Армения вече е фактически протекторат на Русия, въпреки откритото недоволство сред определени среди в страната и в диаспората. Както стана дума, арменците в Нагорни Карабах изцяло зависят от руския миротворчески контингент.
Преди почти три години, приключи Втората Карабахска война, известна още като „44 дневната война“, която в Азербайджан съвсем не без основание наричат „Отечествена“. Войната завърши с победа за Азербайджан, с поражение за Армения и с … придобивки за Русия.
Безспорен факт е, че ако Армения се беше придържала към „Мадридските принципи”, които бяха написани и предложени от Великите сили и от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), днес тя щеше да е в много по-добро положение в така наречения „Нагорни Карабах“. Но заиграването с националистическите настроения и използването на външната политика за решаване на конюнктурни вътрешно политически задачи, доведе Пашинян до сегашното му незавидно положение.
Подписаното споразумение между Илхам Алиев, Никол Пашинян и Владимир Путин, с което се спират бойните действия от 00:00 часа по московско време на 10 ноември 2020 година (Мир в Нагорни Карабах ?, blacksea-caspia, 10 ноември 2020 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/mir-v-nagorni-karabakh), не оставя никакво място за маневриране нито на арменската дипломация, нито на политическото ръководство в Ереван като цяло. Армения направи една след друга, предвидените в споразумението отстъпки, без да има каквото и да е право на „обжалване и протест“.
Със сигурност можем да твърдим, че ако в Ереван бяха приели искрено „Мадридските принципи“ и бяха дали ход на конструктивни преговори по прилагането им, в момента арменците щяха да контролират територията на бившата Нагорно-карабахска автономна област (НКАО) в границите в които тя беше окупирана от тях към 27 септември 2020 година. Шуша щеше да е все още под арменски контрол.
В момента, арменците на територията на бившата НКАО не контролират територията, на която живеят.
Според Споразумението „Алиев-Пашинян-Путин“ в най-добрия случай, те са под закрилата на Русия – останалата извън контрола на Азербайджан част от бившата НКАО се превръща от непризната арменска република и от „втора арменска държава“ в откровен протекторат на Руската федерация. Протекцията се осъществява чрез предвидения в споразумението „миротворчески контингент на Руската Федерация“, състоящ се от „1960 военнослужещи, въоръжени със стрелково оръжие, 90 бронетранспортьора, 380 броя автомобили и специална техника“. (Мир в Нагорни Карабах ?, blacksea-caspia, 10 ноември 2020 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/mir-v-nagorni-karabakh)
От по-песимистична гледна точка обаче, арменците в Нагорни Карабах се превръщат буквално в заложници, гарантиращи доброто поведение на Ереван пред Москва. Арменските държавни ръководители вече видяха как Руската федерация може (когато поиска и когато й е изгодно) да следва международно-правните норми толкова стриктно, че с иначе напълно легитимното си поведение да накаже дадено държавно ръководство, което не харесва, в частност – някакъв държавно-политически лидер, когото особено много не харесва.
Ако Армения беше следвала „Мадридските принципи“, Нагорни Карабах щеше да има много по-прецизиран специален статут, като някъде в неопределеното бъдеще дори щеше да бъде проведен и референдум за самоопределението на населението му. Референдумът вероятно щеше да бъде отложен за след десетки години, но миротворческият контингент щеше да бъде много по-балансиран (в него най-вероятно щяха да са широко представени останалите държави от ОНД, на първо място – Беларус и може би Казахстан) и карабахските арменци нямаше да бъдат „заложници“ на отношенията Москва – Ереван. Те щяха да живеят и работят в условията на „високата автономия“, която постоянно им предлагаха азербайджанските лидери.
Днес, „високата автономия“ е заместена от нещо, намиращо се по средата между „протекторат“ и „заложничество“. Арменското държавно ръководство и лидерите на самообявилата се „Нагорно Карабахска Република“ нямат абсолютно никакви инструменти, с които да помръднат нещата и на йота от това положение.
Много по-оптимистични са нещата за Азербайджан но приликата между „остатъчния“ Нагорни Карабах днес и Южна Осетия е тревожна
„Страната на огньовете“ си върна окупираните седем района около бившата НКАО, откъдето азербайджанското население беше изгонено по най-безцеремонен начин по време на „Първата Карабахска война“, заедно с кюрдското население от Келбаджарския и Лачинския район. Азербайджанците обаче трябва да са изключително внимателни, защото създаващата се ситуация в останалата извън техния контрол част от бившата НКАО твърде много наподобява на ситуацията в Южна Осетия преди руско-грузинската война от 2008 година, известна като „войната 08.08.08“.
Успоредиците между „остатъчния“ Нагорни Карабах днес и Южна Осетия през 2008 година са много. И двете територии са част от държави – членки на ООН и международната общност ги разглежда като част от територията съответно на Азербайджан и на Грузия.
И на двете територии са се самообявили „независими държави“, които изобщо не са признати от международната общност. Тук би трябвало да отбележим, че Южна Осетия по редица причини е призната поне от Русия, Никарагуа и една – две тихоокеански островни държави, докато Нагорни Карабах не е признат от никого – нито от Русия, нито дори от Армения. Впрочем, на 26 ноември 1991 година, Парламентът на тогавашната Азербайджанска ССР, при стриктно спазване на конституционната процедура премахва автономния статут на дотогавашната Нагорно-карабахска автономна област (НКАО) и разделя административно региона между съседните райони – Ходжавенд, Тертер, Горанбой, Шуша и Келбаджар. В крайна сметка, международно-правното положение на двете територии – Южна Осетия и остатъчната част от Нагорни Карабах е съвсем сходно, на практика идентично.
И на двете територии действат управленски режими, които са крайно враждебни към държавите, чиято суверенна територия всъщност са.
И двете територии са под протектората и фактическата окупация на Руската федерация. Тук азербайджанската страна, би трябвало много добре да прецени опита на Грузия в нейния опит да си върне суверенитета над Южна Осетия. (Виж: Война 08.08.08: Впервые о ее тайнах в интервью Владиславу Щурыгину генерал Хрулев, 27 апреля 2012, 18:30, https://regnum.ru/news/polit/1525951.html) Макар че и до ден днешен продължават да висят неясноти и въпросителни над „войната 08.08.08“, едно е ясно. И най-малкото силово посягане на Азербайджан към територията, намираща се под руска протекция, може да доведе до незабавен и крайно асиметричен отговор.
Споменът от руско-грузинската война хвърля много дебела сянка над останалата извън контрола на Азербайджан част от бившата НКАО и властта в Баку не трябва да забравя за събитията от август 2008 година нито за миг. Най-важното е, че азербайджанците не бива да забравят, че съществува много широк арсенал от провокации, които биха могли да активират някаква руска свръхреакция. По тази причина, те трябва да са изключително внимателни и да не се поддават на никакви емоции, каквото и да става в „остатъчния“ Нагорни Карабах.
В Южен Кавказ Путин изигра картите си добре
Темата за действията на Азербайджан за осигуряване на тила си откъм Русия и ОДКБ е твърде сериозна, за да бъде разгледана в няколко реда и ще бъде тема на последваща публикация на Лабораторията по проблемите на Черноморския и Каспийския регион (ЛПЧКР) към ВУСИ. Тук ще се ограничим с констатацията, че ролята на Руската федерация в Закавказието нарасна.
Армения вече е изключително зависима от Москва, а Азербайджан трябва сериозно да се съобразява с руското присъствие не само в 102 база в Гюмри (бившият Ленинакан) на територията на Армения, но и с ролята на руския миротворчески контингент на останалата извън азербайджански контрол територия на бившата Нагорно Карабахска автономна област (НКАО).
Междувременно, руското военно присъствие в Азербайджан, изразяващо се в експлоатацията на Габалинската радарна станция, беше преустановено още през месец декември 2012 година. Габалинската РЛС е най-мощната (и най-скъпата) станции за ранно предупреждение срещу ракетно нападение, с персонал около 2000 души. От друга страна, тя се смята за остаряла в технологично отношение. Габалинската РЛС може да се използува за прихващане на евентуални изстрелвания на ракети със среден радиус на действие, както и за следене на космически спътници намиращи се на орбитални позиции на юг от територията на Руската федерация.
Габалинската РЛС влезе в световните новини през 2007 година, когато руският президент Владимир Путин предложи на американската страна Русия и САЩ да използват съвместно радарната станция, в замяна срещу отказ от разгръщането на система за противоракетна отбрана в страните от Централна и Югоизточна Европа.
На 10 декември 2012 година, Министерството на външните работи на Азербайджан съобщи, че Руската федерация спира да ползува взетата под аренда Габалинска РЛС, тъй като страните не са успели да се договорят за размера на арендната цена. (Виж: РФ приостановила эксплуатацию Габалинской РЛС – МИД Азербайджана, 10 декабря 2012, 18:41 (мск), Российская информационная агенция „РИА Новости”, https://web.archive.org/web/20121213060331/http://news.mail.ru/politics/11254053/?frommail=1 ).
Независимо, че постоянно сочената за стратегически съюзник на Руската федерация (РФ) Армения, загуби 44 дневната Втора Карабахска война, Москва излезе на печалба. Руснаците успяха да влязат в ролята на главни миротворци и да елиминират Минската група на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) от подписването на примирието между Азербайджан и Армения.
Тук те бяха улеснени до крайност от абсолютно едностранчивата позиция, заета от Франция, в частност от президента Макрон, който застана изцяло и открито на страната на Армения. Така се оказа, че една от страните – съпредседателки на Минската група (Русия, Франция и САЩ) е взела страна в конфликта. При това положение, Азербайджан предпочете посредничеството с Армения да се ограничи до руското участие, а в Ереван просто нямаха право на никакъв избор.
По-горе стана дума, че в Баку ще трябва да бъдат изключително внимателни във взаимоотношенията си с Русия и с руския миротворчески контингент, имайки пред вид печалния опит на Грузия от конфликта в Южна Осетия. Но това горчиво хапче е общо взето лесно за преглъщане на фона на постигнатия огромен успех – връщане на контрола над седемте окупирани района, съседни с Нагорни Карабах (където години на ред, арменската страна абсолютно незаконно експлоатираше находища на злато, мед, молибден и паладий) и връщане на контрола над част от територията на бившата НКАО и най-вече над историческата столица на Карабахското ханство – град Шуша, смятан за „културната перла” на Азербайджанската република.
Големият губещ в 44 дневната война е Армения
По-горе пространно бяха разгледани проиграните от арменските политически елити възможности за постигане на „мир срещу територии” и за фактическо запазване на контрола над някогашната Нагорно-карабахска автономна област (НКАО). Всички тези възможности вече са история. Големият въпрос е по какъв път ще продължи арменската външна политика.
Безспорно, най-вероятният сценарий е да продължим да ставаме свидетели на вълна от реваншизъм. Всъщност, точно това и наблюдаваме, но ще бъде добре да не се правят окончателни заключения, докато Никол Пашинян продължава да е на власт в Ереван. Няма съмнение, че в момента всички опозиционни сили в Армения безкомпромисно атакуват Пашинян, както заради потърпяното поражение във войната и подписаното споразумение с Илхам Алиев и Владимир Путин, така и водени от не съвсем „идеални” цели – моментът след катастрофата във Втората Карабахска война беше изключително подходящ за връщане във властта на старите арменски политически елити, включително на „Карабахския клан” и на „Дашнакцутюн”, макар че неочаквано за всички, Пашинян издържа „опозиционния щурм“ проведен непосредствено след края на 44 дневната война.
Ясно е, че избистрянето на някаква устойчива арменска външно политическа линия може да се очаква след приключването на разразилата се безкрайна политическа криза, независимо от начина по който ще стане това и от крайния резултат. Безспорно, много малко вероятно е да започне процес на помирение с Азербайджан, не само на този етап но и в перспектива. Поражението в 44 дневната война на първо място дава енергия на всички крайни националистически сили, като в момента и най-маргинални групировки имат поле за изява.
Освен това, всеки арменски политик, на когото би му минала през главата идеята за помирение с Азербайджан, несъмнено си спомня незавидната съдба на първия президент на Армения – Левон Тер Петросян, който падна от власт точно заради желанието си да стигне до някаква сделка с Баку. Последвалите събития потвърдиха, че Левон Тер Петросян е бил прав в своите действия, но това е валидно за страничните наблюдатели. За сега няма данни за никакво отрезвяване в Армения, по-скоро там става точно обратното.
На всичкото отгоре, Армения загуби доста удължената си фактическа граница с Иран, съществувала по време на окупацията на „седемте района”. Сега връзката между двете държави отново се осъществява през тесния коридор в най-южната част на Зангезур при град Мегри.
Армения вече е фактически протекторат на Русия, въпреки откритото недоволство сред определени среди в страната и в диаспората. Както стана дума, арменците в Нагорни Карабах изцяло зависят от руския миротворчески контингент.
Протекторатът Армения и анклавът на „огризката“
Надеждата на арменската страна беше, че независимо от претърпяното поражение в 44 дневната война и независимо от унизителната зависимост в която изпадна Ереван от Москва, все пак поне остатъчната част от някогашната Нагорно-карабахска автономна област (НКАО) със столицата й Ханкенди (според арменците – Степанакерт) остават под контрола на руските миротворци и извън обсега на азербайджанските власти.
В стремежа си да демонстрират лоялност към новите фактически ръководители на остатъка от бившата НКАО (наричана саркастично от някои журналисти „огризката“), псевдопарламентът на така наречената „Нагорно Карабахска република“ взе „историческото решение“, руският език да стане втори официален език в несъществуващото в правния мир държавно образувание. Само че, оказа се че верноподаническите жестове не водят само до символични резултати.
Много скоро и арменците и азербайджанците забелязаха, че Москва започва да конструира някакъв нов сегмент от „Русский мир“, този път в Южен Кавказ, на територията на …“огризката“. Това не бива да ни учудва – историците отдавна са обърнали внимание, че диктаторите и любителите на политическото насилие всъщност са опортюнисти. Те не действат по някакви гениално замислени дългосрочни планове, а се възползват от всяка възникнала възможност. Този въпрос е анализиран от няколко биографи и на Хитлер и на Сталин. Днешният последовател на споменатите двама политически колоси, работи по абсолютно същия начин. Възможността възникна, поради арменската катастрофа (и поради френската дипломатическа и външнополитическа неадекватност) и руските миротворци светкавично се нанесоха в Ханкенди (Степанакерт) и в околностите. От тук нататък вече оставаше постигнатият временен тактически успех да бъде трансформиран в стратегически.
Руската пропаганда тихичко пее в ушите на арменците в бившата Нагорно-карабахска автономна област, че тази територия може и да е на Азербайджан (каквато е според всички канони на международното право, а вече и според признанието на официален Ереван), но живеещите в нея арменци могат да станат … руски граждани. Това е изключително опасна игра с огъня, защото според закона за азербайджанското гражданство и законът за чужденците на Азербайджанската република, тези новоизпечени руски граждани ще трябва да си търсят ново местожителство в рамките на един месец от възстановяването на контрола на Баку над територията, където живеят днес. Азербайджан не допуска двойно гражданство.
Но сирените, сиреч руските пропагандисти продължават да напяват, че това не е проблем – Русия е велика сила и ако поиска ще остане навеки в анклава, образуван от територията на „огризката“. За определена част от арменците в и около Ханкенди, тази музика гали слуха и те са готови да се хванат за тази сламка. Вместо да се възползват от ситуацията, да възстановят азербайджанското си гражданство и да живеят там където са се родили, така както живеят в Азербайджан, талишите, лезгините, удините, аварите, хазарите, руснаците–молокани и всевъзможните други малцинства в тази мултиетническа държава, арменците от Карабах дават ухо на едни съвети, които никак не са добронамерени. Тези съвети всъщност целят създаването на нов анклав в Карабах, като този път това ще бъде филиал на „Русский мир“.
Вероятно, наблюдавайки определения успех на който се радват редица арменски медийни лица в Русия, сред които с неотразима светлина грее Маргарита Симонян, на карабахските арменци започва да им се струва, че може да се чувстват по-комфортно в един анклав на Руската федерация – нещо като някаква кавказка Калининградска област. Обхванати от паника (която още не е преминала) след катастрофата във Втората Карабахска война, значителен брой от карабахските арменци търсят всякакви „алтернативи“ за гражданството си, само и само да не са азербайджански граждани.
Междувременно, вероятно „пришпорени“ от изтеклите съобщения за преки преговори между официалните азербайджански власти и представители на арменската общност, от Москва буквално форсираха строителството на „Русский мир“ – от Лачин до Ханкенди (Степанакерт). Този път руските „пропагандони“ се възползваха от кампанията подета от арменските среди, за „блокадата“ на така наречената „НКР“. Спирането на възможността по Лачинския коридор да се вкарват оръжия и най-вече противопехотни мини и да се изнасят рудни концентрати и други минерални продукти, беше незабавно трансформирано от арменската пропаганда в тезата „Нагорни Карабах умира от глад“. Към този пропаганден вопъл незабавно се прилепиха и строителите на „Русский мир“, които не закъсняха да открият хиляди гладуващи руснаци в и около Ханкенди.
В средствата за масова информация и в социалните мрежи от името на „Руската общност на Нагорни Карабах“ бяха разпространени разнообразни съобщения с драматичен характер за страданията на руското население в бившата НКАО. Въпреки, че собственото „преброяване“ на населението на така наречената „НКР“ през 2015 година показава по-малко от 300 (триста) руснаци там, московската пропаганда направи не от мухата, а направо от комара слон и затръби за страданията на цели пет хиляди руснаци и граждани на Русия, които едва ли не берат душа заради (всъщност несъществуващата) блокада на Лачинския път.
Появиха се нови лица, като така нареченият „секретар на Събранието на руските съотечественици“ на марионетната „НКР“ Андрей Сергеев. Той не закъсня да направи своите собствени драматични изявления за „най-тежкото изпитание“, на което са подложени „повече от 5000 руски съотечественици“, живеещи в Карабахския регион на Азербайджан.
Има достатъчно добри публикации, показващи абсурдността на твърденията за някакво четирицифрено руско присъствие в остатъчната част от бившата НКАО, намираща се под контрола на руските „миротворци“.
Елементарните данни от сепаратисткото „преброяване“ от 2015 година, цитирано от Faktyoxla Lab показва, че според съмишлениците на Ролберт Кочарян и на Серж Саргсян, в така наречаната „НКР“ са живеели 144683 арменци; 238 руснаци; 26 украинци; 16 асирийци; 16 язиди; 15 грузинци; 9 гърци; 50 души от други националности – всичко общо 145053 души. Според сепаратисткото „преброяване“, арменците са били 99,74% от цулото население, а руснаците – „цели“ 0,16%.
Всъщност, руското-молоканско население е изгонено от региона вследствие на Първата Карабахска война още преди 1944 година, без право на обжалване и протест. Интересното е, че това население е готово да се завърне по родните си места и да се захване с стародавните си традиционни занимания, като … граждани на Азербайджан. Последната новина в такава посока дойде от 27 семейства, избягали от селото Геярх, принадлежащо към Тертерски район на Азербайджан. В момента те живеят като бежнци в Русия, но са готови незабавно да се завърнат по родните си места, които вече са освободени от азербайджанската армия.
И наистина – молоканите се чувстват чудесно в Азербайджан, нямат никакви притеснения и са напълно равноправни на всички останали етноси и религиозни групи. Но не руснаците-молокани са „таргет групата“ на строителите на южно-кавказкия „Русский мир“.
Сега е задухал друг вятър. Арменският национализъм е победен и на практика властта му в Ханкенди е фалирала по всякакъв начин. В този благодатен вакуум, както стана дума по-горе, кукичката със стръв „гражданин России“ има своите шансове за успех и сериозно внимание от страна на паникьосаното население. Заявката за „хиляди руснаци и руски граждани“ в и около Ханкенди, би трябвало да се разглежда сериозно във втората й част.
Колкото и да са склонни да подценяват опонентите си, руските пропагандисти не са нито глупави нито некадърни и работят неуморно и с размах. Те отлично знаят, че руската общност е „напъдена“ от бившата НКАО по време на Първата Карабахска война. Те отлично знаят и за разрушаването на руски културни ценности, най-вече църкви или респективно – присвояването им от арменска страна.
Дори и да не знаят нещо, напомнят им го от руската общност в Азербайджан, където не са никак очаровани от отношението на арменците към сънародниците им. За тези неща има подробни публикации. Въпросът е коментиран и от покойния епископ на Руската православна църква, архиепископ Бакински и Азербайджански Александър (Ишчеин) и от заместник-председателката на организацията на руската общност в Азербайджан – известната изследователка и журналистка Анастасия Лаврина. Анастасия Лаврина е особено категорична, що се отнася до прогонването на местното руско – староверско и молоканско население от арменска страна. (Faktyoxla Lab, Какво представлява „руската общност“ на така наречения „Нагорни Карабах“, 05 януари 2023 г., blacksea-caspia, https://blacksea-caspia.eu/bg/kakvo-predstavlyava-ruskata-obschnost-na-taka-narecheniya-nagorni-karabakh).
Бедственото положение на част от руското културно наследство е докщументирано и от арменски блогъри. (Vahe Martirosyan, Gevorgavan, Russian church, 2014.05.10, https://www.flickr.com/photos/vahemart/29375965645/).
Пропагандата на „Русский мир“ вече не търси етнически руснаци, били те православни, староверци или молокани. Пропагандата търси желаещи паспорти на Руската федерация и все по-натоятелно намеква, че местата контролирани от руските „миротворци“, трябва да си останат под техния надзор, нищо, че има краен срок за пребиваването им, според тристранното изявление на Илхам Алиев, Никол Пашинян и Владимир Путин.
На този етап, пропагандата свири на една тънка струна – публиката е занимавана с вайкания за общо взето несъществуващи хуманитарни проблеми, но кампанията макар и бавно и предпазливо набира скорост. В контекста на последните събития, при които превземането на средно голям провинциален град в Украйна, след няколко месечни боеве се котира като такъв успех, че за него спорят толкова руски институции (частни и държавни), колкото града спорят за родното място на Омир, овладяването на остатъчната част от някогашната НКАО и превръщането й в анклав на Руската федерация, би могло да се обяви за епичен подвиг.
Така че, напрежението остава във въздуха и мира и спокойствието изглежда се отлагат за по-нататък. Това не е добра новина за България, защото на нас, както и на страните от Югоизточна и Южна Европа са необходими мир и спокойствие в Южен Кавказ и в Средна Азия. Азербайджан, Казахстан и Туркменистан имат голямо значение, както в момента така и в още по-голяма степен в перспектива за осигуряването на енергийната сигурност на споменатите по-горе европейски региони.
Последното пък налага активна политика на ЕС в региона на Южен Кавказ и Средна Азия, което пък съответно изисква много по-динамично поведение на България в рамките на Европейския съюз. Дали ще стане така, ще видим много скоро – този вид пилци не се броят на есен …
Списък на приложените карти:
Договорености между Азербайджан и Армения от 9-10 ноември 2020 година (на руски език);
Ситуацията в Карабах към 9-10 ноември 2020 година (на английски език);
Карта на района на провеждане на миротворческата операция на руското министерство на отбраната (на руски език);
Карта на разположението на руските наблюдателни постове в Лачинския коридор на руското министерство на отбраната (на руски език);