би имал мотив и задължение да се притече на помощ на Армения, ако е нападната суверенната й територия. В момента обаче, боевете се водят на суверенната територия на Азербайджан, така че ОДКБ няма ангажимент да се намесва.

В този момент двете страни имат диаметрално противоположни външно политически стратегии, които обаче са като „скачени съдове“.

Азербайджанската дипломация прави всичко възможно, за да възпира по деликатен начин „ентусиазма“ на съседна Турция, която образно казано „я сърбят ръцете“. В Баку обаче прекрасно знаят, че трябва да си свършат работата сами. Всяко пряко заместване на Турция във военните действия би направило неоценима услуга на Армения – то най-вероятно би задействувало намесата на ОДКБ, която всъщност е последната надежда на Ереван за излизане от ситуацията в момента.

Армения е мобилизирала цялата си изобретателност, а и цялата си безкомпромисност в усилията си да постигне интернационализация на конфликта. Обстрелът с балистични ракети на градове на територията на Азербайджан, които нямат нищо общо с оспорвания Нагорни Карабах, не се дължи на някакви човеконенавистни настроения у арменското ръководство. Тази стрелба по цивилни цели има едно единствено предназначение – да провокира азербайджанската армия да отговори с обстрел на местата, откъдето се изстрелват ракетите. А ракетите, забележете, се изстрелват от международно признатата територия на Армения, към която Азербайджан няма никакви претенции. Ако Баку отвърне симетрично и азербайджанските ракети започнат да падат върху международно признатата арменска територия, Армения ще има формалното основание да поиска намесата на ОДКБ, на която в крайна сметка е член. (Азербайджан е член на ОНД, но не е член на ОДКБ).

Както се вижда, става дума за макиавелистки подход в най-чистия му вид. Всъщност, опитите на Армения да активира ОДКБ започнаха още преди септемврийската ескалация на бойните действия. (Виж: Страните от Организацията на договора за колективна безопасност ще проведат учения срещу Азербайджан?, 14 август 2020 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/880501878 ). Азербайджанците сякаш разгадаха този ход на Ереван и за сега упорито отказват да отвръщат на ракетния обстрел, идващ от територии намиращи се извън границите на бившата Нагорно Карабахска автономна област.

Тук няма да коментираме хода на бойните действия в Нагорни Карабах и седемте обкръжаващи го азербайджански окупирани района. Значителна част от „окупираните райони“ не е вече окупирана, но това не е темата на нашия анализ в момента.

Ключовият въпрос, който всеки вероятно би си задал е:

Как е възможно да се преговаря 26 години и да не се постигне окончателно мирно споразумение?

Очевидно е възможно и на тези тема е посветена новата ми книга „От Мадридските принципи до Мюнхенските дебати“, чийто журнален вариант беше публикуван още преди юлските събития в Товузкия район.

Днес, журналистите се надпреварват да обвиняват Великите сили и в частност трите държави – съпредседателки на „Минската група на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа“ (OSCE, ОССЕ на български и ОБСЕ на руски език) – Русия, Франция и САЩ, че са се провалили да постигнат мир в региона.

Справедливостта изисква да признаем, че точно по въпроса за Нагорни Карабах, Русия и САЩ имаха несравнимо по-малко разминавания, отколкото по въпросите на останалите „замразени конфликти“ в страните от бившия СССР, да не говорим за сепаратистките движения в злополучните самообявили се „републики“ в Грузия – Абхазия и Южна Осетия.

Пак справедливостта изисква да се признае, че страните от Минската група и по-специално трите съпредседателки, формулираха съвсем адекватно и максимално балансирано предложение за „рамкови“ принципи на мирния процес – така наречените „Мадридски принципи“, които са съобразени с международното право и в максимална степен отчитат интересите на страните в конфликта, особено тези на арменците в Нагорни Карабах.

Проблемът е в това, че както стана дума по-горе, преговорите се проточиха прекалено дълго, а опитът на Никол Пашинян да изпрати сигнал на Москва, че тя може да разчитат на него по най-важните геополитически въпроси в Закавказието – контрола върху трасетата на газопроводите и нефтопроводите се оказа много лошо пресметнат. Вместо да спечели благоволението на Путин, Пашинян даде на Азербайджан не просто повод, много сериозна причина да поднови бойните действия. В момента всички страдат, защото войната не е удоволствие за никого.

Съществува реалната възможност, ключовият момент в „Мадридските принципи“ – връщането на Азербайджан на седемте района около Нагорни Карабах да стане със силата на оръжието. Тогава ще възникне резонният въпрос: толкова ли не можеше това да стане с преговори, а трябваше да се водят пълномащабни бойни действия? Отговорът ще даде може би някой ден Никол Пашинян, защото можем да обвиняваме предшествениците му в безкрайното забавяне на преговорите, но за детонирането на новия въоръжен конфликт, заслугата си е лично негова.

Така или иначе, историята на противопоставянето на Азербайджан срещу Армения в преговори, продължили повече от 26 години е изключително поучителна. Тя показва, че са възможни ситуации, при които и най-великите Велики сили не могат да наложат волята си над малки но суверенни държави. Това би могло почти да предизвика възхищение, ако резултатът не беше пълномащабна война, в рамките на която се твърди, че се водят „бойни действия от пето поколение“.

В заключение, още един път Ви връщаме към журналния вариант на книгата „От Мадридските принципи до Мюнхенските дебати“.

Книгата е разделена на четири части, публикувани с илюстрации в сайта blacksea-caspia.eu, списван от Лабораторията по проблемите на Черноморския и Каспийския регион (ЛПЧКР).

Първа част: https://blacksea-caspia.eu/bg/от-мадридските-принципи-до-мюнхенските-дебати

Втора част: https://blacksea-caspia.eu/bg/от-мадридските-принципи-до-мюнхенските-дебати-2

Трета част: https://blacksea-caspia.eu/bg/145381754

Четвърта част: https://blacksea-caspia.eu/bg/от-мадридските-принципи-до-мюнхенските-дебати-4

Книгата се публикува в момента и в Бюлетина на Лабораторията по проблемите на Черноморския и Каспийския регион – ЛПЧКР (Виж: https://www.vusi.bg/lab-black-sea-caspia/ ).

В скоро време книгата „От Мадридските принципи до Мюнхенските дебати“ ще излезе в разширен вид и като хартиено издание.